Архив на: Вели Велчева

Вели Велчева

За Вели Велчева

Родена в София, на 41 години. Завършила Българска филология и Психология. Просто жена.

Да скочим ли „за висока топка“?

Публикувано на от

Предполагам сте чували този израз – „Скачам за висока топка”. Означава да се втурнеш в нещо ново, но нещо сериозно (все пак е висока, а не ниска топка), в трудно, но гъделичкащо суетата предизвикателство, да се амбицираш да успееш в нещо, което до този момент не си пробвал – абе можеш ли, не можеш ли. Понякога означава и просто да рискуваш.

Скачали ли сте? Защото тръпката е неописуема. Честно казано не бих могла да я сравня с познатите ми законни у нас стимулиращи средства като алкохол, хазарт или пазаруване.

Къде може да бъде намерено обаче такова предизвикателство? Провокацията би могла да бъде от професионален характер – нова (по-хубава) работа например, престижен конкурс или състезание. Може да бъде в личен план – нова връзка (но много вълнуваща и такава, каквато не се завоюва лесно). А може да бъде и ново (но отново трудно!) хоби или занимание.

Каква е възможната хронология на събитията или какво ви очаква, ако решите да „скочите”?

Всичко започва с онова леко бръждене в стомаха, което подсказва, че нещо ви вълнува. Нещо, което очаквате и което предстои да се случи. Бръжденето ви отнема апетита, кара ви да ходите леко отнесен и замислен, същевременно очите ви блестят и лицето ви излъчва определена одухотвореност. И очакване.

Защото най-често „скачането” е свързано с различно фиксирана дата или срок. Прозаично, но факт. Няма начин. Истинското предизвикателство не се проточва във времето, защото тръпката просто ще изчезне и мечтата или желанието ще се превърне в празна химера, която напразно преследваме, а това си е по-скоро основание за мрънкане, а не за радост.

Значи – с напредването на времето, което със скъсяването си започва да препуска все по-бързо (знаете този ефект нали, колкото по-малко време остава до датата на изпита например, дните сякаш стават по-кратки), стомахът ви сякаш започва да се свива във все по-малко и по-малко, направо миниатюрно топче. Амбицията ви обаче расте, като същевременно и едновременно с това някъде в този период се появява и страхът. Страхът ще успея ли, дали ще се справя, дали няма да се изложа, да се проваля…

Слава Богу, по това време вече нещата са понапреднали като организация и отказването е общо взето трудно или поне би довело до неловка ситуация. Иначе този гадняр страхът може да провали всичко.

И – идва датата, денят или срещата, на която жребият ще бъде хвърлен.

За този момент почти всички хора казват: „Беше ми като в мъгла” или „Не знам какво съм говорил и правил”. По-вярващите определят състоянието си като „Сякаш някой ме водеше”. Всички тези фрази показват само едно – че цялата ни предварителна подготовка (емоционална, психологична, физическа или каквато и да е там) се е сгъстила и капсулирала в една цел – да успеем.

А чувството, когато постигнеш целта! Несравнимо е. Психолозите го обясняват със съществуващия в мозъка център на възнаграждението, който отделял хормона допамин и това било всичко. Този център и този хормон ни карали да се чувстваме като полетели, след като постигнем успех. Съвсем честно ви споделям, че винаги съм „скачала”. И че усещането от този център на възнаграждението не го давам за нищо на света…

Когато кавгата е полезна

Публикувано на от

Мразим скандалите. То кой ли ги обича, освен една особена категория хора, която можем да обобщим с често бърканото понятие „свадливи”. Значи – да не става грешка. Това не са хора „свидливи” (такива, които не обичат да харчат пари), а хора „свадливи” (такива, които обичат свадите, разправиите).

Такива хора са мор за душевното спокойствие. Наричат ги още „опаки”, „драки”, „заядливи”, „зъбати”. И ако за този типаж оправдание нямаме, защото при всички случаи с тях трудно се живее и/или работи, то въпросът тук е друг. Може ли един скандал да бъде полезен и докъде е границата, която можем да поставим, така че да се възползване него, оставайки в рамките на полезното? Както и как да не попадаме в опасния водовъртеж на безсмисления и понякога безумен спор?

Скандалите общо взето мога да разделя на няколко вида: семейни (с подвидове съпружески скандали, както и такива между деца и родители); служебни скандали (например между колеги, също и дрязги между подчинен и началник) и трети вид – случайни скандали например с непознати.

