Тази дилема, която най-често срещаме по вицовете и която още по-често се приема като приоритетен избор при мъжете, представете си – съществува и при жените. За разлика от разкъсващия мъжки проблем обаче – какво да предпочетем тази вечер – жената или любовницата, при жените става въпрос за съвсем друго нещо, а именно за решението – да се омъжвам или не.
Да се „бракувам” ли официално с този, с когото излизам или да му остана любовница (приятелка, гадже и прочие определения също важат). Нужно е може би да се уточни, че има два варианта при този случай – когато въпросният мъж е женен и когато същият е свободен (ерген, разведен и т. н.). Само че това не отменя избора и в двата случая, а трудностите по пътя от своя страна не са достатъчни, за да определят решението. Нуждата то да бъде взето стои независимо дали този, с когото имам връзка е на разположение или не. В този момент очаквам да бъда опонирана сериозно в частта – „ако е женен”. И отговарям превантивно – тук не става въпрос за разбиване на семейства. Става въпрос за друго – ако е женен, но поддържа връзка с мен вече години наред, иска ли ми се или не, но проблемът с вземането на решение определено си стои. Така е, защото ако не бъдат предприети стъпки в посока сватба, то автоматично би означавало, че е взето другото решение – да си останем любовници. Което пък пак означава, че все пак е бил осъществен някакъв избор.
Аргументите.
Първо – „за” женитба. Или също така аргументи „за” съвместно съжителство, или „да имам съпруг“. На първо място стои социалното приемане. Обществото и до този момент трудно се съгласява с факта, че хора, които живеят отделно са свързани. Отделно от това като мотиви „за” стоят и някои чисто практически неща от битието – на чие име да се води колата, купена с пари на двамата (респективно негови или мои), както и ред други административни неуредици, които сякаш се нареждат автоматично, когато имаш свидетелство за брак. Изброявам всичко това под условието, че в тези разсъждения ще говорим за всичко друго, но няма да говорим за общи деца. И така, какво излиза – ако съм съпруга или съм в така нареченото фактическо съжителство печеля нищо повече от обществено признание на връзката си (какво ли ме топли това се чудя само), печеля повече физическо присъствие на мъжа, който ще се прибира при мен в повечето от нощите си, печеля и някаква хипотетична битова осигуреност.
Какво се случва, ако съм любовница? Ако упорито се съпротивлявам или изобщо отказвам да повдигна въпроса – „Виж сега, какво смяташ да правим?”. Ако взема това решение, най-вероятно ще спечеля доста по-продължителна и наситена емоционалност във връзката си, при която рязко ще намалее рискът да се изчерпа, потапяйки се във всекидневието. Печеля самостоятелност, печеля свободно време за себе си и за любимите си занимания, печеля красиви моменти, споделени с него, само дето, след като приключи красивия миг с цялата му прелест, печеля възможността да си отпочина насаме. Печеля вниманието му и мисълта му къде съм. Печеля тръпките от обажданията, които не са рутинни. Печеля възможността да ревнувам диво къде е тази вечер. Печеля целувките му, откраднати набързо последно, когато ме изпраща. Печеля лично пространство в леглото и спокоен сън, без да се тревожа в какъв вид ще се събудя на сутринта. Печеля чувствата му, споделени с моите чувства. Запазени само за нас двамата… Все неща, които май – май поизчезват, когато съвместното живеене ни понесе в бавното си и спокойно безбурно течение. А ние – и мъжете, и жените понякога имаме нужда от бури. И ще си ги потърсим в момента, в който ни стане скучно. Или както каза една моя позната в проблясък на гениалност: „Да не съм луда да се женя, че автоматично да овакантявам мястото за любовница!”.
