Как се инвестира в евтина визия

Кифли, та кифли… Понякога ми додява от този израз. Той носи определена експресивност наистина, но е твърде слаб и неточен, за да даде пълно описание на натюрела на – няма да се посвеня да употребя израза – простата жена. Моето лично определение за този тип, който мисля че няма нужда допълнително да описвам е едно и то е „евтини”. И това „евтини” няма нищо общо с кризата. Да, то има нещо общо с цени и шопинг, с облекло и стил, с излъчване и себеизява, но аспектът е малко по-специфичен.

Какво имам предвид?

Преди ден – два имах удоволствието (не се шегувам, удоволствието беше истинско и неподправено и аз съвсем искрено се забавлявах) да наблюдавам подобен екземпляр, типичен представител на жените, срам за нормалните представителки на нежния пол. Срам, защото те на всичкото отгоре с особения си не конформизъм имат способността да изпъкват след масата, освен когато не са в чалготека. Там – плувайки в свои води на подобни на тях попови лъжички, се сливат и образуват някакъв невероятен цъфтящ планктон, свидетели на който ни правят обикновено снимките за Фейсбук. Но на нормални места, извън чалготеките и моловете – там, даааааааа… там те се отличават зловещо.

Та стоя си аз в една напълно рутинна чакалня и съответно си чакам. Скучая, въпреки че около мен е пълно с брошури и списания на известни и не толкова популярни, както и на напълно неизвестни марки козметика. В този момент в чакалнята влита съществото, за което ще разкажа. То се оглежда набързо и се тръшка – точно така – не сяда, а се тръсва на избраното от него място за сядане. Достойно място до седалището й (колкото да седнат още поне двама чакащи) заема и дамската й чанта, плашещо голяма по обем и безкрайно неописуема като съдържание, сигурна съм. Но това е друга тема. Темата сега е за това как въпросното същество още в появата си и въпреки безкрайните положени усилия, за да постигне обратното – се самоопредели като „евтино”.

Първо – нека поговорим за външния вид. Започвайки от горе надолу не мога да не стартирам от косата и прическата. Тя, разбира се е изрусена с опит да се постигне пепеляво русо, но опитите са стигнали дотам русото да е патешко жълто и на петна. Тя милата значи, не е пожалила пари, вероятно дори е ходила на фризьор. Вероятно в искрената си простота се е доверила на кварталната специалистка, която е съумяла да достигне едва този трагичен резултат като свой връх в коафьорското изкуство. Отчаянието вече ме превзема, но продължавам надолу към лицето – девойката е с тънко оскубани вежди тип „косъм” (пак инвестиция), силен грим (ново харчене), който обаче е дълго и старателно напластяван върху лоша кожа. Много лоша кожа. Нали знаете, това е кожата, която прилича на изглед от Луната – с всичките й там планини и кратери, но несполучливо запълнени с долнокачествен фон дьо тен. Червило – ярко розово и леко размазано, точно като течните червила, които се продават в магазините за един лев.

Продължаваме с облеклото, където преобладава изкуствената материя – застъпена е в якето, както и доста видно в обувките. Не искам да бъда гадна, но за момент се сещам как миришат обувките от изкуствена кожа след третото обуване.

Сещам се и затова спирам.

Така, без да се абстрахирам напълно от външния вид, започвам да наблюдавам внимателно поведението. Нали знаете, че в чакални, асансьори и други подобни места, на които хората са принудени да прекарат известно време в компанията на непознати, царят определени правила. Е, тези правила явно са напълно непознати на евтината мацка, която продължавам дискретно, но целенасочено да зяпам. Освен че, както отбелязах – зае поне две места с огромната си чанта (пропуснах да отбележа – също от изкуствена кожа, по скоро – нещо като мачкан лак), тя кръстоса крак връз крак и започна активно да люлее горния, определено рискувайки да ритне някой. Да кажа ли, че и дъвчеше яростно дъвка, или това се разбира от само себе си? А че след като сложи слушалки на ушите си и пусна музика от телефона (той беше единственото скъпо нещо в целия пейзаж – впрочем този парадокс винаги ме е изумявал), музиката беше толкова силна, че всички бяхме в час какво точно се слуша. Мисля, че е напълно ненужно да уточнявам какъв беше стилът на мелодиите, заливащи ни на вълни.