Семейните търкания са най-чести. Първо, защото това, което не смеем да излеем в службата, казваме си го вкъщи и второ, защото по незнайно откъде произтекъл, но всеобщ парадокс най-близките винаги си го отнасят. Семейните съпружески спорове рядко могат да бъдат особено ползотворни, освен в случаи, в които сте в самото началото на връзката и все още имате ищах за класическо сдобряване в леглото. Някои твърдят, че този секс за сдобряване бил особено пикантен и вълнуващ, позволете ми обаче да не се съглася съвсем. Ако някой ме е „луднал” с упреци и забележки, ако ми се е развикал само преди минути, хич да не очаква да му се нахвърля с див секс за сдобряване. Айде, малко да ми мине, че тогава. Иначе в съпружеския спор може и да се роди истина, но това зависи изключително много от предмета на спора. Правилото е следното – по принципни въпроси, свързани с личното възпитание и култура, както и по въпроси, касаещи защитаване на лични морални ценности, рядко можете да стигнете до взаимно разбиране и компромис. Там всеки държи на своето и е непоклатим в мнението си. По други теми може да се спори по-свободно, там може да се очаква постигане на компромис – тоест може да се очаква полезен резултат от кръстосването на шпагите.

Другият подвид (подвид, подвид, ама май най-често срещан в семейните отношения) са родителско – детските конфликти. Те са неизбежни. Така или иначе няма начин да се спасим от тях и наистина в случая единственото нещо, което можем да направим е да се опитаме да извлечем от тях някакъв поне позитивизъм. При тези скандали (както и при всички други впрочем, но тук още повече) е нужно да избягваме директните обиди. Те тежат много на неукрепналата детска психика и могат да причинят неподозирани вреди. Така че, дори и да сме си изпуснали нервите и да сме се разкрещели, нека това да става без злъч, с максимално старание да потушим скандала при първи индикации за отстъпване от страна на детето.

Скандалите между тъщи, тъстове, свекърви и прочие балдъзи и баджанаци хич не ми се захващат като тематика. Патила съм си много от подобни, те не водят до нищо добро. Ако имате достатъчно хъс, можете да използвате този тип караници (ползотворно само за вас обаче), за да вземете страха на всички, но докога ще задържите това положение не може да се гарантира.

Следващият вид – служебните скандали сами по себе си са нещо интересно. Често се случват между колеги, които са затворени в тясно пространство и по този начин е засегнато чувството им за лична зона. Това последното особено важи за жени. Хубавото на женските скандали в службата е, че поне ден – два след това в стаята цари ледено мълчание. Ако имате късмет това мълчание може да продължи и по-дълго. Не е лошо. Така в тишина лесно се работи, въпреки че атмосферата като цяло е плашеща, даже малко зловеща. От друга страна в службата скандалът може да се случи и така, че след него да се породят нови приятелства или да станете свидетели, че и участници в класическата постановка, в която първо си крещите, а след няколко часа се прегръщате и се тупате по раменете, но това сякаш повече важи за мъжката половина от колектива. Жените не прощават и не забравят обиди! Никога! Особено изречени от други жени!

Относно спора между началник и подчинен мога да кажа само едно. Пуснете се в него (ако не сте шефа, разбира се) само ако сте готови да хвърлите оставка във всеки един момент. Там отношенията не са много равнопоставени, така че това с кавгата никак не е здравословно по отношение на трудовото ви правоотношение. Това е положението.

Скандалите с непознати пък издават основно лошо възпитание. Не е хубаво да се крещи на хора, които не сте виждали досега. Те може и да са добри хора. Навикването на тяхната волна или неволна грешка наистина ще ви освободи от натрупаното напрежение през деня, но твърде вероятно е да ви остане неприятна горчилка от събитието (това, ако имате съвест).

Толкова за положителните страни на кавгите.

Във всички случаи – ако събитията по някакъв начин са ви забъркали в скандал, независимо кой носи вината за това, хубаво е да имаме смелостта и силите да се извиним. Дори и да не сме ние кривите (то според нас това винаги е така), извинението, особено когато е дадено от сърце доста помага за елиминирането на неприятните последици от спора.

