„Вежливостта вече е толкова рядко срещана, че някои я приемат за флирт” – статус на Иво Сиромахов във Фейсбук.
Към размисъл днес ме провокира дори не толкова темата, въпреки че основно на нея мисля да отделя внимание, а и самата дума – вежливост. Замислям се, че рядко чуваме това почти забравено слово. Хващам се на бас дори, че има деца, които изобщо не знаят какво означава. Сякаш по-често използваме „учтив” (като израз имам предвид, не като отношение), а струва ми се най-често говорим за „любезен”.
Долавяте ли разликата? За мен „любезен” има една отсянка на задължителност, в смисъл човек, който се държи добре с вас, поради някакво задължение, а не че по природа си е такъв. А мисля, че вежливост скоро не съм срещала въобще.
Затова в опит да анализирам нещата, ще направя бърз преглед на социалните си контакти от сутринта. Ще взема предвид не само проведените разговори и срещи, ще разгледам и невербалното общуване с хората, които срещам всеки ден.
Да започне експеримента с моята вежливост
- Така – излизам от входа и се зазяпвам в лицата на преминаващите покрай мен. Имам този навик – да гледам хората в лицата, когато се разминавам с тях, а понякога дори се опитвам и да гадая какво се крие зад фасадата – лице – тяло. Нямам представа дали успявам, но поне така правя пътя си към работата значително по-приятен. Ще ви учудя ли, ако заявя, че повече от половината физиономии са намръщени. Разбира се, че питам риторично. Да, естествено – дълбока криза е, всеки мисли как ще започне денят му, дали случайно няма да закъснее за работа (защото е понеделник още, няма причина да отсъстваме от сутринта на първия работен ден и всяко закъснение си е някакъв вид немарливост в очите на шефа и колегите). Ей такива неща предполагам им се въртят в главите на хората, мислят си те и за разни други техни неща, но доколкото съдя от израженията им – мислите са все неприятни. За вежливост и дума не може да става. Ако някой неволно те побутне, докато се разминавате – най-много да чуете класическото българско извинение „опа” или „ох”, а да чуете вежливо изразяване на съжаление – това е толкова рядко срещано явление, че да не кажа направо си е абсурд.
- Шофьорите, с които се разминаваме също не правят изключение. И те бързат. И те не са вежливи. На пешеходната пътека ти (пешеходецът) си дребно пъплещо насекомо, което само пречи и ги кара (тях шофьорите) да натискат излишно спирачка. А пък с тези цени на горивата – всяко натискане на спирачка си е чиста загуба. Къде ти тук време и настроение за вежливост.
- Пристигам в офиса – тук вярно, срещат се усмивки, но преди кафето са една идея по-криви от вежливите, а най-близкото до вежливостта е някой да те пита служебно „Как си?”. Ако нещо решиш да се оплачеш или да се похвалиш пък, тоест – ако се опиташ да излезеш от служебния тон, зачатъкът на вежливост някъде се стопява и остава по-скоро хладното: „А, така ли…”.
- Обедна почивка. Отскачам до близкия магазин за хранителни стоки и моля да ми препоръчат кисело мляко с ниска масленост (пролетта дойде внезапно, завари ме неподготвена и с няколко килограма в плюс). Отсреща усмивките сякаш са ги свършили в наличност. Дори не ме осведомяват за подробности, а ми тръскат кофичката с рязкото: „Осемдесет и седем стотинки”. Излизам, пак неудовлетворена откъм вежливост. Остава ми близо половин час до края на почивката и хлътвам в магазин за обувки. Обявено е намаление, така че това естествено е нужно да се провери. „Хм, казвам вече и аз леко заядливо, то цените и с намалението са ви височки…”. „Ами да, обувките не са намалени, намалени са само ботушите, получавам като отговор – че каква е логиката да намалявам обувки сега?!”.
Връщам се в офиса и сама пред себе си обявявам край на експеримента. Резултати:
- Раздадена вежливост – в пестеливи количества.
- Получена вежливост насреща – нула.
Утре започвам нов социален опит. Ще се усмихвам мило на всеки поглед, който срещна. Ще казвам на всички „Добър ден”, „Довиждане” и „Много благодаря”, дори и лицето на другия да е намръщено. Ще бъда вежлива, дори и с риск всички да решат, че флиртувам с тях. В най-лошия случай ще очаквам да си спечеля поне покана за среща.
Да се оставиш завистта да те води, би било опустошително за качеството на живота ти, започвам да разсъждавам аз. Изяждайки се от ревност по чуждите сполуки, не бихме постигнали нищо повече от това да продължаваме да стоим (условно) на едно и също място и да зеленеем от злоба. Категорично това не е градивно поведение, никак даже. Значи трябва да търсим друг път. Да извлечем позитиви от иначе не съвсем положителното качество на завист, което е нещо, което не всеки би успял да постигне, но пък си струва да опитаме.