Вели Велчева

За Вели Велчева

Родена в София, на 41 години. Завършила Българска филология и Психология. Просто жена.

На лов за… стари дрехи

Можете ли да предположите – ей така, на пръв поглед – колко от вашите познати се обличат като пазаруват от магазини за дрехи втора употреба. Да не ви изненадвам с твърде смело предположение, но процентът по мои наблюдения клони към 90, че и нагоре. И в случая говорим не за познатите ми пенсионери и отчаяни социално слаби, а за хора със сравнително прилични доходи. Доколкото може да се говори за прилични доходи в тези времена на криза, настъпила не само в национален, но и в личен план.

Та този тип „бутици” в последните една-две – години забелязвам, че набират такава скорост, чак се плаша за това какво го чака родното производство от една страна, както и какво бъдеще има евтиния внос на нова фешън стока от Китай и Турция – от втора страна. Защото мине се не мине и по някоя търговска улица – независимо дали голяма или по-скоро с квартално значение – се пръква ново магазинче. За любителите на изразяването чрез парадокс – то е от така наречените нови магазинчета със стара стока.

Това обаче явно се търси. Със сигурност тази търговия спокойно се е настанила и продължава да заема трайно място в живота ни като пазарна ниша с ярко присъствие. Дори вече има създадена собствена култура на пазаруване и употреба.

Оказва се, че и в този особен вид шопинг се крият тайни и тънкости, придаващи специфичен вкус на практикуването му. Един от тези секрети е да имаш приятелка продавачка. Не толкова собственичка, колкото – именно продавачка. Тя можела да ти отделя по-запазените и ефектни одежди и да ти ги пази, та да ги оцениш по достойнство преди всички. Какво да се прави, оказва се, че и тук връзките са важни.

Друго – може да се каже – неписано изискване за успешно пазаруване от подобен тип магазини било да имаш време за обикаляне, търпение за отсяване на килограми и килограми дрехи през ръцете си, както и естествено и то съвсем не на последно място – да притежаваш набито око. Око, което да може да сравни наличния етикет с реалното качество на плата и ушиването, така че инвестицията в крайна сметка да си заслужи отделеното време и търпение (за които говорихме по-горе). Като легенди из семейството на любителите на този спорт се разказват историите за открити „чистак нови” маркови дрехи на водещи дизайнери, кой знае защо изхвърлени в крайна сметка в магазин за втора употреба в България. Но, пак ровене в кашоните или по рафтовете и закачалките му било майката. Като споменах закачалки – това именно било отличителния белег за по-качествените дрехи. Те не са нахвърляни в кашони, а внимателно изгладени, парфюмирани и окачени, понякога дори облечени на манекени и поставени на витрината или пред магазина, така че да блазнят погледа. Което не пречело да се натъкнеш и на бисер в кашон. И което впрочем било висшия пилотаж в изкуството на пазарене на дрехи втора ръка.

Какво става, когато вече си се добрал до прилична, а защо не и хубава и прилягаща ти дреха? На този етап имало и правило при носене. Казвам правило, защото то било едно. Първо, последно и основно – дрехата от магазин втора употреба рядко, да не кажа – никога не бива да се съчетава с втора такава. Тя се носи индивидуално, като акцент и определено – сама за себе си, а когато се комбинира с други – то е задължително с нови дрехи. Иначе човек рискувал (ама какво рискувал – сякаш не сме го виждали!) да заприлича на пародия на Майкъл Джексън от клиповете му от 80-те. Не че като носиш дори и една от тези дрехи, особено ако заложиш на натрапващ се ретро стил, няма риск, но все пак той остава в рамките на приемливото.

Според мен, при всички случаи собственият стил и вкус са решаващи, за да се решите да търсите и да можете да си позволите спокойно да облечете дреха от магазин за втора употреба. Безспорно има хора, които притежават нещо като талант за това. Ако нямате такъв или дори ако не сте сигурни, че имате, приемете безплатен съвет – изобщо не посягайте! По-добре носете миналогодишните, че и по-миналогодишните, но свои и добре изпитани комбинации, вместо да се блазните от неясната тръпка да се облечете модно от горе до долу… за 15 лева.