Та какво исках да кажа с всичко това? Че пред мен за период от около час бяха агресивно демонстрирани куп хвърлени нахалост пари, довели до трагичен резултат, като налице беше единствено постигнатото пълно безстилие и откровен фалш. Тоест – ако тази девица беше спестила от изрусяването, процеса на унищожаване на веждите и яркото червило, щяха да й останат пари за един коректор и един скъп фон дьо тен, перфектно прикриващи недостатъците. Може би щяха да й останат налични и за едно почистващо средство за лице – поне розова вода, с помощта на която при постоянство и упоритост, неравностите по кожата значително щяха да намалеят. Ако си беше купила по-малко фрапантни яке и чанта, със сигурност щеше да спести за едни скъпи обувки – задължителният аксесоар за една дама… Ако беше инвестирала малко във възпитанието си нямаше да я гледаме като изкопаемо в чакалнята.

Или с други думи казано – кризата не е в портфейлите, а в ума. Но пък кои ли сме ние, незабележимите, че да го твърдим

На лов за… стари дрехи

Можете ли да предположите – ей така, на пръв поглед – колко от вашите познати се обличат като пазаруват от магазини за дрехи втора употреба. Да не ви изненадвам с твърде смело предположение, но процентът по мои наблюдения клони към 90, че и нагоре. И в случая говорим не за познатите ми пенсионери и отчаяни социално слаби, а за хора със сравнително прилични доходи. Доколкото може да се говори за прилични доходи в тези времена на криза, настъпила не само в национален, но и в личен план.

Та този тип „бутици” в последните една-две – години забелязвам, че набират такава скорост, чак се плаша за това какво го чака родното производство от една страна, както и какво бъдеще има евтиния внос на нова фешън стока от Китай и Турция – от втора страна. Защото мине се не мине и по някоя търговска улица – независимо дали голяма или по-скоро с квартално значение – се пръква ново магазинче. За любителите на изразяването чрез парадокс – то е от така наречените нови магазинчета със стара стока.

Това обаче явно се търси. Със сигурност тази търговия спокойно се е настанила и продължава да заема трайно място в живота ни като пазарна ниша с ярко присъствие. Дори вече има създадена собствена култура на пазаруване и употреба.

Оказва се, че и в този особен вид шопинг се крият тайни и тънкости, придаващи специфичен вкус на практикуването му. Един от тези секрети е да имаш приятелка продавачка. Не толкова собственичка, колкото – именно продавачка. Тя можела да ти отделя по-запазените и ефектни одежди и да ти ги пази, та да ги оцениш по достойнство преди всички. Какво да се прави, оказва се, че и тук връзките са важни.

Друго – може да се каже – неписано изискване за успешно пазаруване от подобен тип магазини било да имаш време за обикаляне, търпение за отсяване на килограми и килограми дрехи през ръцете си, както и естествено и то съвсем не на последно място – да притежаваш набито око. Око, което да може да сравни наличния етикет с реалното качество на плата и ушиването, така че инвестицията в крайна сметка да си заслужи отделеното време и търпение (за които говорихме по-горе). Като легенди из семейството на любителите на този спорт се разказват историите за открити „чистак нови” маркови дрехи на водещи дизайнери, кой знае защо изхвърлени в крайна сметка в магазин за втора употреба в България. Но, пак ровене в кашоните или по рафтовете и закачалките му било майката. Като споменах закачалки – това именно било отличителния белег за по-качествените дрехи. Те не са нахвърляни в кашони, а внимателно изгладени, парфюмирани и окачени, понякога дори облечени на манекени и поставени на витрината или пред магазина, така че да блазнят погледа. Което не пречело да се натъкнеш и на бисер в кашон. И което впрочем било висшия пилотаж в изкуството на пазарене на дрехи втора ръка.

Какво става, когато вече си се добрал до прилична, а защо не и хубава и прилягаща ти дреха? На този етап имало и правило при носене. Казвам правило, защото то било едно. Първо, последно и основно – дрехата от магазин втора употреба рядко, да не кажа – никога не бива да се съчетава с втора такава. Тя се носи индивидуално, като акцент и определено – сама за себе си, а когато се комбинира с други – то е задължително с нови дрехи. Иначе човек рискувал (ама какво рискувал – сякаш не сме го виждали!) да заприлича на пародия на Майкъл Джексън от клиповете му от 80-те. Не че като носиш дори и една от тези дрехи, особено ако заложиш на натрапващ се ретро стил, няма риск, но все пак той остава в рамките на приемливото.

Според мен, при всички случаи собственият стил и вкус са решаващи, за да се решите да търсите и да можете да си позволите спокойно да облечете дреха от магазин за втора употреба. Безспорно има хора, които притежават нещо като талант за това. Ако нямате такъв или дори ако не сте сигурни, че имате, приемете безплатен съвет – изобщо не посягайте! По-добре носете миналогодишните, че и по-миналогодишните, но свои и добре изпитани комбинации, вместо да се блазните от неясната тръпка да се облечете модно от горе до долу… за 15 лева.