Всички ленивци обичаме да повтаряме култовата фраза, че мързелът е един вид двигател на прогреса на човечеството. Дистанционното управление на телевизора е може би най-яркият пример за приложение на тази теза. Да не досаждам и да не се мъча да изброявам и други всевъзможни открития, които определено дължим на хора, обожавали да мързелуват.

Мързелът е познат на всеки един от нас с безкрайната си сладост. Да си призная, понякога няма нищо по-блазнещо ме от алтернативата да се отпусна тежко на дивана и единственото, което да правя, е да сменям ТВ каналите (с дистанционното, разбира се) или пък от изкушението да се търкалям в леглото до следобед, без дори да свалям пижамата, като ставам единствено, за да си взема храна от хладилника, та да си я хапна между поомачканите завивки. Хайде сега, кой не е имал такива дни?

Въпросът, който ми изниква в хода на тези размишления обаче е къде е границата и докъде това блазнещо преживяване си остава собствено, лично и приятно и от кой момент нататък започва да става проблем. Сякаш ми се натрапва отговорът, че и мързелът подобно на всички пороци е необходимо да се простира не повече от разделителната линия, в която се превръща в притеснение за отсрещната страна. Ако има такава, естествено.

Тоест – не е проблем да се изтягаш и да се размотаваш цял ден, но: ако не си на работа, ако у дома няма никой, който да има нужда от теб и твоето внимание или чифт ръце, ако нямаш други ангажименти, в които си включил и други хора и така нататък. С две думи – когато не пречиш на никого.

Проблем би могъл да бъде мързелът обаче:

Първо и най-вече – на работното място. Съгласете се, че най-опасно е именно там да се „раздадеш” като гениален мързеливец. Нито в сравнително интелектуалната дейност в офиса, нито на строежа, където са нужни физически усилия, някой обича „скатавките”. Един, два пъти може и да не те хванат, че се движиш на принципа: „Ако работата е достатъчно важна – все ще има кой да я свърши и преди мене, а пък ако не е – може да почака.” Но обезателно на третия или четвъртия път служебният ти мързел ще лъсне. И тогава определено няма да си от любимците нито на колегите, още по-малко пък на шефа. Може би само пълните некадърници са по-недолюбвани от мързеливците. Тоест едва ли можем да разчитаме да ни търпят твърде дълго някъде, ако сме – меко казано – неинициативни.

Второ – мързелът особено много пречи в семейството и по-точно в досадните, но неизбежни домакински задължения. Така си е – семейната работа си я има и тя рано или късно трябва да се свърши, колкото и да е неприятна. Но ако единият винаги кръшка и оставя другия да бъде и мъжки и женски ръце едновременно, тоест и да мие мръсните чинии, и да се катери по стълбата, за да смени изгорялата крушка примерно казано, отново най-малкото семейните скандали, и то перманентни са му в кърпа вързани.

Трето – мързелът пречи в приятелството. Ако не могат да разчитат на теб да отделиш от времето си и да помогнеш в труден момент, поне с две ръце или с една глава, която да мисли… е, и най-здравото приятелство няма да издържи на това и едва ли ще се превърне в дългогодишно такова.

И още едно място има, на което мързелът е ужасно неприемлив. И това е – как мислите… естествено, че леглото. Става дума за леглото, като ложе на секса, разбира се. Мързеливият партньор, който всеки път се изтяга и оставя другия да свърши всичко, рано или късно рискува да бъде зарязан да се оправя сам. Както намери за добре. Освен ако не го мързи.

Така си тече животът ни – бавничко, спокойно, ежедневно такова. Не се случват кой знае какви катаклизми, освен обичайно очакваните дребни недоразумения и семейни сдърпвания. Нищо кой знае какво. Докато, както лежерно си тече всичко като една бавна и пълноводна река, а ние се носим също тъй бавно и спокойно по течението й, един хубав ден се появява проблем.
Шах! Всичко се разбърква, нещата покрай нас променят местата си и дори и да не се обърнат съвсем нагоре с краката, поне здраво се разбалансират. В такъв случай ситуацията изисква едно нещо – търсене на решение. Не оплакване, не вайкане, не! А здрава работа по намиране на изход.
Това звучи добре дотук, звучи също като текст от полезна книга със съвети. Какво обаче се случва в действителност, какво правят повечето хора на практика, за да потърсят и намерят път, по който да тръгнат в търсенето на разрешаване на проблема си.
Единият от начините, а може би и най-често срещаният е да се потърси съвет. В зависимост от темперамента и статуса на затруднения – съвет се търси най-често от семейството, роднините или приятелите. Няма лошо. Докато сме заслепени от ненадейно връхлетялата ни ситуация, всяко допълнително мнение е добре дошло. Хубаво е обаче в този случай съветът да се търси от човек, който е бил в подобно положение и се е измъкнал, а да не се търси от такъв, който хал хабер си няма от това какво става, защото най-малкото, което би се очаквало от него е да бъде полезен. Е, да – може да ви изслуша, а ако това ще ви помогне да подредите мислите си, пак не е загуба.
Има и хора, които – напротив – в такива случаи се изолират от другите и предпочитат да останат насаме със себе си, с проблема си и с търсенето на изход. Това е присъщо за интровертите, за които именно нормалната реакция е в такива случаи да се запечатат в черупката си. От една страна това е радост и облекчение за част от обкръжението им, защото поне не досаждат на хората около себе си. В същото време обаче е и истински кошмар за по-близките. Тъй като остават някак встрани от ситуацията, те могат да се почувстват отритнати и ненужни, което пък допълнително е в състояние да натегне и без това достатъчно наелектризираната атмосфера.
Може би едно от най-удачните неща, които могат да се предприемат при търсене на светлина в тунела е да се потърси съвет от експерт. Или поне от редови специалист в съответната област. В никакъв случай от фризьорката и маникюристката (когато става въпрос за жени и не става въпрос за формата на бретона или цвета на лака за нокти) или пък от компанията в кварталната кръчма (когато става въпрос за мъже и когато не става въпрос за вкусовите качества на различните марки бира). Специалистът определено няма да ви навреди, а определено би помогнал, ако е истински, а не пишман – специалист, разбира се.
Напоследък забелязвам, че се оформя и една доста устойчива, а и стабилно разрастваща се група от хора, които сформират нещо средно като вариант за справяне между всички изброени. А именно това са хората, търсещи помощ от… Интернет – от специализирани сайтове, форуми, блогове, справочници и пр. Значи – те се усамотяват пред компютъра, също като едните, но също така и залагат на втория жокер „помощ от приятел”, като едновременно с това подобно на третите търсят и експертно мнение. Честно да си призная и аз неведнъж съм прибягвала до този вариант. Условията за (поне частичен) успех на Интернет в ролята на безценен помощник са следните – да знаеш как да питаш, да знаеш какво точно търсиш като информация или съвет, стига обаче да съумяваш и да пресееш важното от маловажното, вярното от глупостите (поне в най-груб вид), както и да знаеш къде е границата и кога да спреш да се доверяваш на този вариант.