Направете си експеримент и попитайте коя да е жена: „Обичаш ли майка си?”. 99, 9% ви давам гаранция, че ще ви отговори с „Да!”. Заковете я сега със следващия въпрос: „А искаш ли да приличаш на нея?”. Хайде отново на бас, че отговорите ще се колебаят между „Не!” и „Мммм, неее…” или ще бъдете свидетел на неловко хихикане. Правила съм този експеримент неведнъж и винаги се получава едно и също.
Защо обичаме майките си, защо ги разбираме, но неизменно искаме да сме различни от тях? Един е въпросът, отговорите обаче сякаш са много.
Според науката психология има няколко основни типове родителско поведение и те са: авторитарно, компромисно и авторитетно. Авторитарното родителство се отличава със засилен контрол и налагане на ограничения. То може да доведе до проява на агресия у децата. Компромисните родители от своя страна са по-„ларж”. Те налагат малко ограничения, децата обаче растат със занижен самоконтрол и неувереност. Най-подходящият за прилагане стил е стилът на авторитетния родител. Той очаква детето му да се държи зряло и залага повече на поощренията и възнагражденията, отколкото на ограниченията и наказанията. Отношенията са открити, а децата растат самостоятелни, приятелски настроени към връстниците, уверени и енергични.
Дотук добре. Така учи психологията, но какво всъщност ние успяваме да приложим на практика, особено ако сме майки, разпънати между различните си обществени и лични роли и ежедневно балансиращи в отношенията си с колеги, партньори, приятели, семейство и прочие.
Много ми се иска да съм авторитетната майка.
Представям си се горе-долу със следния дневен режим. Сутрин се събуждам свежа, усмихната и не се тътря към кафе – машината, а самоуверено и с настроение правя вкусна и винаги получаваща се закуска на цялото семейство. После, без да се гримирам много-много излизам от дома делова и продължаваща да излъчвам самоувереност. На работата отново всичко ми се получава, а ако не се получава, приемам с разбиране поуките на грешките си. Дори когато ме навикват или просто изтърпявам лошото настроение на някой (независимо дали това е колега или клиент) все става някак, без да се наранява достойнството ми и професионалното ми излъчване. През цялото това време децата не ми звънят през петнайсет минути с реплики от рода на: „Кучето се изака на пода и кака не иска да го почисти!!!” или „Сега имаме свободен час и ще скочим с Дени до някой магазин, ти утре нали ще ми дадеш пак пари?” и прочие и прочие… След като почти перфектният ден е към края си, почти перфектният ми съпруг ме чака на ъгъла да се приберем заедно. Междувременно купуваме нещо здравословно за вечеря, а на масата у дома децата с радост изяждат супата и зеленчуците и не питат за шоколад преди лягане. След като са си легнали и са заспали като ангелчета (без караници и без дърпане за ръкава: „Мамо, мамо, мамо, маааамооооо…” си лягаме с мъжа, когото продължавам да обичам все така страстно, както в първите дни на нашата връзка и правим възхитителен и взаимно удовлетворяващ секс. Заспивам и не сънувам кошмари….
Ако дните ми протичаха горе-долу така, мисля че ще мога да се справя с предизвикателството да бъда авторитетен родител. Такъв, който обръща внимание, непрекъснато обсъжда нещата, открит е и залага повече на поощренията и възнагражденията.
За огромно, признавам си без сарказъм, наистина за огромно мое съжаление на мен просто не ми остават време и нерви да бъда такава. И за още по-огромно съжаление често страдат именно тези, които най-малко заслужават – децата. Но пък за щастие има дни, в които можем да избягаме от всички други натоварващи социални роли и да си отделим време само за нас. В такива дни родителството някак от самосебе си се получава и за огромно (отново без сарказъм – наистина за огромно) мое щастие тези дни оставят неизличим отпечатък в живота ни. Тогава може би ще имам шанс един ден дъщеря ми да каже: „Да, бих искала да приличам на майка ми.”.
Въпреки че, гледайки статистиката от началото на материала, едва ли…