Вели Велчева

За Вели Велчева

Родена в София, на 41 години. Завършила Българска филология и Психология. Просто жена.

Крясъкът не е аргумент

Това, че едва ли не всеки ден отбелязваме температурен рекорд, че времето е жежко и тежко, вече ми се превърна в клише. Августовските градуси по Целзий направо ни превърнаха в местни подобия на английски джентълмени, които неизменно започват разговора си с темата за времето.

Всичко това обаче важи относно хората, които търпят на високи температури. Другите – тези, които поради някакви свои си причини не успяват да търпят, забелязвам правят друго. Те изразяват неудоволствието си от климатичните несгоди – съзнателно или не, но предимно в няколко основни направления. Като държа да отбележа, че всичките тези направления са все адски неприятни за околните.

  • Първо – неиздържливите на високи температури хора проявяват нервност. Ясно, де. И на мен ми е нервно, особено когато протоколът ме задължава да отида на работа с покрити колене и рамене. Нервно ми е като отворя прозореца и отвън вместо чист и свеж въздух ме лъхне атмосферата на добре сгорещена фурна. Нервно ми е, когато старателно изправената с пресата коса се закъдри влажно на тила. Но възпитанието и опита са ме научили, че нервното настроение е добре да се прикрива, защото никога, ама никога не ти е от полза. Нито у дома, нито на улицата, нито на работа, а най-малко пък помага на интимна среща. Нервакът общо взето е неприятен събеседник, нежелан партньор и кофти приятел. Той не се съобразява с нищо и никой, когато му „пламне фитилът”. Което определено е дразнещо и поставя в абсолютен дискомфорт хората около него. Като нещата не свършват тук.

  • Второ видимо проявление – нервността често ескалира, което най-бързо се проявява в насечено и скокообразно повишаване на тона. Особено неприятно за наблюдение е това „качество” при жените. Нека не бъда упреквана в сексизъм. Просто по-високият гласов регистър при тях много по-скоростно преминава в ужасяващ фалцет. Понякога граничещ с крясък. Съчетано с липсата на здрав смисъл от крещенето изобщо, това явление е повече от противно. Лошото е, че запазването на самообладание (явно невъзможно за въпросните персони) с всяка минута става все по-трудно и за общуващия от другата страна и ситуацията в един момент се превръща в граничеща с гротеска. Забелязвате как единият надува вратни жили и едва ли не ще се пръсне от ядна емоция, а другият също издува лице насреща му в отчаян опит да се въздържи. И дано той да е от хората, държеливи на високи температури. Защото при двойната комбинация от лабилни характери, пожарът е неизбежен.
  • Трето и всъщност крайно вбесяващото нещо – нервните и вследствие на това кресливи люде най-често на всичкото отгоре са и безпардонно многословни. Многословни, но на принципа „Едно си баба знае, едно си бае”. Защото всъщност те като капак на ситуацията са и лишени от аргументи. И точно отчаяната си липса от мотиви, те в последен опит да бъдат надделяващи в спора, прикриват зад коментираните по-горе децибели в горния регистър.

Какво помага в случая? В тези ситуации – когато си от отсрещната (да пази Господ) страна, помага единствено и само желязното себевладеене. Двустранното повдигане на тона рискува да докара инициатора – този, неиздържливия – до нервна криза. Което общо взето нас не ни устройва. Друга тактика е на виковете му да отговаряме преднамерено тихичко. Така, в стремежа си да чуе какво точно говорим, възможно е (повтарям – не е задължително, възможно е!) той да намали галопиращия възход на собствения си глас. Помага и умението да замълчим. Да го оставим да се навика и от време на време само да вмятаме по едно „Да, разбирам Ви”… Доста трудно е обаче, предупреждавам.

