Вели Велчева

За Вели Велчева

Родена в София, на 41 години. Завършила Българска филология и Психология. Просто жена.

Панаир

Пътищата на съдбата ме изхвърлиха вчера на едно място, доста различно от обичайно посещаваните от мен. Място, на което животът тече по друг начин и не само пространството, но и времето сякаш са други. Странни. Необичайни… С две думи – попаднах на панаир. На Юндола. Оказа се, че съборът бил традиционен, провеждал се всяка втора неделя на септември. Така и не разбрах какъв точно е бил първоначалният повод, сложил началото на традицията. Забелязах само, че днес това събитие се е превърнало в панаир. Много шарен и много шумен.

И като оставям настрана коментарите относно невероятната мултикултурна среда и като се постаравам същевременно да бъда максимално описателна, предпочитам да споделя усещането в снимки и малко (колкото да не е без хич) коментар.

Началото – кадър, опитващ се да пресъздаде първоначалното впечатление на човека, който току-що слиза от колата и започва да гледа. Впрочем, това което прави картинката безкрайно еклектична още от пръв поглед е съчетанието на сравнително новите и модерни надуваеми съоръжения със (забелязвате ли я – в дъното) – ретро – въртележката с лебеди. Дори си нямах и представа, че такива съществуват…

Почти непреводимият надпис на машината, произвеждаща това, без което нито един панаир не може – захарен „памук”…

Гроздето е българско. Точно му е сезонът и спокойно можеш да си хапнеш, преди да решиш дали да купиш. Съвсем логична търговска тактика.

Всичко претендира да е най-вкусно. И палачинките, и царевицата (или може би е по-правилно да си поискам от „кочана на пара”). В един момент леко се обърквам…

Част от клиентите се движат по-скоро на групи, а небивал интерес предизвиква всяко по-лъскаво нещо. Сериозна конкуренция на пайетите и ламето обаче са и анцуговите горнища…

И не мога да се въздържа от малко коментар в самия край. Най-шареното нещо на панаира са хората. От забулените лели, през силно гримираните девойки, облекли рокли, най-вероятно от абитуриентския бал, до голите до кръста бараби, които унищожават промишлени количества светло пиво в стъклени бутилки. А музиката… о, музиката, страхувам се, че тук речникът ми е беден да пресъздаде борбата за надмощие между старите чалга шлагери, новите чалга хитове и откровените кючеци.

Оттегляме се от панаира. Леко поопушени от димящите скари и спестили си съмнителното удоволствие да се омажем със захарен памук. Наречете ме сноб, но отивам да хапна и да позяпам някъде другаде. Там, където бих избегнала риска да бъда пометена и културно унищожена от цветната и шумовата вълни на панаира.

Нощите определят дните

Срещам сутринта един съсед по офис, който пуши лежерно на тротоара. Сега нали пушачите са низвергнати от почти всички нормални места, та им се налага да се крият като ученици през 80-те. Той значи не се криеше и си пафкаше пред входа. „Ей, казвам му – досега не съм те срещала на влизане. Внимавай как ще ми почне денят и как ще протече, че ако ми върви леко, ще те карам всяка сутрин да ме чакаш…”. Това, защото аз по принцип си падам малко фаталист. „Хм, отговаря пушещият – то да ти така, не гледай сутринта. Това как си прекарал нощта е по-важно”.

Направо занемях. Влязох в офиса, пуснах си кафенце и се замислих дълбоко. Въпросите започнаха да връхлитат в главата ми един след друг. Как наистина протичат нощите ни? Ами че ние изобщо обръщаме ли внимание на това как си лягаме и какво се случва преди и по времето, когато сме потопени в оная тъмна временна безжизненост?

Вечер обикновено се прибираме, пооправяме дома и себе си, евентуално се къпем и преобличаме, сядаме на масата, хапваме, пийваме, гледаме телевизия и се просваме в леглото. Нощите ни протичат с променлив успех, така да се каже и разликите идват най-вече от качеството на поетите храни и напитки. На времето в малките часове гледаме като на време, в което да се отървем от всички и от всичко, а после наистина се чудим защо отваряме очи намусени от самото начало на деня.

А сещате ли се колко са различни нощите, когато сме влюбени например? Май – май си е съвсем вярно, че като си лягаш щастлив, определено се и събуждаш така. Независимо сам ли си спал или си прекарал нощта в ласки със съответния любим. А нощите, предшестващи дни, в които ни предстои нещо хубаво? Дето се казва – сън не спим, а на сутринта скачаме без излежаване и без уговорки за „още пет минутки”. В това отношение децата (особено култово е преди рожден ден) са най-сладкият пример. Непринуденото им очакване ги изстрелва от креватчетата в тъмни зори щастливи и усмихнати, чакащи събитието да започне и само леко притеснени да не би вече нещо да са изпуснали.

На обратната страна са нощите, когато се въртим в постелките тревожни или мрачни. Тогава пак така сънят не ни хваща, но настроението преди лягане не ни оставя на мира, не „минава” от само себе си, а дава своя си по-различен отпечатък и в крайна сметка ставаме и започваме новия ден също така тревожни и мрачни.

Тук оставяме изобщо настрани нощите, в които не спим. Въпреки че и тези, прекарани в купон до зори нощи определено биха ни гарантирали една такава специфична усмивка на сутринта.

Тук размишленията са за емоционалната страна на индивидуалното ни нощно житие-битие. За интимността между нас, завивките и живота. И като си мисля ли, мисля, все повече се убеждавам, че за да се събудиш в добро настроение и всичко „да ти тръгне на добра страна” наистина трябва да заспиш спокоен и усмихнат. И да не се чудиш в случаите, когато си легнал с отегчение и досада, защо така бе, мама му стара, не ти се става в туй пусто ранно утро, а ти се излежава и направо не ти се иска животът да стартира и през този ужасяващ и отегчителен още от сутринта ден.

В крайна сметка, допивайки първата чаша кафе и запътвайки се за нова, тихичко обещавам нещо пред себе си. Още от този момент променям графика. Ще започвам да правя нещо хубаво за емоционалния си комфорт не чак когато се събудя сутринта. В потвърждение на теорията на пушещия съсед ще търся начините и средствата да заспивам с усмивка.