Говорим, говорим… по мобилния (или проклятието на безплатните минути)

Публикувано на от

„Да бе, тя го казала това… Казвала го е и на други хора… Представяш ли си, аз я мислех за приятелка, а тя така да говори зад гърба ми… Да, Теодора, да, ама моля ти се, това никога нямаше да го направя…” И така нататък, и така нататък…

Не, това не е откъс от сапунен сериал. Най-малкото българското име би следвало да ви покаже, че не става реч за премеждията на Ферхунде или която и да било там девица, жертва на интриги в много серии. Това е откъс от последния телефонен разговор по мобилен телефон, на който не за първи път и не по моя воля се оказвам неволен свидетел. В този случай просто нямаше как да напусна помещението, в което за определен отрязък от време пребивавахме заедно с приятелката на Теодора и така в продължение на повече от половин час се оказах напълно съпричастна към неволите на иначе непозната за мен девойка, която както се оказа, е станала жертва на най-долни интриги от страна на друга девойка, която смятала за близка приятелка. Чак по едно време ми се прищя да дам съвет, да направим разговора както се казва конферентен, а пък и проблемите бяха тъй сериозни и дълбочинни, че направо си плачеха за професионално мнение. Това в рамките на шегата, разбира се.

>> Кой е предпочитаният от вас мобилен оператор?

Липсва ни култура на говорене по мобилен телефон

Но ако трябва да бъдем сериозни, редно е да си признаем, че заедно с мобилната комуникация масово настъпи и липса на култура на говорене по мобилен телефон.

>> Кажи ми как ти звъни мобилния, за да ти кажа какъв си

Иначе говорим от сутрин до вечер. Говорим у дома пред домашните, говорим в кафенето, в магазина, в заведението, в което обядваме, говорим на масата пред другите хора, с които сме, говорим на улицата, на спирката, във фризьорския салон, в офиса, говорим, говорим…

И така се случва (поне на мен, а убедена съм и на почти всички вас), че ежедневно изслушваме без въобще да желаем купища чужди разговори, като темите варират от лични през служебни до определено безсмислени или направо плашещи. Най-страшно е, когато ни се „падне” да слушаме потребител на безплатни минути. Тогава, може би от радост, че по някакъв начин прецаква мобилния оператор, човекът говори ли, говори. Въобще не се и сеща да затвори телефона. Говори с часове…

Все пак имам и класация

Безплатните потребители обаче съвсем не са на челно място в личната ми класация за най-досадни мобилно – телефоно – говорящи.

  • Топкласацията определено се оглавява от (любимите ми) продавачки в магазина. Случвало ви се е, нали? Влизате вие, а жената зад щанда е навирила слушалката и си говори ли, говори. Споделя, както се казва. Споделя, ама не се усеща, че споделя и с всички наоколо. Няма какво да се лъжем – някои от тях са по-дискретни и говорят тихичко, други даже прикриват слушалката с ръка, все пак деликатността понякога го изисква. Не им минава и през ум обаче да затворят с извинението, че имат работа например. Случвало ми се е да чакам на касата, за да платя, а тя си говори. А аз с известно неудобство се налага да я прекъсвам, за да приключа с покупката, все пак.
  • Другата супер досада са (пак в любимата ми обслужваща сфера) сервитьорките. Ти я виждаш, че е там на бара, облегнала се е и си приказва. Предполага се, че си приказва за нещо важно, но ти пък си чакаш. Чакаш да приключи комуникацията и да ти обърне най-после и на тебе внимание. Защото е на работа!
  • Следват – познайте кои? Следващите ми любимци. Хората, които буквално влитат в обществените сгради и крещят в слушалката. Те най-често са бизнесмени. Заети. Нямат време да спрат и да приключат разговора си на място, затова тичат и крещят. Без въобще да се съобразяват с това има ли хора наоколо им, работят ли тези хора и прочие.
  • Мога да продължа с хората, които упорито не изключват телефоните си на обществени събития или срещи. Те първо те зашлевяват със звъна си в най-неподходящ момент, а после (понеже явно се страхуват да не пропуснат нещо безкрайно важно в живота си) пак като деликатните продавачки шепнат в слушалката. Понеже е тихо обаче и понеже отсреща рядко могат да чуят шепот, шепнат силно. С наблягане на шипящите съгласни. И ние хората наоколо, пак сме съпричастни.

