След много, много работа, щастливи сме да ви представим новата версия /десктоп и мобилна/ на сайта на националния здравен портал Фрамар.бг.
Отне ни изключително много време, но нашето желание бе да бъдем безкомпромисни с поетите пред читателите ангажименти. Предстоят няколко седмици, в които ще довършим окончателните настройки и ще представим проекта в неговата цялост. Благодарим на колегите ни от Web Fusion за търпението и за проявената смелост да отговорят и на най-смелите ни очаквания.
Излита женa астронавт в Kосмосa, но почти веднага се свързва със Земята:
- Хюстън, имaме проблем!
- Хюстън слушa.. кaкъв е проблемът?
- Нищо, все едно!
- Повтaрям…Хюстън слушa..кaжете кaкъв е проблемът?
- Нищо!
- Кaжи де?
- Ако те беше грижа, щеше да знаеш!
Познат ли ви е този разговор, така типичен между мъже и жени, особено когато жената не е нещо доволна, а от мъжа се очаква да отгатне какво е, ако е загрижен. 
НЕЙНИЯТ ДНЕВНИК: Днес мъжът ми се държи някак странно. Щяхме да ходим на вечеря на ресторант. Преди това ходих на шопинг в МОЛ-а, с приятелки, и закъснях. Мислех си, че ще се разсърди, но той нищо не каза. Не успях дори да го заговоря и предложих да идем в едно тихо ресторантче. Той веднага се съгласи, само с две думи. Питах го какво има, а той само махна с ръка и каза “нищо”. Опитвах се да разбера, дали проблемът е в мен, но той промени темата и каза, че не си струва да говорим за това. По пътя към вкъщи му казах, че го обичам, но в отговор той само се усмихна и продължи да гледа съсредоточено пътя. Защо не ми каза, че и той ме обича? В къщи гледахме телевизия, но така и не можахме да поговорим нормално. Чувствам, че нещо го безпокои и непрекъснато мисли за него. Отидох да спя. След 15 минути дойде и той, но не беше нежен с мен и дори не ме прегърна. Когато заспа, аз заплаках. Не разбирам какво направих не така. Защо се обиди?
НЕГОВИЯТ ДНЕВНИК: Има някакъв шум от турбото и не мога да разбера от какво e…
Някъде вчера чух, че умната жена никога не отказвала директно на мъжа. Тя просто правела така, че на него да не му се иска повече.
Случвало ли ви се е? Много подла постъпка от мъжка гледна точка
Пътувам си в колата сутринта и чувам, че в едикойси детски дом имат спешна нужда от помощ за отопление, 100 литра гориво дневно. Защото иначе децата биха гладували. Пускам телевизора и всяка трета новина е за човек в нужда, който иска да отправи апел за помощ към всички и следва банкова сметка. Понякога чуваме и добрата новина, за събрани средства, за спасени хора.
Замислих се, какво се случва в реалността? Дали бумът на благотворителността /поискана и дадена/ не е лош знак за пълното абдикиране и невъзможност на държавата да си изпълни задълженията? Не е ли по-удачно цялата тази енергия на благотворителите да се насочи и към държавата, да се осветлят механизмите, по които се разпределят парите ни, да се изясни къде отиват данъците ни. Най-малкото, за да можем да си изясним смисъла от плащане на осигуровки и данъци.
За съжаление, никой не се сеща за това. Поисканата помощ ще става все повече.
И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ
Доц. Иван ТАБАКОВ
Доц. д-р Иван ТАБАКОВ вече е пенсионер. Беше в разцвета на силите си, когато разговаряхме. Предавам разказа му, както съм го записал, без изменения, защото е показателен за скромността, всеотдайността и напрежението на стотиците хирурзи в провинцията, които всекидневно извършват своя тих, незабележим и неоценен от обществото ни Подвиг:
“Като студент-медик ме привличаха вътрешните болести. Те научават лекаря да мисли, правят го по-интелигентен и това в тях ми допадаше. След като се дипломирах, започнах работа в Околийската болница в Горна Оряховица. Често давах дежурства. Нерядко се случваше да водят хора с остър апендицит, перфорирала язва или заклещена херния. Поставях диагнозата и пращах линейката да вземе дежурния хирург, а сам аз се чувствах безпомощен и зависим. Тогава разбрах: теглеше ме скалпелът, т. е. действеността. Хирурзите поставяха диагнозата си, оперираха – и спасяваха. Ето работа тъкмо за мене! След едногодишна работа във вътрешното отделение се прехвърлих в хирургическото. В началото бе трудно, не знаех почти нищо. От сестрите се учех на превръзки. И асистирах, асистирах – почти не излизах от залата. Мъчех се да подражавам на завеждащ отделението – д-р Никола Тонков, опитен, много сръчен хирург, опитен и организиран. Под негово ръководство направих първите си операции – апендектомия и херниотомия. Така полека-лека навлязох в тази чудесна мъжка специалност. Обиквах я все повече – тя ме правеше щастлив и нищо друго на този свят, освен нея, не ме интересуваше. Чувствах се пълноценен човек и истински лекар. През деня работех, вечер давах дежурства и непрекъснато четях, обогатявах знанията си.
