Вели Велчева

За Вели Велчева

Родена в София, на 41 години. Завършила Българска филология и Психология. Просто жена.

Романтиката в Български Държавни Железници /БДЖ/

Случвало ли ви се е да пътувате скоро с влак? Аз лично непрекъснато ползвам този така романтичен транспорт и просто ме сърби перото да споделя малко повече за тази уникална култура на пътуване.

Причините да пътувам с влак

  • Причините да хващам железните пътища са няколко: първо – мразя да шофирам. Като всяка уважаваща себе си истинска жена, аз се губя непрекъснато и във всички посоки (имам предвид буквално), така че свойството на влака да те доставя от точка А до точка Б за мен е незаменимо удобство.
  • Второ – този транспорт е безумно евтин, хора! На всичкото отгоре през миналата година се сдобих с карта за 50% намаление (тя се продава на костуема цена и важи за една година). Искам да ви кажа, че цената на билета от София до Пловдив, бърз влак втора класа с намалението е… цифром и словом няколко лева и то с увеличението от началото на годината. Как е, а?
  • Трето – като споменах по-горе за културата на това пътуване – имам предвид, че във влаковете цари културна атмосфера, а иначе казано – масово се чете! Направо купетата са като едни подвижни читалища. Дали това е така, защото пътуват повечко студенти или е някакъв вид традиция не знам. Но през вагон могат да се видят по един – два разтворени лаптопа, а през два – книга. Напоследък забелязвам нашествие и на таблети. Тоест – третата ми и почти основна причина да ползвам „БДЖ-то” е, че там час – два можеш да си почетеш на спокойствие и без разсейване. А ако си се подготвил – може и да изгледаш един филм на мобилното си устройство.

Магията на спътниците във влака

А хората, хората, които срещаш в тези пътешествия – те пък са истинско богатство за наблюдателя. Срещала съм какви ли не – влюбени двойки, които спят почти един върху друг; бабички и дядовци, полуподвижни, но понесли кофи и куфари, сякаш се изселват; интелектуалци, естествено с книга поне на английски; геймъри, които счупват лаптопа от игра; политикани, знаещи всичко за световната и в частност за българската конспирация; бебета, спящи сладко; досадници, които си умират да разберат и майчиното ти мляко; болни хора; здрави хора; пияници; лакомници (вярвате ли, че само преди дни една жена до мен извади пилешко бутче и яде, та размириса на кухня половината влак)… хора всякакви, ама всякакви.

А това, което ни обединява и това, което кара скритите черти на всички тези хора да изпъкнат в няколкото часа, в които сме заедно в едно купе е неизменното усещане за анонимност. Ние се срещаме във влака за няколко часа и най-вероятно никога повече няма да се видим. Това именно чувство за анонимност позволява на влюбените да се натискат, без да им пука, изморените да поразпуснат обувките си (вещо, което никога не биха направили пред непознати), това кара пияниците да си надигат биричките без свян, а любопитните да разпитват без задръжки.

-> Почивки и екскурзии в България и чужбина

Кое убива романтиката?

И за да не бъда обвинена в PR в полза на българските държавни железници, ще уточня, че има и неща, които са в състояние съвсем да убият романтиката и розовото в картинката.

  • Това за мен са на първо място досадните хора. Те наистина понякога могат да вгорчат тотално удоволствието от пътуването, но и за това си има цяр – във влака има една страхотна опция – винаги можеш да смениш мястото си (освен ако не е претъпкано до горе, но по мои наблюдения напоследък това е рядкост). Другото известно на всички неудобство е отвратителното състояние на тоалетните помещения. Имам предвид и гаровите такива, и вагонните. Това е рядко срещана гадост, която мисля че може да кандидатства за някакъв анти – Гинес или нещо подобно. Противоотрова – не яжте и не пийте много преди да хванете влака, а непосредствено преди тръгването ползвайте тоалетната в най-близкото прилично заведение.
  • Има и още едно нещо, което прави пътуването с влак наистина уникално преживяване – закъсненията. Колко пъти ми се е случвало да потроша крака в тичане към гарата, а да се окаже, че композицията има закъснение 20 минути да речем. Или пък другото – вече си във влака, той спира на някакво произволно място и стои. Причината за спирането и времето на престоя са ясни само на персонала, а даването на информация въобще не е приоритет тук. Закъснение може да се получи и при инцидент. Веднъж стояхме час и половина на една гара, защото някакъв човечец падна под релсите. И да видите тогава коравосърдечието на българина – то не беше черен хумор, не бяха пошли коментари, имаше и хора, които снимаха, Господи…

Иначе – като сметнем, че всичко лошо, изброено по-горе е по-скоро инцидентна рядкост, отколкото правило, възможността да се почувстваш като героиня на роман от по-миналия век, качвайки се или слизайки от вагона намирам за неоценимо.

Любовта от разстояние – приятният гъдел да пътуваш и мъката да се завръщаш

Случвало ли ви се е да обичате от далече? В реалния смисъл на думата от далече – да речем от поне 300 км. разстояние. Някои ще рекат – колко е това 300 км.? 300 км. е едно от най-трудните разстояния. Нито е твърде далеч, за да осъзнаваш абсурдността на желанието и възможността за среща, нито пък е твърде близо, че да прескочиш, когато ти се прииска. 300 км. могат да бъдат едни от най-трудните километри в живота ти. Люшкат те от еуфорията на отиването, когато можеш да летиш пред колата, до размазващата мъка на връщането, когато километрите с всеки един те разделят все повече и повече.

А се връщаш, защото те държат веригите на битието, което не ще и не ще да се съобрази с раздиращото желание да живееш, за да обичаш.

Преди много години бях чела един разказ със заглавие: „Живея, когато си до мен”. Когато обичаш, животът е реален, когато около теб няма любов, животът просто не струва. Тогава можеш само да опъваш самоубийствено дълго и остро от цигарата, можеш да отпиваш също тъй самоубийствено големи глътки от питието и да съществуваш. Да съществуваш до момента, в който отново започваш да усещаш онова чувство, когато насладата гъделичка душата, когато всичко е хубаво и хората са красиви, когато описанието за пеперудите в стомаха не може да даде и най-бегла представа за това, което чувстваш.

Да се върнем на разстоянието обаче. Когато си далече от другия, имаш двама най-добри приятели и това са телефонът и компютърът. Държиш на тях сякаш животът ти зависи от това. Защото те олицетворяват и дават душа на връзката с човека, който е далеч. На около 300 км. да речем. С тези двама посредници срещите са от разстояние, но могат да бъдат наситени с не по-малко страст, сякаш сте заедно. И тогава какво означава едно разстояние освен дребна преграда, която само може да направи чувствата още по-горещи, именно заради разстоянието и защото реализацията им е невъзможна в момента.

-> Романтиката в Български държавни железници

В крайна сметка аз съм „за” любовта от разстояние, аз съм и „за” моментите, когато животът е толкова наситен, защото гориш в очакване. „За” съм за моментите, които са нереално абсурдни за разлика от обичайно определеното и „нормалното” – когато може да се случи така, че чувствата да отидат в канала на ежедневието, когато любовта може година след година да вехне от рутина. Разстоянието – колкото е страшно, толкова може да бъде и любимо именно защото съществува и защото ти дава възможността да го преодоляваш. Да доказваш, че има смисъл от това преодоляване, защото желанието още го има и то гори. Затова тези 300 км. могат да бъдат убийствени, но могат да бъдат и живеца на страстта. Защото непрекъснато ти напомнят и ти си сигурен, че ако изчезне желанието да ги преминаваш, отново и отново, то тогава май-май ще е изчезнала и любовта.