Предполагам сте чували този израз – „Скачам за висока топка”. Означава да се втурнеш в нещо ново, но нещо сериозно (все пак е висока, а не ниска топка), в трудно, но гъделичкащо суетата предизвикателство, да се амбицираш да успееш в нещо, което до този момент не си пробвал – абе можеш ли, не можеш ли. Понякога означава и просто да рискуваш.

Скачали ли сте? Защото тръпката е неописуема. Честно казано не бих могла да я сравня с познатите ми законни у нас стимулиращи средства като алкохол, хазарт или пазаруване.

Къде може да бъде намерено обаче такова предизвикателство? Провокацията би могла да бъде от професионален характер – нова (по-хубава) работа например, престижен конкурс или състезание. Може да бъде в личен план – нова връзка (но много вълнуваща и такава, каквато не се завоюва лесно). А може да бъде и ново (но отново трудно!) хоби или занимание.

Каква е възможната хронология на събитията или какво ви очаква, ако решите да „скочите”?

Всичко започва с онова леко бръждене в стомаха, което подсказва, че нещо ви вълнува. Нещо, което очаквате и което предстои да се случи. Бръжденето ви отнема апетита, кара ви да ходите леко отнесен и замислен, същевременно очите ви блестят и лицето ви излъчва определена одухотвореност. И очакване.

Защото най-често „скачането” е свързано с различно фиксирана дата или срок. Прозаично, но факт. Няма начин. Истинското предизвикателство не се проточва във времето, защото тръпката просто ще изчезне и мечтата или желанието ще се превърне в празна химера, която напразно преследваме, а това си е по-скоро основание за мрънкане, а не за радост.

Значи – с напредването на времето, което със скъсяването си започва да препуска все по-бързо (знаете този ефект нали, колкото по-малко време остава до датата на изпита например, дните сякаш стават по-кратки), стомахът ви сякаш започва да се свива във все по-малко и по-малко, направо миниатюрно топче. Амбицията ви обаче расте, като същевременно и едновременно с това някъде в този период се появява и страхът. Страхът ще успея ли, дали ще се справя, дали няма да се изложа, да се проваля…

Слава Богу, по това време вече нещата са понапреднали като организация и отказването е общо взето трудно или поне би довело до неловка ситуация. Иначе този гадняр страхът може да провали всичко.

И – идва датата, денят или срещата, на която жребият ще бъде хвърлен.

За този момент почти всички хора казват: „Беше ми като в мъгла” или „Не знам какво съм говорил и правил”. По-вярващите определят състоянието си като „Сякаш някой ме водеше”. Всички тези фрази показват само едно – че цялата ни предварителна подготовка (емоционална, психологична, физическа или каквато и да е там) се е сгъстила и капсулирала в една цел – да успеем.

А чувството, когато постигнеш целта! Несравнимо е. Психолозите го обясняват със съществуващия в мозъка център на възнаграждението, който отделял хормона допамин и това било всичко. Този център и този хормон ни карали да се чувстваме като полетели, след като постигнем успех. Съвсем честно ви споделям, че винаги съм „скачала”. И че усещането от този център на възнаграждението не го давам за нищо на света…

Мразим скандалите. То кой ли ги обича, освен една особена категория хора, която можем да обобщим с често бърканото понятие „свадливи”. Значи – да не става грешка. Това не са хора „свидливи” (такива, които не обичат да харчат пари), а хора „свадливи” (такива, които обичат свадите, разправиите).

Такива хора са мор за душевното спокойствие. Наричат ги още „опаки”, „драки”, „заядливи”, „зъбати”. И ако за този типаж оправдание нямаме, защото при всички случаи с тях трудно се живее и/или работи, то въпросът тук е друг. Може ли един скандал да бъде полезен и докъде е границата, която можем да поставим, така че да се възползване него, оставайки в рамките на полезното? Както и как да не попадаме в опасния водовъртеж на безсмисления и понякога безумен спор?

Скандалите общо взето мога да разделя на няколко вида: семейни (с подвидове съпружески скандали, както и такива между деца и родители); служебни скандали (например между колеги, също и дрязги между подчинен и началник) и трети вид – случайни скандали например с непознати.

