Преди 20-ина години, докато все още живеех с родителите си под тяхната топла и мила опека, имаше едно нещо, което ми вгорчаваше живота. Майка ме беше въвела нетърпяща възражение забрана да се сяда с книга на масата. Причината за издаването на строгата нота беше, че си мъкнех книгите навсякъде, включително и на обедната или вечерната трапеза. Много ми беше неприятно да си оставя непрочетената глава наполовина към осем вечерта, но тогава изобщо не отчитах гледната точка на другите (тук в частност на родителите).

Сега, когато аз самата съм родител, пред мен изникна в цялата си мощ същия този проблем. С една малка разлика. Днес аз съм въвела така да се каже осъвременена забрана – не на лаптопите и смартфоните на масата, когато се храним. Не е лесно, но засега устоявам.

Та в този ред на разсъждения, тези дни в действителност се замислих какво губим от непрекъснатата си и близка комуникация с умните устройства.

Какво печелим, е ясно. Печелим мигновена информация. Нещо повече – печелим я не само на мига, но и с възможност да бъде огледана и разнищена от всички страни. Печелим безброй възможности за реализация на достъп. Работим, разменяме данни, водим кореспонденция по мейла. Печелим време. Пестим хартия. Печелим и пари, разбира се. И така нататък, и така нататък.

Това, че компютрите и Интернет са неоценими по отношение на работата е абсолютен и неоспорим факт. Какво обаче се случва с отношенията между хората в наши дни. Там оказва се, е малко по-различно.

Пожелаваме си добро утро онлайн. Пием кафето си пак така. Понякога се случва да изпратим СМС в другата стая. Четем новините на екрана. Гледаме любимите си клипове там. Уговаряме си срещи с хора, които не сме виждали, освен на снимка (и се надяваме снимката да е тяхна). Четем онлайн вечерните клюкарски новини, поиграваме някоя игричка, пожелаваме лека нощ на всички все още будни в социалната мрежа, на която сме фен, след което изключваме от тока. Добре че още спим наистина.

Онзи ден наблюдавах момче и момиче (много симпатични всеки сам по себе си), които бяха заедно в едно помещение за определено време. Не се познаваха. И нямаше да се запознаят. Нямаше да разменят дори шега или каквато и да било закачка. Ако се видеха след няколко часа на друго място нямаше и да се познаят. Защото всеки един от тях беше отворил лаптопа и гледаше в него. През цялото време на пребиваването си заедно. И през цялото време, в което можеха да осъществят някакъв реален контакт. Нямаше да е толкова нелепо ако работеха нещо или ако просто бяха заети. Но те скучаеха. Пръстите им прескачаха безсмислено по клавиатурите, на лицата им беше изписан израз на отегчение и досада. Само дето не се сещаха да се заговорят.

Наречете ме старомодна, но аз продължавам да предпочитам личния контакт в личния си живот. Все още ме влече разговора очи в очи пред диалозите в чата. И сега си уговарям срещи в кафенето до блока. И надявам се ще продължи да си ме влече реалният секс, а не виртуалният.

Компютърът е голям мой приятел. Лаптопът е една доста значима част от моя живот. Но по отношение на взаимоотношенията, особено интимните смятам, че все пак ще е по-добре да си остана традиционалист.

Предполагам сте чували този израз – „Скачам за висока топка”. Означава да се втурнеш в нещо ново, но нещо сериозно (все пак е висока, а не ниска топка), в трудно, но гъделичкащо суетата предизвикателство, да се амбицираш да успееш в нещо, което до този момент не си пробвал – абе можеш ли, не можеш ли. Понякога означава и просто да рискуваш.

Скачали ли сте? Защото тръпката е неописуема. Честно казано не бих могла да я сравня с познатите ми законни у нас стимулиращи средства като алкохол, хазарт или пазаруване.

Къде може да бъде намерено обаче такова предизвикателство? Провокацията би могла да бъде от професионален характер – нова (по-хубава) работа например, престижен конкурс или състезание. Може да бъде в личен план – нова връзка (но много вълнуваща и такава, каквато не се завоюва лесно). А може да бъде и ново (но отново трудно!) хоби или занимание.

Каква е възможната хронология на събитията или какво ви очаква, ако решите да „скочите”?

Всичко започва с онова леко бръждене в стомаха, което подсказва, че нещо ви вълнува. Нещо, което очаквате и което предстои да се случи. Бръжденето ви отнема апетита, кара ви да ходите леко отнесен и замислен, същевременно очите ви блестят и лицето ви излъчва определена одухотвореност. И очакване.

Защото най-често „скачането” е свързано с различно фиксирана дата или срок. Прозаично, но факт. Няма начин. Истинското предизвикателство не се проточва във времето, защото тръпката просто ще изчезне и мечтата или желанието ще се превърне в празна химера, която напразно преследваме, а това си е по-скоро основание за мрънкане, а не за радост.

