Не знам дали знаете, но така наречените курортни селища – и по-големи, и по-малки, съществуват и живеят свой собствен живот през цялото време на годината. Дори и извън активността на сезона. Това „извън сезона” особено много си личи през есента.

Лятото си е лято, на всички ни е ясно, че тогава в България живее всичко. Абсолютно всичко (е, с изключение на институциите). През другия преходен сезон – пролетта, когато всичко се събужда и живва, местата за почивка и релакс също не изглеждат така заспали. Зимата, покрай нейните зимни празници също е будна за живот. Обаче есента, като един така да се каже „следлетен” сезон е особено показателна за особения и донякъде тайнствен, задкулисен живот на ваканционните градове и селца.

Знаете ли как изглежда един курорт в края на октомври и началото на ноември, когато не е претъпкан с хора? Сега ще ви разкажа.

Ами първо на първо – точно това – не е претъпкан с хора. Което е просто прекрасно. Можеш да се разхождаш по улиците и тротоарите, не само без да се сблъскаш, ами и направо, без да се разминеш с някой друг. Също така никой не ти диша във врата, както навън – по време на разходката, така и например в магазините (поне в тези, които работят). Никой не те притеснява с претенциите си на досаден съсед, никой не ти натрапва в най-общия вариант (извинете, но си е съвсем така) – просташкото си присъствие.

Въздухът е чист. Защото няма безкраен поток от превозни средства от всякакъв вид и калибър. Което значи, че освен всичко друго можеш да паркираш на спокойствие, и то като бавно избираш удобно и близко място за автомобила. Прелест, а? Нещо абсолютно непостижимо в разгара на купона. И след като паркираш, мисля че можеш най-спокойно да оставиш колата, без да се тревожиш, че алармата ще се активира през цялата нощ. През около час например. А даже и по-начесто.

В курорт извън сезона можеш да се насладиш на преживяването си в заведение. Независимо дали това е ресторант, кафене или просто така определеното по нашите географски ширини „барче”. В един момент можеш да се почувстваш като герой от филма „Имало едно време в Америка”. Нали се сещате за онази сцена, в която той (Робърт де Ниро) заведе нея (Елизабет МакГавърн) в един ресторант, който беше запазил специално и само за тях двамата. Ей тая сцена направо можеш да си я пресътвориш в есенния курорт. На всичкото отгоре – когато обслужващият персонал, особено сервиращият такъв те оглежда с присъщото си отегчение и неприязън, то усещането не е чак толкова неприятно. Така е, защото във взаимното общуване и в общото впечатление има някакъв ореол на взаимно разбиране. Тоест – ти ги разбираш, че „горкичките, цял сезон са се мъчили, нормално е вече да се поуморени…”, а и те някак те разбират: „Тази, милата, трябва да е доста отчаяна, че да идва на почивка през октомври…”. В техните очи си крайно закъсала – емоционално закъсала или финансово невъзможна. Обаче така или иначе близостта помежду ви е налице. Нещо непостижимо иначе, когато заведенията пращят по шевовете.

Свободни са и пейките, детските люлки и катерушки, човек може да си приседне, където му е кеф, без да го побутват или най-малкото – да го гледат зверски, защото заема мястото твърде дълго.

Е, развлеченията са безброй пъти по-малко, но това за един свикнал да не скучае, дори когато е сам човек, изобщо не е проблем. Дори и затова, защото можеш да обърнеш внимание на купища детайли от пейзажа, които иначе биха останали незабелязани, грубо засенчени от лъскавите реклами.

Само разпилените тук-там и останали неприбрани боклуци все още продължават да напомнят за изминалите месеци на „сезонно” безумство.

Останали са само най-верните пазачи на опустелите вили….

Познавам такива хора. Самоуверени. Без нищо зад гърба на ярко демонстрираното самочувствие. Или както гласи едно от най-изтърканите клишета в нашия език – „Хора със самочувствие, без покритие”. Такива хора познавам от години, те сноват в обективното ми настояще, убедена съм че ще продължа да ги срещам и в обозримото бъдеще. С две думи – няма отърване от тях. Единственият начин да ги премахна от ежедневието си е да се старая бързо да ги разпознавам и след това безпощадно да ги игнорирам. Защото тези личности се хранят от нашето внимание. Хранят се и от нашето любезно пренебрежително отношение, което считат за признание. Признание за техните несъществуващи възможности. Лошото е, че често самоуверените некадърници могат да бъдат не само досадно неприятни, но и направо опасни. Опасни за старта и развитието на кариерата на други (можещи) хора, опасни за здравината и добруването на (свестни) семейства, а ако щете и нетърпими за личния комфорт на (нормални) индивиди.

Как става това? Ами перчи ви се един такъв например – пуяк със също толкова мозъчно вещество, бърка ви се във всичко с грандиозното си, както стана въпрос по-горе самочувствие, подплатено единствено от мнението му, че „А, те другите да не знаят и могат повече от мене…”, или пък „Това и аз го мога, колко му е…” Пъчи се значи и се натрапва, а добре възпитаните други наоколо, направо не знаят как да постъпят в ситуацията, тъй като едва ли ще бъдат разбрани адекватно.

Как можем да си спестим подобни преживявания? Как да „сканираме” и отстраняваме навреме подобна напаст от живота си? Ами най-малкото – като следим внимателно хората, които ни заобикалят, и най-вече, разбира се поведението им. Има непогрешими белези, които указват самоуверения некадърник.

Нека отново се спрем на стария и добре познат метод с изброяването:

Първо – този човек се старае винаги да изглежда безупречно на външен вид. Научил е наистина, че „по дрехите посрещат”, но смело махвайки с ръка е пропуснал и продължава да пропуска втората част от поговорката. Така че той старателно се докарва всеки ден – като предпочита костюма и сакото като модни форми. Къде е тънкият момент? В това, че той ВИНАГИ е със сако или костюм. Не смее да сложи дънки и пуловер дори и на стадиона, в страха си да не сбърка и да не вземе да изглежда обикновен. Ако е жена – няма никога да я видите без грим. Дори и да излиза до магазина – тя ще е „пипната”, защото самочувствието й се крепи на малко жалони и ако изпусне един, рискува да изпусне всичко.

Второ – този човек обикновено се намесва във всичко и говори (без да казва нищо особено), привличайки вниманието, най-често и със силна жестомимика. Маха с ръце, крачи широко, изобщо пуска в ход всички белези на „деловото поведение”. Номерът му обикновено минава, поне в началото. Факт е, че ако някой се държи „шефски”, голяма е вероятността да му отвърнат със съответното „подчинено” поведение. И той знае това.

Трето – и малко парадоксално спрямо второто, но той рядко се усмихва. Съзнава, че усмихването скъсява дистанцията в общуването, което не е в негова полза. Даже никак. Защото сближаването ще разкрие повече от това, което той би допуснал да се покаже и ще попречи да бъде демонстрирано агресивното, пищно, та чак великанско самочувствие.

Иначе – наистина е важно да бъдеш самоуверен. Не е лошо да умееш да презентираш не само професионално уменията си, но и да ги придружаваш със съответното самоуважение и съзнание за собствена значимост. Защото и другата крайност – да се подценяваш, непрекъснато да смачкваш самооценката си и оттам да се завърташ в порочен депресивен кръг „не е оферта”, както се казва.