„Да бе, тя го казала това… Казвала го е и на други хора… Представяш ли си, аз я мислех за приятелка, а тя така да говори зад гърба ми… Да, Теодора, да, ама моля ти се, това никога нямаше да го направя…” И така нататък, и така нататък…

Не, това не е откъс от сапунен сериал. Най-малкото българското име би следвало да ви покаже, че не става реч за премеждията на Ферхунде или която и да било там девица, жертва на интриги в много серии. Това е откъс от последния телефонен разговор по мобилен телефон, на който не за първи път и не по моя воля се оказвам неволен свидетел. В този случай просто нямаше как да напусна помещението, в което за определен отрязък от време пребивавахме заедно с приятелката на Теодора и така в продължение на повече от половин час се оказах напълно съпричастна към неволите на иначе непозната за мен девойка, която както се оказа, е станала жертва на най-долни интриги от страна на друга девойка, която смятала за близка приятелка. Чак по едно време ми се прищя да дам съвет, да направим разговора както се казва конферентен, а пък и проблемите бяха тъй сериозни и дълбочинни, че направо си плачеха за професионално мнение. Това в рамките на шегата, разбира се.

>> Кой е предпочитаният от вас мобилен оператор?

Липсва ни култура на говорене по мобилен телефон

Но ако трябва да бъдем сериозни, редно е да си признаем, че заедно с мобилната комуникация масово настъпи и липса на култура на говорене по мобилен телефон.

>> Кажи ми как ти звъни мобилния, за да ти кажа какъв си

Иначе говорим от сутрин до вечер. Говорим у дома пред домашните, говорим в кафенето, в магазина, в заведението, в което обядваме, говорим на масата пред другите хора, с които сме, говорим на улицата, на спирката, във фризьорския салон, в офиса, говорим, говорим…

И така се случва (поне на мен, а убедена съм и на почти всички вас), че ежедневно изслушваме без въобще да желаем купища чужди разговори, като темите варират от лични през служебни до определено безсмислени или направо плашещи. Най-страшно е, когато ни се „падне” да слушаме потребител на безплатни минути. Тогава, може би от радост, че по някакъв начин прецаква мобилния оператор, човекът говори ли, говори. Въобще не се и сеща да затвори телефона. Говори с часове…

Все пак имам и класация

Безплатните потребители обаче съвсем не са на челно място в личната ми класация за най-досадни мобилно – телефоно – говорящи.

• Топкласацията определено се оглавява от (любимите ми) продавачки в магазина. Случвало ви се е, нали? Влизате вие, а жената зад щанда е навирила слушалката и си говори ли, говори. Споделя, както се казва. Споделя, ама не се усеща, че споделя и с всички наоколо. Няма какво да се лъжем – някои от тях са по-дискретни и говорят тихичко, други даже прикриват слушалката с ръка, все пак деликатността понякога го изисква. Не им минава и през ум обаче да затворят с извинението, че имат работа например. Случвало ми се е да чакам на касата, за да платя, а тя си говори. А аз с известно неудобство се налага да я прекъсвам, за да приключа с покупката, все пак.

• Другата супер досада са (пак в любимата ми обслужваща сфера) сервитьорките. Ти я виждаш, че е там на бара, облегнала се е и си приказва. Предполага се, че си приказва за нещо важно, но ти пък си чакаш. Чакаш да приключи комуникацията и да ти обърне най-после и на тебе внимание. Защото е на работа!

• Следват – познайте кои? Следващите ми любимци. Хората, които буквално влитат в обществените сгради и крещят в слушалката. Те най-често са бизнесмени. Заети. Нямат време да спрат и да приключат разговора си на място, затова тичат и крещят. Без въобще да се съобразяват с това има ли хора наоколо им, работят ли тези хора и прочие.

• Мога да продължа с хората, които упорито не изключват телефоните си на обществени събития или срещи. Те първо те зашлевяват със звъна си в най-неподходящ момент, а после (понеже явно се страхуват да не пропуснат нещо безкрайно важно в живота си) пак като деликатните продавачки шепнат в слушалката. Понеже е тихо обаче и понеже отсреща рядко могат да чуят шепот, шепнат силно. С наблягане на шипящите съгласни. И ние хората наоколо, пак сме съпричастни.

