След първата среща

Публикувано на август 26, 2012 от Вели Велчева

Да речем, че от известно време между нас и симпатичния младеж, който срещаме всяка сутрин, когато отиваме на работа, прехвърчат искри. Да речем, че искрите, които в началото са били едва забележими, вече са ясно видими, дори и за слепите. Да речем, че той най-накрая се е престрашил, от няколко дни ни поздравява, а вчера взе, че поиска телефонния ни номер и още на същия ден взе, че звънна и ни покани на среща. Яко, а?

Да ни очаква първа среща е доста вълнуващо събитие, независимо дали сме необвързани и търсим стабилна връзка или сме здраво вързани, но все пак не бихме отказали едно излизане ей така, пък каквото има там да става, то ще си се случи.

Така или иначе, навлизаме в хипотезата, че сме приели предложението и сме се озовали очи в очи с въпросния момък – на първа среща. Тук ще оставим настрана отделните възможности как е най-добре е да се държим, ако… еди-какво си. Ще оставим настрана и препоръките как е най-добре да постъпваме или да не постъпваме, че да не го отчаяме горкия още в първите няколко минути, та после да се чуди как по-бързо да се отърве от досадата, която сам си е докарал до главата.

Тук ще изкоментираме ситуацията, в която сме имали определено рутинната и най-обикновена първа среща с всичките й там плюсове и минуси. Среща, в която сме водили приличен разговор, получило се е горе-долу приятно и срещата така или иначе вече си е заминала, подредена на определен рафт при другите ни не искрящи, но не и отчайващи минали спомени.

Въпросът, който вълнува повечето жени обаче изниква на другия ден. И той е следният – какво да правим сега? Как да постъпим от този момент нататък и какво да очакваме занапред? Защото вечерта ни е донесла отделяне на определено количество ендорфини, били сме радостно развълнувани, заспали сме с мисълта за утре, а утре-то ей го на днес взело, че вече е дошло.

Така. Какво следва? Да се обадим ли (предполага се, че снощи сме си разменили телефонните номера и всеки има контактите на отсрещната страна) или да го оставим той да се обади? Да го потърсим ли и да му предложим ли приятелство в социалната мрежа? Да се правим ли, че ни е все едно или да покажем отчетлив и недвусмислен интерес… Ей такива въпроси обикновено ни вълнуват на другата сутрин и направо мира не ни дават.

Съветите, получени в течение на женския опит, а някои от тях тествани и в практиката са следните:

Първо – жената не бива да се обажда първа на следващия ден. Принцип! Редно си този, който първи е потърсил връзката, да продължи да държи инициативата в ръцете си и да има „задължението” да звънне пръв.

Второ – жената не бива да очаква обаждане от ранната утрин. Противното би било дори леко съмнително. Чак пък и сън да не е спал… По-вероятното е той също да има известни притеснения дали да звънне, кога би било удобно и така нататък. Нормално е да очакваме обаждане около обед или в следобедните часове. Тук има едно условие – факт, който също е желязно проверен във времето. Ако той не ни е харесал, то той няма и да се обади. Тежко е, но е такава е реалността. Ако на един мъж първата среща не му е протекла добре, той изобщо няма намерение да звъни и да замазва положението. Така че – ако звънне или ни потърси по някакъв друг алтернативен начин – шансовете за втора среща са налице. Не се ли обади – най-разумно е направо да трием номера, който сме си записали снощи. Още повече, че така няма да се изкушим да звъннем например на следващия ден в късните часове, когато примерно сме си изяли нервите от чакане и сме пийнали две чаши вино за смелост.

Трето – нека не го проверяваме и да не търсим първи връзка с него, особено във Фейсбук. А още по-малко – да се опитваме да постваме коментари или да бързаме да сменяме статуса си. Елементарната етика изисква това да става на по-късен етап, защото честно казано би било нелепо всички да следят оттам интимния ни живот. Той затова си е интимен, защото касае двама и не повече.

Трето – да предположим, че той се е обадил и ни е поканил да излезем пак. Айде, да не скачаме от радост и да не хукваме веднага. Да си отделим малко време, да си придадем и малко „тежест”. Нека се събуди ловният му инстинкт. Да се поднасяме на тепсия с еуфорична готовност не е добра тактика. Ако нещо по-специално е станало на първата вечер – гарантирано той няма да ни изпусне и ще звънне пак.

Четвърто и последно – ако срещата не се е получила и той не ни е звъннал, ние от своя страна също сме се въздържали и не сме го потърсили, но един хубав ден случайно се срещнем отново. Поздравяваме топло и с усмивка. Питаме как е. Оставяме му вратичка да се обади пак… От такива провалени първи срещи, при проявено тактично отношение от наша страна, нерядко излизат чудесни дългогодишни приятелства.

Крясъкът не е аргумент

Публикувано на август 23, 2012 от Вели Велчева

Това, че едва ли не всеки ден отбелязваме температурен рекорд, че времето е жежко и тежко, вече ми се превърна в клише. Августовските градуси по Целзий направо ни превърнаха в местни подобия на английски джентълмени, които неизменно започват разговора си с темата за времето.

Всичко това обаче важи относно хората, които търпят на високи температури. Другите – тези, които поради някакви свои си причини не успяват да търпят, забелязвам правят друго. Те изразяват неудоволствието си от климатичните несгоди – съзнателно или не, но предимно в няколко основни направления. Като държа да отбележа, че всичките тези направления са все адски неприятни за околните.