Помня една тежка операция. Пациентът прокървя обилно. Спрях работа, дадох кръв, сестрата му я преля веднага, още съвсем топла, после продължих. Всичко завърши благополучно. Преуморен, изтощен и от кръводаряването, едва се прибрах в квартирата. Тъкмо бях заспал дълбоко, ме събудиха за спешен случай. Разсъних се веднага, отидох и близо 3 часа оперирах младеж с перфорирала дуоденална язва. Върнах се като смазан. Едва съм мигнал няколко минути, линейката изсвири отново – младежът се бил влошил… Каква беше тази прокоба? Утрото ме завари край леглото му. Когато се успокои, само изпих едно двойно кафе и започнах визитация по стаите. Преглеждах хората, сменях превръзки, вадех конци, приемах нови пациенти, изписвах оздравели. И, странно, умората постепенно изчезваше, очите ми вече не пареха, главата ми бе бистра. Но това бе измамно чувство, което се дължеше на мобилизацията на съзнанието, породена единствено от – нека да не прозвучи помпозно – лекарския дълг. Убеден съм, че човек с друга професия би отказал да работи толкова продължително време и така напрегнато, при това без почивка. Едва ли някой чиновник, например, би се съгласил само да стои буден, без да работи, камо ли да спасява, с цената на огромно собствено напрежение, чужд човешки живот. За “възнаграждението” от няколко левчета да не говорим. Но никой не е виновен на хирурга, че си е избрал подобна свръхнатоварна и отговорна дейност, която всъщност е Призвание и Съдба.
На хирурга не е позволено да познава умората! След тежки и продължителни 7-8-часови операции (а това е почти всеки ден, над 40 години) се усещам с вдървен гръб и психически изразходван. И още – имам чувството, че съм дал частица от живота си.
Но това е Всекидневието на Хирурга. Не бих го заменил с нищо друго!”
По-късно д-р Иван Табаков отива в София и се профилира в урологията, където защитава доцентура и се прочува със сполучливите си операции. Но тези кратки спомени за началото на професионалния му път като млад провинциален хирург са затрогващи – затова ги и публикувам.
Д-р Михаил КАЛНЕВ
Преди 25 години се запознах с друг великолепен хирург и обаятелен човек от наистина дълбоката провинция – д-р Михаил КАЛНЕВ. Гостувах му в Девин, в чиято болница оперираше от първия си работен ден, като едновременно с това бе и неин директор. Публикувах очерци за него в списанията “Здраве” и “Антени”. За съжаление, не съм ги запазил, затова ще разкажа какво съм запомнил от разговора ни.
В онези далечни години в Девин често спира токът. Това неведнъж се случва тъкмо по време на спешна нощна операция; тогава д-р Калнев веднага нарежда на линейката да застане срещу залата със запалени фарове, и продължава да реже и съшива на светлината им… Наглед романтика (ако е на филм) – но създава такова напрежение за хирурга (защото е в действителност)!
Спасявал е стотици пострадали родопчани, обикновено миньори или дървосекачи. Безброй случаи на спешна хирургия – те са му почти всекидневие. Извършва – в тези мизерни провинциални условия – пластика на дефект на гръдната стена със скатула.
