„Вежливостта вече е толкова рядко срещана, че някои я приемат за флирт” – статус на Иво Сиромахов във Фейсбук.

Към размисъл днес ме провокира дори не толкова темата, въпреки че основно на нея мисля да отделя внимание, а и самата дума – вежливост. Замислям се, че рядко чуваме това почти забравено слово. Хващам се на бас дори, че има деца, които изобщо не знаят какво означава. Сякаш по-често използваме „учтив” (като израз имам предвид, не като отношение), а струва ми се най-често говорим за „любезен”.

Долавяте ли разликата? За мен „любезен” има една отсянка на задължителност, в смисъл човек, който се държи добре с вас, поради някакво задължение, а не че по природа си е такъв. А мисля, че вежливост скоро не съм срещала въобще.

Затова в опит да анализирам нещата, ще направя бърз преглед на социалните си контакти от сутринта. Ще взема предвид не само проведените разговори и срещи, ще разгледам и невербалното общуване с хората, които срещам всеки ден.

Така – излизам от входа и се зазяпвам в лицата на преминаващите покрай мен. Имам този навик – да гледам хората в лицата, когато се разминавам с тях, а понякога дори се опитвам и да гадая какво се крие зад фасадата – лице – тяло. Нямам представа дали успявам, но поне така правя пътя си към работата значително по-приятен. Ще ви учудя ли, ако заявя, че повече от половината физиономии са намръщени. Разбира се, че питам риторично. Да, естествено – дълбока криза е, всеки мисли как ще започне денят му, дали случайно няма да закъснее за работа (защото е понеделник още, няма причина да отсъстваме от сутринта на първия работен ден и всяко закъснение си е някакъв вид немарливост в очите на шефа и колегите). Ей такива неща предполагам им се въртят в главите на хората, мислят си те и за разни други техни неща, но доколкото съдя от израженията им – мислите са все неприятни. За вежливост и дума не може да става. Ако някой неволно те побутне, докато се разминавате – най-много да чуете класическото българско извинение „опа” или „ох”, а да чуете вежливо изразяване на съжаление – това е толкова рядко срещано явление, че да не кажа направо си е абсурд.

Шофьорите, с които се разминаваме също не правят изключение. И те бързат. И те не са вежливи. На пешеходната пътека ти (пешеходецът) си дребно пъплещо насекомо, което само пречи и ги кара (тях шофьорите) да натискат излишно спирачка. А пък с тези цени на горивата – всяко натискане на спирачка си е чиста загуба. Къде ти тук време и настроение за вежливост.

Пристигам в офиса – тук вярно, срещат се усмивки, но преди кафето са една идея по-криви от вежливите, а най-близкото до вежливостта е някой да те пита служебно „Как си?”. Ако нещо решиш да се оплачеш или да се похвалиш пък, тоест – ако се опиташ да излезеш от служебния тон, зачатъкът на вежливост някъде се стопява и остава по-скоро хладното: „А, така ли…”.

Обедна почивка. Отскачам до близкия магазин за хранителни стоки и моля да ми препоръчат кисело мляко с ниска масленост (пролетта дойде внезапно, завари ме неподготвена и с няколко килограма в плюс). Отсреща усмивките сякаш са ги свършили в наличност. Дори не ме осведомяват за подробности, а ми тръскат кофичката с рязкото: „Осемдесет и седем стотинки”. Излизам, пак неудовлетворена откъм вежливост. Остава ми близо половин час до края на почивката и хлътвам в магазин за обувки. Обявено е намаление, така че това естествено е нужно да се провери. „Хм, казвам вече и аз леко заядливо, то цените и с намалението са ви височки…”. „Ами да, обувките не са намалени, намалени са само ботушите, получавам като отговор – че каква е логиката да намалявам обувки сега?!”.

Връщам се в офиса и сама пред себе си обявявам край на експеримента. Резултати:

Раздадена вежливост – в пестеливи количества.

Получена вежливост насреща – нула.