>> Високите температури – по-висок риск от самоубийство

Какво не помага? Не помага спорът с аргументи. Не помага търсенето на здрав разум. Не помага директният опит за уталожване на ситуацията с помощта на реплики от рода на: „Тихо, тихо, успокой се сега”. Това напротив – налива още масло в огъня и жупела на вече безвъзвратно размекнатия от жегата мозък. Защото за него няма аргументи. Единственият аргумент е крясъкът… И само ние, издържливите на високи градуси здравомислещи осъзнаваме колко е генерална тази заблуда.

Спазването на правилата – вятър работа

Много обичам да чета или съответно да слушам, когато някой се заиграва с темата за българската народопсихология. Ние българите сме били видите ли, едни такива по-особени, нашето е по-различно, защото пет века робство, а после 45 години комунизъм и прочие и прочие. Не че няма нещо вярно в това. Определено историята на един народ определя неговата народопсихология, така както и индивидуалният жизнен опит определя личното психично здраве и благополучие (или разбира се – липсата на такова).

Има обаче един наистина нашенски феномен, за който лично аз не намирам нито обяснение, нито оправдание. И това е нещо безкрайно лесно и просто, но оказва се – и в същия момент толкова непосилно за повечето хора. Нещо, което определено ме вълнува и мен, а доколкото зная, представлява интерес и за доста хора около мен. Сигурна съм, че и за доста хора, които не познавам. Става дума за спазването на правилата. И то не на глобалните и трудносмилаеми норми, а на ежедневните и така да се каже „дребни” правила. Или с две думи въпросът е за личната ни дисциплина, която все ни куца, но и все забравяме, че тя именно в мултиплициран вид оформя порядъка в обществото.

Не може и не бива да има общество без правила. Някога – неписани, сега вече надлежно оформени в законови текстове. Какво става обаче, когато се вгледаме от позицията на този ъгъл към живота, който тече около нас.

Първото, което всеки ден ме боде в очите е пренебрежението (особено на пешеходците) към зеленото на светофара. Как пък никога не се случи така, че всички, скупчени на тротоара чинно да изчакат да светне и чак тогава да преминат? Все ще има един забързан отворко (а нерядко това е и майка с детска количка), който (или която) ще изскочи като тапа от шампанско пред другите и ще пресече в момента, в който движението по перпендикуляра е спряно, но зеленото за нас още не е светнало. И защо? Защото бърза? Или защото „Голяма работа, какво толкова ще стане…”. Или пък защото „съм смел (смела)”… Смислено обяснение нямам. Същото това пренебрежение към наложените правила го има и при пресичането на улицата, когато на кръстовището няма светофар, но има „зебра”. Как пък никой не се престраши да заобиколи два метра и да стигне до въпросната пешеходна пътека, а все така, както казваше баба ми „на кестерме” ще минат.

Ами другото пренебрежително отношение – този път към по-скоро неписаните правила, което също е очеизвадно. Помните ли в началото на месеца, когато се пържехме под кодовете „жълто”, „оранжево”, че и „червено”? Забелязахте ли колко бабички имаше по улиците. Сякаш нарочно излизаха. И то в най-големите горещини – ей така между 13 и 15 часа. „Ама аз само до магазина отивам”. Ясно бе, то оправдание винаги имаме, въпросът е защо се стига все до там, че първо нарушаваме, а после се налага да се оправдаваме.

Ами хвърлянето на фасове през прозорците на коли, през терасите, през къде ли не; ами чопленето на слънчогледови семки – действие без аналог, което и замърсява, и е грозна гледка, а не знам и да е толкова полезно за здравето; ами вдигането на така наречения битов шум до късни доби, без да се съобразяваме с това, доколко са приемливи децибелите, които произвеждаме за останалите и доколко не е… Мисля че ако се задълбоча мога да изброявам подобни „дребни нарушенийца” до утре. Дребни, но показателни.

Там е работата обаче, че и да ги изброявам, и да не ги, цялото това нещо със спазването на правилата у нас май си остава една „вятър работа”…