Семейните търкания са най-чести. Първо, защото това, което не смеем да излеем в службата, казваме си го вкъщи и второ, защото по незнайно откъде произтекъл, но всеобщ парадокс най-близките винаги си го отнасят. Семейните съпружески спорове рядко могат да бъдат особено ползотворни, освен в случаи, в които сте в самото началото на връзката и все още имате ищах за класическо сдобряване в леглото. Някои твърдят, че този секс за сдобряване бил особено пикантен и вълнуващ, позволете ми обаче да не се съглася съвсем. Ако някой ме е „луднал” с упреци и забележки, ако ми се е развикал само преди минути, хич да не очаква да му се нахвърля с див секс за сдобряване. Айде, малко да ми мине, че тогава. Иначе в съпружеския спор може и да се роди истина, но това зависи изключително много от предмета на спора. Правилото е следното – по принципни въпроси, свързани с личното възпитание и култура, както и по въпроси, касаещи защитаване на лични морални ценности, рядко можете да стигнете до взаимно разбиране и компромис. Там всеки държи на своето и е непоклатим в мнението си. По други теми може да се спори по-свободно, там може да се очаква постигане на компромис – тоест може да се очаква полезен резултат от кръстосването на шпагите.

Другият подвид (подвид, подвид, ама май най-често срещан в семейните отношения) са родителско – детските конфликти. Те са неизбежни. Така или иначе няма начин да се спасим от тях и наистина в случая единственото нещо, което можем да направим е да се опитаме да извлечем от тях някакъв поне позитивизъм. При тези скандали (както и при всички други впрочем, но тук още повече) е нужно да избягваме директните обиди. Те тежат много на неукрепналата детска психика и могат да причинят неподозирани вреди. Така че, дори и да сме си изпуснали нервите и да сме се разкрещели, нека това да става без злъч, с максимално старание да потушим скандала при първи индикации за отстъпване от страна на детето.

Скандалите между тъщи, тъстове, свекърви и прочие балдъзи и баджанаци хич не ми се захващат като тематика. Патила съм си много от подобни, те не водят до нищо добро. Ако имате достатъчно хъс, можете да използвате този тип караници (ползотворно само за вас обаче), за да вземете страха на всички, но докога ще задържите това положение не може да се гарантира.

Следващият вид – служебните скандали сами по себе си са нещо интересно. Често се случват между колеги, които са затворени в тясно пространство и по този начин е засегнато чувството им за лична зона. Това последното особено важи за жени. Хубавото на женските скандали в службата е, че поне ден – два след това в стаята цари ледено мълчание. Ако имате късмет това мълчание може да продължи и по-дълго. Не е лошо. Така в тишина лесно се работи, въпреки че атмосферата като цяло е плашеща, даже малко зловеща. От друга страна в службата скандалът може да се случи и така, че след него да се породят нови приятелства или да станете свидетели, че и участници в класическата постановка, в която първо си крещите, а след няколко часа се прегръщате и се тупате по раменете, но това сякаш повече важи за мъжката половина от колектива. Жените не прощават и не забравят обиди! Никога! Особено изречени от други жени!

Относно спора между началник и подчинен мога да кажа само едно. Пуснете се в него (ако не сте шефа, разбира се) само ако сте готови да хвърлите оставка във всеки един момент. Там отношенията не са много равнопоставени, така че това с кавгата никак не е здравословно по отношение на трудовото ви правоотношение. Това е положението.

Скандалите с непознати пък издават основно лошо възпитание. Не е хубаво да се крещи на хора, които не сте виждали досега. Те може и да са добри хора. Навикването на тяхната волна или неволна грешка наистина ще ви освободи от натрупаното напрежение през деня, но твърде вероятно е да ви остане неприятна горчилка от събитието (това, ако имате съвест).

Толкова за положителните страни на кавгите.

Във всички случаи – ако събитията по някакъв начин са ви забъркали в скандал, независимо кой носи вината за това, хубаво е да имаме смелостта и силите да се извиним. Дори и да не сме ние кривите (то според нас това винаги е така), извинението, особено когато е дадено от сърце доста помага за елиминирането на неприятните последици от спора.