Тази дилема, която най-често срещаме по вицовете и която още по-често се приема като приоритетен избор при мъжете, представете си – съществува и при жените. За разлика от разкъсващия мъжки проблем обаче – какво да предпочетем тази вечер – жената или любовницата, при жените става въпрос за съвсем друго нещо, а именно за решението – да се омъжвам или не.

Да се „бракувам” ли официално с този, с когото излизам или да му остана любовница (приятелка, гадже и прочие определения също важат). Нужно е може би да се уточни, че има два варианта при този случай – когато въпросният мъж е женен и когато същият е свободен (ерген, разведен и т. н.). Само че това не отменя избора и в двата случая, а трудностите по пътя от своя страна не са достатъчни, за да определят решението. Нуждата то да бъде взето стои независимо дали този, с когото имам връзка е на разположение или не. В този момент очаквам да бъда опонирана сериозно в частта – „ако е женен”. И отговарям превантивно – тук не става въпрос за разбиване на семейства. Става въпрос за друго – ако е женен, но поддържа връзка с мен вече години наред, иска ли ми се или не, но проблемът с вземането на решение определено си стои. Така е, защото ако не бъдат предприети стъпки в посока сватба, то автоматично би означавало, че е взето другото решение – да си останем любовници. Което пък пак означава, че все пак е бил осъществен някакъв избор.

Аргументите.

Първо – „за” женитба. Или също така аргументи „за” съвместно съжителство, или „да имам съпруг“. На първо място стои социалното приемане. Обществото и до този момент трудно се съгласява с факта, че хора, които живеят отделно са свързани. Отделно от това като мотиви „за” стоят и някои чисто практически неща от битието – на чие име да се води колата, купена с пари на двамата (респективно негови или мои), както и ред други административни неуредици, които сякаш се нареждат автоматично, когато имаш свидетелство за брак. Изброявам всичко това под условието, че в тези разсъждения ще говорим за всичко друго, но няма да говорим за общи деца. И така, какво излиза – ако съм съпруга или съм в така нареченото фактическо съжителство печеля нищо повече от обществено признание на връзката си (какво ли ме топли това се чудя само), печеля повече физическо присъствие на мъжа, който ще се прибира при мен в повечето от нощите си, печеля и някаква хипотетична битова осигуреност.

Какво се случва, ако съм любовница? Ако упорито се съпротивлявам или изобщо отказвам да повдигна въпроса – „Виж сега, какво смяташ да правим?”. Ако взема това решение, най-вероятно ще спечеля доста по-продължителна и наситена емоционалност във връзката си, при която рязко ще намалее рискът да се изчерпа, потапяйки се във всекидневието. Печеля самостоятелност, печеля свободно време за себе си и за любимите си занимания, печеля красиви моменти, споделени с него, само дето, след като приключи красивия миг с цялата му прелест, печеля възможността да си отпочина насаме. Печеля вниманието му и мисълта му къде съм. Печеля тръпките от обажданията, които не са рутинни. Печеля възможността да ревнувам диво къде е тази вечер. Печеля целувките му, откраднати набързо последно, когато ме изпраща. Печеля лично пространство в леглото и спокоен сън, без да се тревожа в какъв вид ще се събудя на сутринта. Печеля чувствата му, споделени с моите чувства. Запазени само за нас двамата… Все неща, които май – май поизчезват, когато съвместното живеене ни понесе в бавното си и спокойно безбурно течение. А ние – и мъжете, и жените понякога имаме нужда от бури. И ще си ги потърсим в момента, в който ни стане скучно. Или както каза една моя позната в проблясък на гениалност: „Да не съм луда да се женя, че автоматично да овакантявам мястото за любовница!”.

Имам чувството, че тези дни пивоварните работят по над 24 часа в денонощието. Бълват просто. Как го правят не ми е ясно, но явно някак успяват да се справят със ситуацията. Защото откак ни затисна горещото време – в магазини, в кафенета, по плажове, ресторанти, луксозни или пък крайпътни заведения, в бензиностанции и къде ли не, най-често срещащата се поръчка е „бира”. Надигането на бутилката или халбата и пиенето на газираната кехлибарена течност повсеместно се превръща в основно занимание, а носенето по улиците на купища кутийки от същата изобщо не произвежда никакво впечатление у околните.

Пиенето на бира се е превърнало в най-естественото нещо на света и то може да бъде наблюдавано по всяко време на денонощието. Започва се от сутринта и продължава почти без спиране до другата сутрин. Когато се сменят само състезателите, а основният спорт си продължава. Прави ли ви впечатление, че ако клиент си поръча водка (дори и със сок) в 9-10 часа сутринта има риск да го погледнат накриво и уважението към него определено да пострада. Но виж – отношението към бирата е друга работа… биричка може по всяко време!

Биричката се пие по строителните площадки, пие се пред кварталните гаражни магазинчета (в класически стъклени бутилки), пие се в парковете (обикновено от компании, но там вече литрите са поне 2 – в пластмасова бутилка), пие се в обедната почивка (най-често под формата на малка наливна в близкото заведение с обедно меню), пие се вечер у дома, като там вече грамажите и съдовете, в които се консумира са най-разнообразни, в зависимост от възможностите и темперамента на домакина.

Когато някой пие бира, рядко биха го обвинили в пристрастие към алкохола. Бира допускаме и не осъждаме, когато консумират дори и младите майки с бебешки колички.

Бирата отдавна се е превърнала в българското безалкохолно питие. Закуска за част от населението под формата на „баничка с капачка”. Класическо лечебно средство против махмурлук. Или както бях видяла в култов надпис: „Не може нации, които се напиват с бира, да дават акъл на нации, които изтрезняват с бира”. Бирата, а не дискретното малко питие с много лед е вечерният релакс на любимия ми персонаж – така наречения „средностатистически българин” (и няма защо да се учудваме, че е така, тъй като бирата е депресант – тя успокоява и отпуска, особено след гаден ден, а гадни дни у нас – дал Господ). В същия момент, не е за пренебрегване и фактът, че на нищожната цена от два – три лева, същият този среден българин със среден доход и средни възможности се сдобива с литри (поне един и половина) от хмеловия еликсир, който ще му даде занимание часове наред. Картинката се превръща в абсолютно класическа, ако към бирата добавим и пакетче слънчогледови семки, но това вече би било тема на друго разсъждение…

Откак се появиха пък и плодовите бирени варианти (да не изброявам, че да не стане рекламно), толерантността към пиенето на пиво съвсем се повиши. Тоест с плодова бира можете да си се наливате до припадък, никой няма да погледне на това като на някакъв вид нарушение на социалните норми. Плодова бира се пие и в автомобилите, забелязвам. Не знам дали изобщо си даваме сметка, че това е един прост рекламен трик, с помощта на който ни се предлага просто класически швепс, но ние го консумираме много по-охотно, поръчвайки го под названието „бира”. Друго си е да поръчаш бира, а не газирано безалкохолно питие. Това те прави повече мъж или по-атрактивна жена, смятаме.

Пиенето на бира е национален спорт. Само да не се чудим после защо така леността здраво ни е обхванала и защо коремчето се пъчи нахално и стремглаво напред. Може би само защото още никому не е хрумнала гениалната идея да произведе бира с кафе, или бира със зелен чай например…