Всички сме се сблъсквали с чиновника. Колкото и да не ни влиза в работата неговата сфера на дейност, в един хубав момент се оказва, че неговото съществуване се налага да излезе от анонимност за нас, а ние от своя страна се налага да го срещнем. Най-често го намираме, след като сме си направили уговорка за среща в неговия кабинет. Най-често този кабинет е в някаква сграда, блестяща със стила си соц-кич, а неговата светая светих (стаята на чиновника) е окичена със стари календари, един нов с оградена в червено кръгче днешна дата, под сянката на саксии с мушкато, фикус, дървото на живота и други популярни за отглеждане сред чиновниците зелени растения.
Ние винаги имаме нашата гледна точка относно чиновника и неговата работа. Първо не я разбираме много – много, тя е обвита в известна тайнственост, но едно знаем със сигурност – той чиновникът винаги е много зает и почти няма време за губене. Затова ни посреща съвсем за кратко и на петата минута от разговора ако телефонът му вече не звъни, той започва да си гледа часовника, същевременно отблъсквайки ни деликатно към изхода. Защото той чиновникът има работа.
Това, за което рядко се замисляме е неговата гледна точка. На чиновника. Или иначе казано на държавния администратор. Какво го кара да работи по осем часа двайсет дни в месеца за 400-500 лева заплата (средно за един град със средни размери, тук столицата я оставяме настрана, знаем, че стандартите в София са различни).
И така – защо хората започват държавна работа?
Първо, защото го считат за по-престижно. Току-що завършилият студент си представя, че ако спечели обявения конкурс в три етапа, това е едва ли не старт за изстрелване към висините на държавното управление. Всъщност практиката сочи, че повечето от хората, спечелили конкурс в държавна или местна администрация остават на същото това работно място до пенсия, освен ако не „гръмнат” в някоя далавера. Рядкост са тези, които тръгват по стълбицата на йерархията и това става обикновено едва след като началникът ми се пенсионира.
Второ – продължава да битува много популярното мнение, че държавната работа е „по-сигурна”. Майки и бащи набиват това в главите на нещастните си отрочета – „Хвани, мама, държавна работа, това е най-сигурно. Няма да те уволнят, няма да те съкратят…” Всъщност истината е, че структурните промени в държавните и местни административни структури са много по-често явление от промяната в щатното разписание на частния предприемач или търговец. Работейки на държавна служба нямаш никаква, ама никаква гаранция срещу съкращение, уволнение, лошо отношение и прочие. Дори и да си перфектен в работата си. От друга страна – ако съвестно изпълняваш задълженията си и началството е доволно от теб – в частния сектор имаш почти 100%-ова гаранция срещу уволнение. Нито един собственик на бизнес, който е с разума си не би се лишил от печелившия си работник.
Трето – държавната работа е обвита с тайнственост, относно допълнителните облаги и така популярните напоследък „бонуси”, получавани от чиновника. Едва ли не се счита, че той живее „от въздуха”, когато е на работа, носят му непрекъснато бонбони и уиски, кифлички и кафе, а заплатата само си се трупа в банковата сметка, защото просто не му остава време и възможност да я похарчи. Истината е по-скоро друга. Хората вече изобщо не носят бонбони и пиене, а тези чиновници, които евентуално получават пачки и бонуси са предимно по страниците на вестниците. Редовият чиновник си купува и кафето, и сока, и баничките сутрин.
След всичко това, което посочихме като факти, все още остава въпросът – защо хората се блъскат да започнат държавна работа и още по-важният въпрос – защо същите тези хора се изтрепват да останат на нея и никога (или много рядко) я напускат?
За мен лично отговорът е един – в държавната работа, особено на средно йерархично ниво се вкопчват хората без шанс. Хората, неуверени в себе си, с ниско самочувствие, с ограничени възможности, най-често с поовехтяло образование, без актуални квалификации и без амбиция. За тях тази работа е върхът. Те са на топло през зимата и на хладно през лятото в своите кабинети, разполагат с телефон (понякога и мобилен служебен), с компютър, Интернет и осем часа работно време за пропиляване. Понякога могат да се преборят за ползване на служебен автомобил, понякога им разрешават командировка (на някои късметлии може да им се падне обмяна на опит дори в чужбина). Заплатата им идва навреме, осигуряват ги на брутна сума. В банките гледат благосклонно на тях, когато кандидатстват за кредит, а роднините и приятелите поддържат добри отношения с тях, защото „кой знае, може и да ми потрябва някой ден…”. Друг е въпросът за мотивацията във вид на допълнителни материални стимули, които някои не особено морални чиновници успяват да си заработят. Дори и да не го правят, то другото им стига.