Вели Велчева

За Вели Велчева

Родена в София, на 41 години. Завършила Българска филология и Психология. Просто жена.

Спазването на правилата – вятър работа

Много обичам да чета или съответно да слушам, когато някой се заиграва с темата за българската народопсихология. Ние българите сме били видите ли, едни такива по-особени, нашето е по-различно, защото пет века робство, а после 45 години комунизъм и прочие и прочие. Не че няма нещо вярно в това. Определено историята на един народ определя неговата народопсихология, така както и индивидуалният жизнен опит определя личното психично здраве и благополучие (или разбира се – липсата на такова).

Има обаче един наистина нашенски феномен, за който лично аз не намирам нито обяснение, нито оправдание. И това е нещо безкрайно лесно и просто, но оказва се – и в същия момент толкова непосилно за повечето хора. Нещо, което определено ме вълнува и мен, а доколкото зная, представлява интерес и за доста хора около мен. Сигурна съм, че и за доста хора, които не познавам. Става дума за спазването на правилата. И то не на глобалните и трудносмилаеми норми, а на ежедневните и така да се каже „дребни” правила. Или с две думи въпросът е за личната ни дисциплина, която все ни куца, но и все забравяме, че тя именно в мултиплициран вид оформя порядъка в обществото.

Не може и не бива да има общество без правила. Някога – неписани, сега вече надлежно оформени в законови текстове. Какво става обаче, когато се вгледаме от позицията на този ъгъл към живота, който тече около нас.

Първото, което всеки ден ме боде в очите е пренебрежението (особено на пешеходците) към зеленото на светофара. Как пък никога не се случи така, че всички, скупчени на тротоара чинно да изчакат да светне и чак тогава да преминат? Все ще има един забързан отворко (а нерядко това е и майка с детска количка), който (или която) ще изскочи като тапа от шампанско пред другите и ще пресече в момента, в който движението по перпендикуляра е спряно, но зеленото за нас още не е светнало. И защо? Защото бърза? Или защото „Голяма работа, какво толкова ще стане…”. Или пък защото „съм смел (смела)”… Смислено обяснение нямам. Същото това пренебрежение към наложените правила го има и при пресичането на улицата, когато на кръстовището няма светофар, но има „зебра”. Как пък никой не се престраши да заобиколи два метра и да стигне до въпросната пешеходна пътека, а все така, както казваше баба ми „на кестерме” ще минат.

Ами другото пренебрежително отношение – този път към по-скоро неписаните правила, което също е очеизвадно. Помните ли в началото на месеца, когато се пържехме под кодовете „жълто”, „оранжево”, че и „червено”? Забелязахте ли колко бабички имаше по улиците. Сякаш нарочно излизаха. И то в най-големите горещини – ей така между 13 и 15 часа. „Ама аз само до магазина отивам”. Ясно бе, то оправдание винаги имаме, въпросът е защо се стига все до там, че първо нарушаваме, а после се налага да се оправдаваме.

Ами хвърлянето на фасове през прозорците на коли, през терасите, през къде ли не; ами чопленето на слънчогледови семки – действие без аналог, което и замърсява, и е грозна гледка, а не знам и да е толкова полезно за здравето; ами вдигането на така наречения битов шум до късни доби, без да се съобразяваме с това, доколко са приемливи децибелите, които произвеждаме за останалите и доколко не е… Мисля че ако се задълбоча мога да изброявам подобни „дребни нарушенийца” до утре. Дребни, но показателни.

Там е работата обаче, че и да ги изброявам, и да не ги, цялото това нещо със спазването на правилата у нас май си остава една „вятър работа”…

Интернет свалячът – опит за портрет

Интернет свалячът е особена порода сваляч. Откакто си общуваме все повече онлайн и все по-малко лично, този специфичен вид търпи определено развитие, най-малкото защото му се отваря значително пространство, в което той (вече вкоренил се) расте и разцъфтява.