Утре започвам нов социален опит. Ще се усмихвам мило на всеки поглед, който срещна. Ще казвам на всички „Добър ден”, „Довиждане” и „Много благодаря”, дори и лицето на другия да е намръщено. Ще бъда вежлива, дори и с риск всички да решат, че флиртувам с тях. В най-лошия случай ще очаквам да си спечеля поне покана за среща.

Може ли завистта да бъде положително качество? Въпросът ми задава онзи ден момиче на около 16 години. Става ми ясно, че въпросът за завистта (особено между момичетата и особено около тази възраст) е важен за тях и то в голяма степен. В случая проблемът на тийнейджърите е, че те гледат на завистничеството изключително еднопластово – откъм лошата му страна. Лошо е да се завижда, лошо е да го мислиш, още по-лошо е да говориш за това, а този, който чувства завист следва да знае, че е виновен и трябва да се опитва всячески да не изпитва ни капка подобни емоции.

Това, разбира се е абсурдно. Като сложа ръка на сърцето си – завиждала съм неведнъж. Случвало се е това усещане да се промъкне в сърцето ми заради това, че някой е постигнал по-голям от мен успех, заради това, че някой е проявил луд късмет, дори и заради това, че някой (по-скоро някоя, разбира се!) е изглеждала или изглежда значително по-добре от мен.

Какво да правим тогава, продължава да ме пита девойчето? Къде е спасението да не се чувстваме така нещастни от чуждите постижения?

Да се оставиш завистта да те води, би било опустошително за качеството на живота ти, започвам да разсъждавам аз. Изяждайки се от ревност по чуждите сполуки, не бихме постигнали нищо повече от това да продължаваме да стоим (условно) на едно и също място и да зеленеем от злоба. Категорично това не е градивно поведение, никак даже. Значи трябва да търсим друг път. Да извлечем позитиви от иначе не съвсем положителното качество на завист, което е нещо, което не всеки би успял да постигне, но пък си струва да опитаме.

Къде са най-големите трудности в старанието и по пътя да се промени мисленето и съответно поведението, така че да стане един вид самосъзидателно, а не саморазрушително?

Най-трудното сякаш е да се опитаме да преживеем радостно чуждите успехи, да изпитваме приятна емоция от това, че някой е постигнал цел, която има ценност в нашите очи. Това преживяване има едно особено име, не много популярно, а по-точно „сърадост”. Сърадостта е нещо като състраданието, но когато състрадаваш – съчувстваш на другия, докато той изпитва мъка, а когато се сърадваш – съпреживяваш щастливите му мигове. Тази дума е толкова рядка и непопулярна (среща се тук-там във философската литература) може би точно защото отношението на сърадост се среща между хората по-скоро като изключение, отколкото като тенденция, като много често чувството на радост от чуждите постижения не успява да се прояви поради факта, че липсва едно друго много важно чувство, което би помогнало в случая – а това е чувството на уважение. Именно уважението най-често е разделителната черта между проявлението на завист и проявлението на радостно съпреживяване.

Но да се върнем в началото – освен дали можем да я преодолеем, ако все пак завистта не ни оставя на мира, можем ли да я превърнем в полезна? Може, защо да не може… Ще се опитам да направя един вид класация на съвети по степен на важност:

Първо – възпитайте у себе си чувство на увереност. Каквото и да правите – вие го правите добре или поне давате всичко от себе си, за да се справяте добре. Увереността и удовлетворението от себе си със сигурност ще държи черната завист надалеч.

Второ – не се състезавайте с хората около вас. Всеки от нас се движи по свой собствен път и именно затова сме уникални като хора и като съдби. Ако някой е постигнал нещо, към което сте се имали стремежи вие не значи, че ви го е отнел „под носа”. Най-вероятно на вас ще ви се отвори нова възможност, все пак не може всички хубави неща да са запазени за вас. Оставете малко и на другите.

Трето – съсредоточете се в това, което правите. Не можете да бъдете отличници във всичко (въпреки, че можете непрекъснато да се опитвате – това в кръга на шегата). Така ще си помогнете в постигането на посочената в точка първа увереност, което пък ще ви дава още сили да се справяте с негативното усещане да завиждате на чуждите успехи.