Имам чувството, че класацията може да се удължи до безкрай с все нови и нови попълнения, затова ще завърша с нещо като предупредителен съвет. Най-неприятното нещо, което може да се случи на недискретния телефонист е разговорът му да бъде чут от неподходящи уши. Защото светът е малък. Ама много малък. Няма никаква гаранция, че докато плюеш по началника, жена му или някой негов братовчед не е зад гърба ти. Или докато споделяш служебна информация, конкурентът не е на съседната маса. Още по-неприятното е, че ти може въобще да не ги познаваш тези хора. И никога повече да не ги видиш. Но те ще те запомнят. Живо и с подробности. Така липсата ти на деликатност може да бъде не само неприятна за околните. Може да бъде жестоко наказана.

В последните месеци ние, собствениците на домашни кучета имаме един проблем. Освен всичко друго, което ни е на главата, на път е да се отрови една от изконните ни кучешко – човешки радости, а по-точно – ежедневната ни разходка с домашния любимец. Откакто обществото стана свидетел на няколко зверски инцидента, причинени от кучета, ние собствениците започнахме да извеждаме животните си с известно неудобство, примесено донякъде с тих срам от чуждите лоши постъпки, които провокират страха от кучета.

Кучето на каишка, което общо взето винаги съм възприемала като признак за хуманно отношение на човека към природата въобще, а в някои случаи и за известен аристократизъм, започна да се превръща в дамга!

Сега малко по-конкретно. В частност моето животинче е от средна порода и имам късмета общо взето да не буди луд уплах у хората, но напоследък забелязвам, че само да лайне и в него (а и в мен, разбира се – делим си ги поравно) се забиват като кукички неодобрителните погледи на околните. Сякаш очакват на секундата звярът да се втурне и да разкъса поне един от мирно разхождащ се гражданин.

А нещата, както всичко друго – си имат и обратна страна. Затова ще ви разкажа как изглеждат те в нашите очи.

• Първо – ние собствениците на домашни кучета обичаме животните и не си представяме един дом пълен, ако в него липсва домашен любимец. В моя избор той е кученце, след неуспешен опит да изтърпим заек, който в крайна сметка подарихме. Аз самата от дете мъкна у дома всевъзможни улични животинки, част от които (тези, с по-голям късмет) оставаха да живеят с нас в продължение на години. Като гледам как вървят нещата, децата ми и те ще попият от мен тази склонност.
• Второ – като честни и почтени граждани, ние собствениците на домашни кучета (или поне повечето от нас, надявам се) сме си ваксинирали кученцето, обезпаразитяваме го редовно, направили сме му паспорт, регистрирали сме го в Общинската администрация и сме си платили годишната такса.
• Трето – разхождаме го на подходящите места (не че са много) и чистим след него, като за целта не излизаме на разходка без поне две празни найлонови торбички със специално предназначение.

С което смятам, че удовлетворяваме интересите и спазваме правата както на кучето си (защото сигурно знаете, че и то си има своите права, защитени от Закона за защита на животните), така и на останалите граждани, с които обитаваме едно и също населено място.

И още нещо бих ви споделила – кучето ми не само, че е любимецът в къщи, не само че ни дава усещания и емоции, несравними със своята непосредственост, любов и топлота с нищо останало, но и помага в една доста трудна задача – въвеждане на ако не строга, то поне прилична вътрешно-семейна дисциплина. Какво имам предвид.

Аз, като специален отговорник по сутрешните разходки, волю-неволю ставам около шест. Пак тъй – ще ми се, не ще ми се – правя физзарядка около блока поне половин час. Което абсолютно се отразява добре на фигурата и тонуса ми.

В рамките на тези непринудени сутрешни излизания съм се запознала с поне още 10-ина съседи, ентусиасти като мене, с които иначе никога не бих разменила и дума. Значи – подобряваме социалната среда на квартала чрез контакти и общуване.

Освен това – цялото семейство вече се научи да не разхвърля вещи и храна къде да е, това разбира се, при положение че държи да си ги намери в същия вид и на същото място след време.

Дори и не става въпрос вече за това, че подът и плоските повърхности се чистят ако не всеки ден, то през ден. Това особено важи през пролетния и есенния сезон, когато козината подлежи на естествена подмяна.

И имайте предвид, че всичко това вършим с удоволствие и без да ни пречи. Повярвайте ми, кучетата са като децата. Те рядко са виновни за грешките си. За грешките им сме виновни ние възрастните, защото ние сме тези, които носим отговорност, защото ние възпитаваме.