Съвсем наскоро ми попадна внезапната възможност да преброя приятелите си в социалната мрежа Фейсбук. Изобщо не на шега, а съвсем наистина взех да преброявам и пресявам случайни и недотам случайни връзки, осъществени познанства, възобновени стари отношения и така нататък, и така нататък. Удивих се от факта колко много хора са наречени „приятели” в профила ми. Удивих се и колко смело използваме – както аз, така и те тази думичка.

Веднага след това ми хрумна мисълта да ревизирам смело списъка и да оставя, ако не истинските приятели, то поне хората, които със сигурност познавам. След 10-ина секунди размисъл се отказах от нея. Знам ли, все пак – това са хора отсреща. Ще вземат да се засегнат нещо… така че няма как – като си се хванал на приятелското хоро, ще го играеш до края.

Но след като така или иначе съм отворила списъка с близки на монитора ми хора, решавам да направя нещо друго – да проверя кой, защо, как и по какъв начин е попаднал в тази група.

Близките и роднините са ми ясни. То и заради тях (децата) дойдох в тоя панаир Фейсбук, де. Те ми бяха първите приятели, след което си заеха и достойните места в списъка на семейството. За контакта с тях социалната мрежа ми е полезна. Поддържаме почти ежедневна връзка, задаваме си въпроси, шегуваме се, забавляваме се – общуваме с две думи.

Съучениците и състудентите също си имат своите може да се каже утвърдени позиции тук. Споделяме спомени, снимки, уговаряме срещи. В този случай комуникацията е лесна и безкрайно удобна. Само в онези моменти, в които пускаме снимки от „едно време” или пък от последния купон, падат едни дебати – тоя се харесвал, оня не, но затова пък ги има и затворените групи, че именно в тях да си споделяме информацията, важна за нас, но незначителна за другите.

Така стигам до далечните познати или хората, които познавам така да се каже само „по физиономия”. С тях комуникацията се изчерпва в това да харесаме някоя интересна снимка или друга поизтъркана, но все пак умна фраза. Да ги поразгледаме къде сме ходили през лятото или през зимата (не че ме вълнува кой знае колко, но ей така – човек се изкушава да поразрови личния живот на другите, дори и да не са известни личности).

След това имам и един контингент от политици и други подобни общественици, които много държат да споделят отношение по разни въпроси, по които са компетентни (това последното невинаги е задължително за тях), както и да ни предоставят възможността да се насладим на излъчени интервюта, репортажи, снимки от събития и прочие радост за народа. Тях също ги изтърпявам (засега).

И идва накрая една група от хора, оказа се впрочем немалка, която е от абсолютно непознати. Е, тъкмо тях щях да трия от страницата си, но като поразмислих, отказвам се на този етап. Нека стоят. Знам ли, някой от тях може да се окаже полезен или приятен контакт в живота ми за в бъдеще… Някой от тези така наречени засега „приятели”, може пък и да ми стане и истински такъв, без кавичките. Човек никога не знае какво ще му поднесе животът. Затова и решавам да не се намесвам и да не ограничавам съдбата във възможностите, които може да ми поднесе.

След като попревали сезонът на почивките, всички ние, луднали да навъртаме километри между морето и планината, най-накрая взехме лека – полека да се успокояваме. А след като дойде и първият учебен ден, който някак неформално сложи началото на работната нова година, какво ни остава, че да не умираме от скука цяла късна есен, през зимата, а донякъде и през ранната пролет?

Как какво? Гостуването!

В края на септември започва сезонът на нашенското своеобразно и неповторимо „ходене на гости”. На гости си ходим по съседски (малко като в български филм от 70-те); на гости си ходим по роднински; а понякога – с цел разчупване на леда в колектива можем да организираме и между колегиални гостувания. Ако пък целта ни е да спечелим сърцето на началника, или другояче казано – с чисто подмазваческа цел, можем да направим специално „шефско” гости.

Какво характеризира едно чисто българско гостуване? Първо – суетнята. Домакинята например започва да се притеснява още седмици преди събитието, а венец на мъките й е дилемата какво ще сложи на масата. Традиционни ли да са храните, напитките, екзотични ли да са мезетата? Да пробва ли така модерното суши или да заложи на обичайния си специалитет, с който няма как да обърка нещата, а именно – шопската и мусаката. Хич не я питайте горката домакиня как минават дните и нощите й преди деня, в който очаква външните лица да пристъпят прага на светая светих – нейната кухня. Защото забравих да отбележа – нашите традиционни гостувания се провеждат главно в кухнята. Е, забелязала съм, че има и модерни жилища, в които гостната е отделена от мястото за готвене и миризмите на олио, оцет, подправки и печено не съпътстват упорито разговорите. Но колцина са те? В повечето случаи събитието се провежда, както отбелязах в кухнята (при невъзможното да се пренебрегне присъствие на готварската печка) и впрочем така основната цел, а именно сближаването няма как да не бъде постигната. Че как няма да се сближиш с човек, който вижда къде държиш мръсните си чинии и чаши и който посяда доверчиво на щедро отстъпеното от теб собствено място на трапезата?

Но да оставим малко целите и да се върнем на организацията. Да предположим, че менюто е уточнено, списъкът с гостите е направен, часът е спазен и своеобразният мини – празник е стартирал. Какво е присъщото и типично у нас за хората, събрали се да се видят и повеселят, било то със или без повод?

Ами например – ако ще и сутрешно да е гостуването, то алкохолът е неизменен и може да се каже задължителен елемент. Ракийка със салатката, вино с мезето и според наличния финансов ресурс – бира или уиски „за затискане”. Това последното, хората в странство го наричат диджестив. Другото, без което не може да се мине, е здравото плюскане. Порциите са задължително големи и има по много от всичко, „за да не се изложим”. После може и да дояждаме с дни остатъците, но в никакъв случай не бива да се допуска или още по-малко да се признава, че нещо от менюто е привършило. Абсурд! Интересни са и разговорите, които от почти делови в началото и следващи темата на сбирката (ако има такава – рожден ден, друг личен празник и прочие), с напредването на времето и с естественото „разпускане на коланите“ стават все по-откровени, а понякога и откровено закачливи, та чак пиперливи. Затова, да знаете, че съществува опасност на такива „гостита” нерядко основната цел, а именно сближаването да се измести трагично и да се случи такова скарване, че не е истина, просто… Другото любопитно нещо е, че с повишаване на опиянението на гостите, тонусът на домакинята намалява реципрочно. Горката, като се има предвид, че не е спала цели седмици и се е изтрепала с готвенето и чистенето, преди да дойдат всички, като се сеща какво я очаква и като си тръгнат и направо не знае какво е по-добре – да си отиват ли вече тия или по-добре да поостанат още малко, че да се поотложи с някой час неприятния миг с миенето и чистенето „след”.

При все това, като се оставят настрани тези неприятни моменти, българското „гости” си остава един доста добър вариант за разнообразяване на свободните дни и вечери, особено в условия на зимна криза. А и в тези случаи, в които си домакин, има все пак нещо приятно – и това е, че все те топли вътрешно мисълта, че традицията и доброто възпитание изискват „гостито” да се върне, така че другия път ти ще си починеш. Защото ще бъдеш на гости.