Но най-интересният му и нашумял случай в Девин е с един шофьор. Той се напива в една кръчма, скарва се с някакви хора, сбиват се – но подробности не помни. Прибира се криво-ляво вкъщи, и на другия ден отново подкарва камиона. През почивните дни играе мачле в махалата. Всичко е в ред, само дето го наболявала главата, когато удря топката с нея. Така – две-три седмици, след което жена му го завежда в поликлиниката.
Участъковият лекар не намира нищо безпокояващо, но понеже главоболието му се усилва, го изпраща на ренген. Там откриват… кухненски нож, пронизал мозъка от едното слепоочие до другото и заседнал в черепа…
Д-р Калнев вика неврохирург от Пловдив (доц. Симеон Петков, един чудесен лекар, за съжаление – днес покойник) и още на другия ден двамата вадят ножа от главата. Безспорно, това е най-знаменитият случай в практиката му! След месец болнични шофьорът отново се качва на камиона си. Играе и мачлета. Но вече удря топката само с крак…
Канят впечатляващия провинциален хирург на работа в Пловдив; обещават, че ще му открият възможност и за хабилитация. Но той отказва. Заявява им, че обича Родопите и Девин – и няма да ги напусне! Това също не е романтика – а Отговорност и мъжество!
С този мъж и Хирург се видяхме след четвърт век в неговия Девин. Беше си почти същият: подвижен (всяка сутрин, независимо от времето, преминава по планинския си маршрут под вековните мури). Вече на 75 години, но в крепко родопско здраве. И, разбира се – най-важното: още държи скалпела! Когато през 1993 г. се пенсионира, отива в Либия, гр. Бенивамид; та до 2001 – за цели 8 години!! Получава две либийски правителствени награди за чудесата, които извършва там със скалпела си. Не го пускат да се върне в България, молят го да остане – накрая го изпращат с… общоградски митинг! Забравя ли се това тържество, устроено от хиляди мюсюлмани на един християнин?! Неверник – но спасител на стотици либийци!
Но може ли Хирургът да почива? След Либия д-р Михаил Калнев започва работа във Военната болница – Пловдив. Ала сърцето го тегли, неудържимо го тегли нататък: при любимите, облени в слънце и зеленина Родопи, към които тръпно се стреми и самото Небе – да се слее с тях, да ги похлупи; само там ручат единствените на света каба-гайди и ухае дори и в сънищата на бор. (Как го разбирам – та това е Планината на Орфея, на проф. Константин Чилов, на най-слънчевите хора!)
И – ето го, д-р Михаил Калнев, вече 76-годишен, отново в Девин, при скъпите му родопчани. Готов всеки миг да им помага със скалпела. И със сърцето си.
И така ще е до Края!
Добър е Господ – пак ще се видим.
Чакай ме на гости наесен в нашата любима планина на прекрасната ни Майка България, Мишо!
Автор: Д-р Тотко Найденов
„Само при вас ще идвам да пуша, че с този закон се измъчих!” дърпа от цигарата моята въображаема опонентка и примижва от кеф. Пък аз се мръщя и гледам деликатно да отворя прозореца, че хем да не я простудя, хем аз да не умра от цигарения дим, който ме побърква! Хубаво е да има човек с кой да спори, дори когато това е жена в къса пола, която премята крак върху крак и изглежда толкова секси в облака дим, който е създала само с едно или две дръпвания в и без това тясното помещение в моята фантазия.
С целия си авторитет мога да заявя – законът за забрана на тютюнопушенето на обществени места е едно от малкото хубави неща, които са се случили в малката ни държавичка. Няколко аргумента:
- широко известен факт е, че цигарите стават масов здравен проблем когато навлизат фабрично свитите цигари, които лесно можещ да си купиш навсякъде и веднага да запалиш. Лесно и просто, но вместо да свиеш 4-5 цигари дневно, обичайно пушиш по 20 предварително свити и готови цигари.
- широко акламираното удобство, че пушачите са добре дошли навсякъде…в ресторанти, в парка, на гости у някого, на преглед при някой лекар – пълна толерантност, ето ти, от 20 стават 40 цигари.
- задръстил си се с три пакета цигари на ден, дрехите ти вонят на мръсно и непрано, зъбите ти са жълти, едва ти стигат парите от заплатата, но горд стоиш в своя облак и все още хората толерантно те приемат и покорно те оставят да тровиш тях, децата, всичко наоколо…
Повтарям себе си, този прословут закон е едно от малкото добри неща, които са се случвали в България, които показват държавническа воля и някакъв умисъл и наличие на елементарна здравна политика. Горещо го приветствах, въпреки, че той се превърна в широко дискутирана публично тема, както и в нещо, за чието нарушение постоянно си говорим вече градски легенди.