Четвърто – ако завистта касае личния ви живот – важат същите правила плюс още едно. Помислете си и уточнете за себе си дали това, което изпитвате не е ревност (различното е, че при ревността в отношенията на завист има включен и трети човек). Ако това е така – потърсете друг човек и създайте своя собствена двойка с отношения, които пък само по себе си да бъдат достойни за завист.

Ненавиждам масовите празници. Особено ненавиждам набедения за женски ден 8-и март. Не ме разбирайте погрешно. Ценя женствеността. Честно да си призная дори, понякога използвам предимствата на пола (в морално допустими граници) за да спечеля по точки в някои случаи. Не ми харесва обаче съпътстващата този ден леко налудничава суетня, виренето на букети от вчера (7-и) до днешната (на 8-и) късна нощ и прекаляването с любезността, особено между жени, които иначе си съскат ежедневно. Особено ме дразнят например женски поздрави от рода на „Честит празник, момичетаааа!!!” Точно с толкова „а”-та и точно с толкова удивителни. Инфантилно и тъпо. Безвкусно. На днешния ден преднамерено се обличам спортно и се гримирам съвсем леко. Бойкотирам овчето настроение съвсем натрапливо и целенасочено.

Днешният ден обаче се оказа нещо по-различен. Той започна от… снощи. Случайно намерих картонена картичка с надпис „LOVE” и изрязано червено сърце по средата, дело на сина ми, уж скрита от мен (но не съвсем успешно) с цел да ме изненада утре… Сладкиш!

Тази сутрин открих втора картичка, специално подготвена този път от дъщеря ми – с обща снимка на нас тримата и още милички поздрави. Точно мислех, че дневният лимит за сълзи и сополи вече е изчерпан, когато продавачката на цветя, покрай която минавам и поздравявам всяка сутрин ми подари току-що свито и миришещо на пролет букетче кокичета. И то в деня, който за цветарите е един от „Ден година храни”.

Това обаче не е всичко – случва се и нещо, което е на път да ме довърши. Да сломи емоционалната ми съпротива по 8-и март и да ме направи жена – фенка.

До този момент ми се обадиха няколко души, с които съм работила по вече приключени проекти, свързани с техни проблеми – всички с поздравления и горещи благодарности. А аз все си мислех, че българинът по природа си е малко или повече неблагодарен… Че те търси с небивал хъс, когато има нужда, но когато всичко приключи забравя на секундата за теб. Да, може би има и такива, но се оказа, че има и хора благодарни и достатъчно добре възпитани, за да го изразят в подобаваща форма.

И въпреки, че кофите с натъпкани карамфили в тях, разположени за продажба на всеки ъгъл са ужасни, въпреки че разни хора в заведенията и магазините по традиция продължават да ме дразнят с прекалено ентусиазираните си поздрави и мазни изкуствени усмивки (изкуствени, защото ние въобще не се познаваме, какво толкова се радваме едни на други не мога да разбера), въпреки че всеки път, когато някой мъж ме поздрави се изкушавам да му отвърна „Мерси, подобно!”, този продължавам да твърдя набеден за празник ден, още мъничко и ще започне да ми харесва.

Предполагам че защото пролетта тази година закъснява и всички вече сме много жадни за повече слънце, топлина и романтика, предполагам затова суетата днес ме гъделичка повече от приличното. Вероятно това е и основната причина да се размекна и да не демонстрирам както всяка година пренебрежението си към осмомартенската лудница, но понякога се оказва, че е тъй приятно да се оставиш да те поласкаят. Да пококетираш малко повече от обичайно приетото и да се потопиш в мекия комфорт на комплиментите.

Ще се въздържа от поздравления, за да не изпадам от едната крайност в другата, но ще кажа на всички, които прочетат това – отпуснете се и се наслаждавайте. Какво пък, не е толкова лошо и да си жена на осми март. Утре ще му мислим пак.