Имам чувството, че класацията може да се удължи до безкрай с все нови и нови попълнения, затова ще завърша с нещо като предупредителен съвет. Най-неприятното нещо, което може да се случи на недискретния телефонист е разговорът му да бъде чут от неподходящи уши. Защото светът е малък. Ама много малък. Няма никаква гаранция, че докато плюеш по началника, жена му или някой негов братовчед не е зад гърба ти. Или докато споделяш служебна информация, конкурентът не е на съседната маса. Още по-неприятното е, че ти може въобще да не ги познаваш тези хора. И никога повече да не ги видиш. Но те ще те запомнят. Живо и с подробности. Така липсата ти на деликатност може да бъде не само неприятна за околните. Може да бъде жестоко наказана.

Кучето ми, което ме дисциплинира

Публикувано на от

В последните месеци ние, собствениците на домашни кучета имаме един проблем. Освен всичко друго, което ни е на главата, на път е да се отрови една от изконните ни кучешко – човешки радости, а по-точно – ежедневната ни разходка с домашния любимец. Откакто обществото стана свидетел на няколко зверски инцидента, причинени от кучета, ние собствениците започнахме да извеждаме животните си с известно неудобство, примесено донякъде с тих срам от чуждите лоши постъпки, които провокират страха от кучета.

Кучето на каишка, което общо взето винаги съм възприемала като признак за хуманно отношение на човека към природата въобще, а в някои случаи и за известен аристократизъм, започна да се превръща в дамга!

Сега малко по-конкретно. В частност моето животинче е от средна порода и имам късмета общо взето да не буди луд уплах у хората, но напоследък забелязвам, че само да лайне и в него (а и в мен, разбира се – делим си ги поравно) се забиват като кукички неодобрителните погледи на околните. Сякаш очакват на секундата звярът да се втурне и да разкъса поне един от мирно разхождащ се гражданин.

А нещата, както всичко друго – си имат и обратна страна. Затова ще ви разкажа как изглеждат те в нашите очи.

  • Първо – ние собствениците на домашни кучета обичаме животните и не си представяме един дом пълен, ако в него липсва домашен любимец. В моя избор той е кученце, след неуспешен опит да изтърпим заек, който в крайна сметка подарихме. Аз самата от дете мъкна у дома всевъзможни улични животинки, част от които (тези, с по-голям късмет) оставаха да живеят с нас в продължение на години. Като гледам как вървят нещата, децата ми и те ще попият от мен тази склонност.
  • Второ – като честни и почтени граждани, ние собствениците на домашни кучета (или поне повечето от нас, надявам се) сме си ваксинирали кученцето, обезпаразитяваме го редовно, направили сме му паспорт, регистрирали сме го в Общинската администрация и сме си платили годишната такса.
  • Трето – разхождаме го на подходящите места (не че са много) и чистим след него, като за целта не излизаме на разходка без поне две празни найлонови торбички със специално предназначение.

С което смятам, че удовлетворяваме интересите и спазваме правата както на кучето си (защото сигурно знаете, че и то си има своите права, защитени от Закона за защита на животните), така и на останалите граждани, с които обитаваме едно и също населено място.

И още нещо бих ви споделила – кучето ми не само, че е любимецът в къщи, не само че ни дава усещания и емоции, несравними със своята непосредственост, любов и топлота с нищо останало, но и помага в една доста трудна задача – въвеждане на ако не строга, то поне прилична вътрешно-семейна дисциплина. Какво имам предвид.

Аз, като специален отговорник по сутрешните разходки, волю-неволю ставам около шест. Пак тъй – ще ми се, не ще ми се – правя физзарядка около блока поне половин час. Което абсолютно се отразява добре на фигурата и тонуса ми.

В рамките на тези непринудени сутрешни излизания съм се запознала с поне още 10-ина съседи, ентусиасти като мене, с които иначе никога не бих разменила и дума. Значи – подобряваме социалната среда на квартала чрез контакти и общуване.

Освен това – цялото семейство вече се научи да не разхвърля вещи и храна къде да е, това разбира се, при положение че държи да си ги намери в същия вид и на същото място след време.

Дори и не става въпрос вече за това, че подът и плоските повърхности се чистят ако не всеки ден, то през ден. Това особено важи през пролетния и есенния сезон, когато козината подлежи на естествена подмяна.

И имайте предвид, че всичко това вършим с удоволствие и без да ни пречи. Повярвайте ми, кучетата са като децата. Те рядко са виновни за грешките си. За грешките им сме виновни ние възрастните, защото ние сме тези, които носим отговорност, защото ние възпитаваме.