Работохоликът – особената порода работещ човек

Тази особена порода работещ човек, а именно типът „работохолик“ напоследък започва да ми се явява все по-често в полезрението. Напук на схващането, че в България по-голямата част от хората от сутринта не правят нищо друго, освен да висят по кафенетата, повярвайте ми – картинката има и – така да се каже – друга страна. В действителност съществува една немалка част от „обратни” хора, които имат работен ден от около (хайде да не прекаляваме с 24), но поне 18 часа в денонощието. Като в тези часове слагам не само прекараните в офиса, но и времето, отделено на срещи (служебни), разговори (пак такива), пътуване в двете посоки (както за работа от – до, така и за съответните срещи от – до). Слагам в това число не на последно място и времето, отнето за мислене за работа. Защото не знам дали често си даваме сметка, но работният ден на човека, предаден на работата си почти винаги започва един час преди да излезе от дома и приключва – също така доста често – малко преди да заспи, докато премисля, претегля и анализира случилото се през деня.

Няколко примера в подкрепа на факта, че прекомерната отдаденост на работата бавно и постепенно започва да се превръща в утвърден феномен и у нас. Ще се опитам да опиша впечатленията си от така нареченото „свободно време”, което се полага на един „нормален“ делови човек, а иначе казано – просто работохолик. Като това е неговото свободно време, различно от часовете, прекарани в сън. Тоест такива се явяват сутрините, обедните му часове, както и привечерните отрязъци.

  • Първо – сутрешният час. Той започва у дома с приготвянето за работа и лекичко продължава в така прекрасните и добре познати нам автомобилни пикови часове. Нали знаете, когато в минутите преди девет, основните пътни артерии са задръстени от този специфичен вид автомобили, на задната седалка на които са нахвърляни материали, документи, писма и прочие предметни носители на предстоящите дневни ангажименти. Шофиращите от своя страна вече са лепнали телефона на ухото, някои – придържайки го дискретно и (почти) незабележимо, други стиснали го между рамото и слуховия орган, трети (по-предвидливите) вече са „заушили” хендсфрий устройството, започващи да приличат на един нов вид Робокоп на 21 век.
  • Обедните часове са следващите „свободни“ минути от деня. Те обикновено протичат в заведенията за бързо хранене, или подобни на тях близки кръчмета, в които сервират така нареченото „обедно меню”. Там забележете – отново е пълно, сякаш по американски образец с хора, използващи обедната почивка за обсъждане, коментар, среща, дописване на нещо, разговор, останал недовършен и прочие и прочие. Обединени са от това, че бързат, както и от това, че са гладни, но в никакъв случай нямат цял час, за да го отделят на спокойно кулинарно наслаждение.
  • Вечерите. Този остатък от лично време започва предимно около седем. Същите тези работещи хора или подобни на тях постепенно са започнали да се изнизват в обратната посока по сутрешните пътни артерии, поунили и посмачкани, но продължаващи да водят разговори по телефона или ако пък не – то повярвайте ми, мислещи за това какви разговори са пропуснали да проведат днес. Както и дали евентуално би било удобно да звъннат сега, или малко по-късно, или май ще бъде по-добре да оставят това за първа работа утре сутринта…

Така работохоликът успява реално да бъде сам със себе си или с близките си – семейство, приятели, роднини и така нататък – познайте кога? Обикновено в събота следобед, ако не му е останало нещо от петъка за довършване и евентуално – в неделя до обед, защото от следобеда естествено започва да мисли за предстоящия понеделник.

>> Само близките могат да разпознаят работохолика

И по този начин си тече животът, докато след няколко години активна пристрастеност към работата, работохоликът – вече свикнал с този начин на живот (защото тази зависимост е като другите видове – свикваш с нея и в един момент не я забелязваш) внезапно започва да усеща, че нещо са се появили проблеми в общуването с хората, които са извън сферата му на работа.

>> Коледа – между голямото плюскане и апатията

Чуди се защо така няма какво да си каже с повечето си познати. Те започват да му се струват постни и жалки, несъвършени и мързеливи. Семейството, ако има такова – общо взето е досадно с дребните си, ежедневни проблемчета за разрешаване, а жената (ако има такава) основно мрънка. И знаете ли? Оказва се, че тази зависимост – работохолизмът се явява една от най-лошите. Защо? Ами защото е социално приета, дори толерирана от обществото, а близките и роднините на работохолика думичка не могат да кажат срещу него и любимата му работа, защото рискуват да ги упрекнат в черна неблагодарност.

И само те си знаят защо да имаш неверен съпруг е лошо, да имаш баща пияница е още по-лошо, но да имаш в семейството работохолик също хич не е хубаво.