Значи – с напредването на времето, което със скъсяването си започва да препуска все по-бързо (знаете този ефект нали, колкото по-малко време остава до датата на изпита например, дните сякаш стават по-кратки), стомахът ви сякаш започва да се свива във все по-малко и по-малко, направо миниатюрно топче. Амбицията ви обаче расте, като същевременно и едновременно с това някъде в този период се появява и страхът. Страхът ще успея ли, дали ще се справя, дали няма да се изложа, да се проваля…

Слава Богу, по това време вече нещата са понапреднали като организация и отказването е общо взето трудно или поне би довело до неловка ситуация. Иначе този гадняр страхът може да провали всичко.

И – идва датата, денят или срещата, на която жребият ще бъде хвърлен.

За този момент почти всички хора казват: „Беше ми като в мъгла” или „Не знам какво съм говорил и правил”. По-вярващите определят състоянието си като „Сякаш някой ме водеше”. Всички тези фрази показват само едно – че цялата ни предварителна подготовка (емоционална, психологична, физическа или каквато и да е там) се е сгъстила и капсулирала в една цел – да успеем.

А чувството, когато постигнеш целта! Несравнимо е. Психолозите го обясняват със съществуващия в мозъка център на възнаграждението, който отделял хормона допамин и това било всичко. Този център и този хормон ни карали да се чувстваме като полетели, след като постигнем успех. Съвсем честно ви споделям, че винаги съм „скачала”. И че усещането от този център на възнаграждението не го давам за нищо на света…

Мислех си да се въздържа от писане по безкрайно експлоатираната тема за абитуриентите, абитуриентските балове и неизбежно съпътстващият ги у нас кич. Мислех си, че вече не е останало нищо неказано, ненаписано, че и невидяно от това най-типично българско мега явление – балът! Същевременно, някъде дълбоко в себе си бях сигурна, няма да успея да устискам и да не споделя онлайн позиция по темата.

Честно казано, нямам представа къде са корените на типичността на явлението абитуриентски бал. Предполагам, че завършването на средно образование е било „голяма работа” преди 50-60 години и се е считало, че хората с гимназиално такова са били подготвени и готови да щурмуват началническите постове, поради което родители и познати са се събирали и празнували предварително очакваните бъдещи „връзки”. Помните, нали, че това с „връзките” беше нещо жизненоважно за оцеляването в онези години. Сега проблемът с това кои са роднините и познатите ти не е толкова очевиден, въпреки че все още си стои на дневен ред.

Добре, за времето си е било важно и всъщност доста престижно да завършиш гимназия или още повече – техникум (тоест специално образование). Какво му е толкова за празнуване обаче днес завършването на 12 клас? Честно казано – не намирам никаква логика. Защото в България образованието е задължително до 16-годишна възраст. По-подходящо ми се струва – ако има някакво празнуване, то да е по-скоро обвързващо с възрастта 16 години, защото след това не си задължен да учиш… Ей това за някои си е направо повод за купон! Завършването на 12 клас обаче лично аз определям като един среден етап от жизнения ти път. Да, можеш да завършиш средното си образование с грандиозно абитуриентско шоу. Можеш да превърнеш този ден и тази вечер в незабравими за себе си и за роднините си. И какво от това? На следващата седмица, когато страстите са поутихнали и махмурлукът е окончателно сломен, къде отиваме? Ами с това образование отиваме например или да сервираме, или в най-добрия случай да продаваме козметика в МОЛ-а.

Ама, не – казват абитуриентите – не, ние ще учим. Ще продължим да се образоваме. Чудесно, бих казала аз, е тогава за какво правим миниатюрния митинг по повод края на училището? За какво?! Не бих искала да звуча като консервативна лелка, но за всеки нормален човек с малко по-голям от карфица мозък е ясно, че парите дадени за бал са кажи-речи съизмерими с парите, необходими да покрият всичките ти семестриални такси (ако си приет да учиш в България и събереш необходимия бал и влезеш държавна поръчка).

Недоумението ми от безумното пръскане на пари по баловете надминава това от пръскането на излишни пари за сватба. На сватбата поне имаш един що-годе оправдаващ довод – факт е, че чрез събитието ще запознаеш двата рода (от което общо взето може и да си блъскаш главата после, защото най-вероятно ще произтекат непредвидени последици), но един вид сбирката е нещо като задължително условие за събитието.

Обаче – на бала? Какво правим на бала. Събираме най-близките роднини, събираме тук-таме приятелки и съседки, колежки и някоя бивша учителка за цвят и отново се питам – какво правим? Майките обикновено отговарят – „Изпращаме детето…”. Къде?!!? Къде го изпращаш, че не се сещам? Да се напие? Сякаш не се е напивало досега. Е, да – не се е напивало в толкова скъп и официален тоалет и толкова високи обувки (ако е момиче). Съответно може би не се е напивало в костюм на Версаче, ако е момче. Да се забавлява? Сякаш досега е прекарвало нощите само у дома и не е спало навън? Е, да – може би не е спало на пейка, както ще го направи довечера. Да прекара една вечер със съучениците си? Сякаш досега не се е случвало?!?

В обобщение вкратце – това, което виждам от абитуриентките всяка следваща година е все повече плът, а у абитуриентите – все повече отегчение. Това, което чувам вечер през притворения си прозорец е все повече чалга, нещо повече – все повече откровени кючеци и все повече истерични среднощни крясъци. Това, което все по-малко виждам у завършващите ученици през всяка следваща година е критичност и стил. И оправдана увереност в себе си.