Плюсовете:
- тютюнопушенето е вече официално недопустимо и се предполага, че това ще намали и броя цигари дневно – една логична пречка пред chain smoking-а – «пушенето цигара от цигара»
- 80-90% от хроничните заболявания на дихателната система; 80-85% от белодробния рак; 30% от всички злокачествени заболявания, 25-43% от исхемичната болест на сърцето и още куп проблеми от здравословен, естетичен, социален характер се дължат на тютюнопушенето. Защо да не сме малко по-здрави и да живеем по-добре?
- по-малко съм изложен на тютюнев дим и не съм съпричастен на опитите на пушачите да изпушат повече цигари от възможното
Но защо ли има толкова хора против тези три прекрасни производни на закона?
Първи нададоха вой пушачите, които сметнаха, че се нарушават правата им, че не могат спокойно да седнат в кафене или ресторант и да запалят поредната цигара. Заговори се за нарушение на човешки права, за потенциални колосални загуби и за още куп беди върху човешкия род. След това в строен хор поеха собствениците на заведения и ресторанти, които обвиниха закона, че е нулирал оборота им, при това в най-оборотните месеци. Не можело банкет или веселба, без да запалиш на масата, да гасиш и да ти сменят пепелника през 10 минути. Самоотвержени собственици поемат глоби вместо клиентите, контролни органи се сблъскват с ожесточена съпротива и солидарност от всички клиенти, които крият виновните. Не знам дали тези собственици някога са се притеснявали за липсата на хигиена по кухните им, за жълтите от мръсотия бели манти на служителите, че сервитьорката си бърка в носа, докато ви чака да си изберете нещо от лепкавото от мазни пръсти меню. Добре бе, хора, как непушачите да изпълнят заведенията, след като част от тях просто не стават и са под всякакво ниво. Кой мазохист ще си го причини, тютюнев дим няма, но лошото обслужване, ниската хигиена, високите надценки си стоят.
Съвсем неочаквано за България, в почти тайна задруга се обединиха пушачите и собствениците на заведения. Ако слуша човек новините, те са на път да съборят властта. Недоволните могат да станат причина за вот на недоверие към правителството. Шушука се за тайни съзаклятия, за неофициално протестно пушене по всички възможни заведения, за политическа подкрепа от широк политически спектър. И за нов референдум лятото, с тема „Цигари или не!”.
И тя подкрепя мислите ми, палейки поредната си цигари и отпивайки от кафето „Навсякъде в Банско се пушело, представи си, а там преди година никой по комплексите не пушеше, при това без закон.” Отворих тайно прозореца, студено е, но наистина се задръствам от цигарите, аз хроничният непушач. Да ме извинят дамите, но джентълменът в мен се задуши.
Един смислен закон, рядко попадение, което обаче разцепи нацията. Много хора, дори и пушачи, го одобриха, като намериха за съвсем удачно да пушат пред вратата на заведението или отвън, в отворена част. Другите пък яростно се възпротивиха, напук на разпоредби, гасейки в чаши с вода и нехаейки за глобите, които и без това са за собственика на заведението. Ако играете шах, след много сложни ходове и стратегии и от противници и привърженици, правителството е на път за изпадне в реална патова ситуация – ни напред, ни назад, ни с едните, ни с другите. Казус, който тепърва ще наблюдаваме в развитие.
Някога имах приятелка, която смело твърдеше „Цигарата е единственият ми приятел” и смело палеше. Когато трябва да помисли, когато няма пари, когато има пари, когато няма време, когато има време, когато няма дори и една цигара, тя просто криеше себе си в тютюневия дим. Добре бе, хора, толкова ли сме самотни и отчаяни, че всичко в живота ни се върти около цигарите и чак заплашваме да съборим правителството, за да можем да даваме половината си приходи месечно, за да се тровим? Жалко ако успеят, законът е добър и има потенциал да ни направи по-здрави и щастливи, но от нас зависи. В противен случай, можем да ходим „волни и ухилени” с жълти зъби и разкашкани дробове. По-лошият избор, сякаш…