Онлайн ухажорът може да бъде разделен на два основни типа – тип мъже със сериозни комплекси или тип женени мъже. Какво иначе би го накарало да стои пред екрана на компютъра около 23,00 в петък и да търси (уж) невинни жертви на среднощната си похот? Нормалните мъжки (и свободни) екземпляри по това време са навън. Пият, облакътени на бара, подпрени на маса или поседнали в парка – според темперамента и финансовите си възможности, но – навън! Като ловци, преследващи истинската – жива и мърдаща плячка.

Интернет – ловецът от своя страна поради горепосочените две причини, дреме по неволя у дома. Курдисан зад клавиатурата, стиснал здраво мишката, вторачен в екрана и тръпнещ в очакване.

Как действа той?

Най-често жертвите си свалячът – „паяк” улавя (както си му се полага) в социалните мрежи. Фейсбук в последните години е наводнен от мераклии, дебнещи плътска жертва. Според мен първо и основно се ориентират по профилната снимка. Няма какво да им се сърдим, нормално си е. За какво да хабят време и сили да свалят бабичка или леля на възраст, достойна вече само за уважение. Прилична снимка на профила, две – три снимки, потвърждаващи, че това наистина си ти, а ако има и някоя в цял ръст и хоп – свалячът вече е настървен за лов. Започва се в чата или чрез съобщение. Отговориш ли – направо си паднала в лапите му. Той счита това за сигурен знак от твоя страна за създаден неимоверен интерес. Тоест – клъвнала си и си готова в рамките на няколко дни, най-много седмица да навириш краката, фигуративно казано. Та, заформя се диалог, който най-често е с висока интелектуална стойност – книги, филми, музика. Естествено, той Интернет свалячът цели да ти покаже, че не е простак, нещо, да не вземеш да си помислиш. И не стои в мрежата, щото е без алтернатива, а защото е много изморен от работа и просто няма сили. А иначе – говори с тебе, тъй като ти си го развълнувала неимоверно и просто не може да се въздържи да направи този жест да си попишете малко. Иначе той тия неща въобще, ама никак не ги върши.

След като сте си поговорили на културна тематика два – три пъти, Интернет свалячът неизменно те кани в „скайпа”. Ако приемеш поканата му – не се сърди – сама си си го изпросила. Там вече разговорите повишават градуса на напрежението, бързо – бързо започват да се появяват неприлични, а след това и откровено сексуални намеци и предложния. Поддадеш ли на темпото – виртуалното чукане ти е в кърпа вързано. Особено ако свалячът има дар слово. Не закъснява и поканата да си пуснеш камерата. Решението си е твое. Направиш ли го обаче и то при положение, че не си виждала дето се казва очите на въпросния чисто нов партньор, съществува вероятност проблемите вече да чукат на вратата ти.

Ти естествено се дърпаш на офертите, с които биваш заливана от негова страна, но – признай си, щом се е стигнало дотук – няма ли поне бегъл интерес и при теб? Честно, ако човекът ти прати читави снимки или изглежда прилично на екрана (това ако си се решил за камерата), срещата не е ли на един клик разстояние?

Тогава, ако кажеш „да” – Интернет свалячът има два избора за осъществяване на контакт – ако е женен, да излъже нещо у дома и да цъфне на ъгъла на две улици или в някое заведение и да те чака, оглеждайки се да не го види някой познат; ако пък е класически комплексар – да дойде свит в очакване да го отрежеш на втората минута.

Първият тип обикновено е по-организиран. Той най-вероятно вече те е питал с кого живееш, има ли възможност да дойде у вас и прочие, така че казала ли си „А“, брой че си изговорила азбуката до края.

Вторият екземпляр е по-сложен като душевност. Него ще трябва да го увериш, че е невероятен, че си усетила гъдела на желанието още от първите му думи (не че ще ти хване вяра, но би могло да помогне), след което ако все още продължаваш да си го харесваш, ще е нужно да го хванеш за ръката (буквално или образно казано) и бавно и внимателно да го поведеш по любовните пътеки. Ако ти се занимава. Тъй като далеч по-лесно е с пичовете, които срещаме в бара. При тях за начало на свалката е достатъчно да приемем с усмивка поканата да ни черпят по едно…