Първо – неиздържливите на високи температури хора проявяват нервност. Ясно, де. И на мен ми е нервно, особено когато протоколът ме задължава да отида на работа с покрити колене и рамене. Нервно ми е като отворя прозореца и отвън вместо чист и свеж въздух ме лъхне атмосферата на добре сгорещена фурна. Нервно ми е, когато старателно изправената с пресата коса се закъдри влажно на тила. Но възпитанието и опита са ме научили, че нервното настроение е добре да се прикрива, защото никога, ама никога не ти е от полза. Нито у дома, нито на улицата, нито на работа, а най-малко пък помага на интимна среща. Нервакът общо взето е неприятен събеседник, нежелан партньор и кофти приятел. Той не се съобразява с нищо и никой, когато му „пламне фитилът”. Което определено е дразнещо и поставя в абсолютен дискомфорт хората около него. Като нещата не свършват тук.

Второ видимо проявление – нервността често ескалира, което най-бързо се проявява в насечено и скокообразно повишаване на тона. Особено неприятно за наблюдение е това „качество” при жените. Нека не бъда упреквана в сексизъм. Просто по-високият гласов регистър при тях много по-скоростно преминава в ужасяващ фалцет. Понякога граничещ с крясък. Съчетано с липсата на здрав смисъл от крещенето изобщо, това явление е повече от противно. Лошото е, че запазването на самообладание (явно невъзможно за въпросните персони) с всяка минута става все по-трудно и за общуващия от другата страна и ситуацията в един момент се превръща в граничеща с гротеска. Забелязвате как единият надува вратни жили и едва ли не ще се пръсне от ядна емоция, а другият също издува лице насреща му в отчаян опит да се въздържи. И дано той да е от хората, държеливи на високи температури. Защото при двойната комбинация от лабилни характери, пожарът е неизбежен.

Трето и всъщност крайно вбесяващото нещо – нервните и вследствие на това кресливи люде най-често на всичкото отгоре са и безпардонно многословни. Многословни, но на принципа „Едно си баба знае, едно си бае”. Защото всъщност те като капак на ситуацията са и лишени от аргументи. И точно отчаяната си липса от мотиви, те в последен опит да бъдат надделяващи в спора, прикриват зад коментираните по-горе децибели в горния регистър.

Какво помага в случая? В тези ситуации – когато си от отсрещната (да пази Господ) страна, помага единствено и само желязното себевладеене. Двустранното повдигане на тона рискува да докара инициатора – този, неиздържливия – до нервна криза. Което общо взето нас не ни устройва. Друга тактика е на виковете му да отговаряме преднамерено тихичко. Така, в стремежа си да чуе какво точно говорим, възможно е (повтарям – не е задължително, възможно е!) той да намали галопиращия възход на собствения си глас. Помага и умението да замълчим. Да го оставим да се навика и от време на време само да вмятаме по едно „Да, разбирам Ви”… Доста трудно е обаче, предупреждавам.

Какво не помага? Не помага спорът с аргументи. Не помага търсенето на здрав разум. Не помага директният опит за уталожване на ситуацията с помощта на реплики от рода на: „Тихо, тихо, успокой се сега”. Това напротив – налива още масло в огъня и жупела на вече безвъзвратно размекнатия от жегата мозък. Защото за него няма аргументи. Единственият аргумент е крясъкът… И само ние, издържливите на високи градуси здравомислещи осъзнаваме колко е генерална тази заблуда.

Спазването на правилата – вятър работа

Публикувано на август 17, 2012 от Вели Велчева

Много обичам да чета или съответно да слушам, когато някой се заиграва с темата за българската народопсихология. Ние българите сме били видите ли, едни такива по-особени, нашето е по-различно, защото пет века робство, а после 45 години комунизъм и прочие и прочие. Не че няма нещо вярно в това. Определено историята на един народ определя неговата народопсихология, така както и индивидуалният жизнен опит определя личното психично здраве и благополучие (или разбира се – липсата на такова).

Има обаче един наистина нашенски феномен, за който лично аз не намирам нито обяснение, нито оправдание. И това е нещо безкрайно лесно и просто, но оказва се – и в същия момент толкова непосилно за повечето хора. Нещо, което определено ме вълнува и мен, а доколкото зная, представлява интерес и за доста хора около мен. Сигурна съм, че и за доста хора, които не познавам. Става дума за спазването на правилата. И то не на глобалните и трудносмилаеми норми, а на ежедневните и така да се каже „дребни” правила. Или с две думи въпросът е за личната ни дисциплина, която все ни куца, но и все забравяме, че тя именно в мултиплициран вид оформя порядъка в обществото.

Не може и не бива да има общество без правила. Някога – неписани, сега вече надлежно оформени в законови текстове. Какво става обаче, когато се вгледаме от позицията на този ъгъл към живота, който тече около нас.

Първото, което всеки ден ме боде в очите е пренебрежението (особено на пешеходците) към зеленото на светофара. Как пък никога не се случи така, че всички, скупчени на тротоара чинно да изчакат да светне и чак тогава да преминат? Все ще има един забързан отворко (а нерядко това е и майка с детска количка), който (или която) ще изскочи като тапа от шампанско пред другите и ще пресече в момента, в който движението по перпендикуляра е спряно, но зеленото за нас още не е светнало. И защо? Защото бърза? Или защото „Голяма работа, какво толкова ще стане…”. Или пък защото „съм смел (смела)”… Смислено обяснение нямам. Същото това пренебрежение към наложените правила го има и при пресичането на улицата, когато на кръстовището няма светофар, но има „зебра”. Как пък никой не се престраши да заобиколи два метра и да стигне до въпросната пешеходна пътека, а все така, както казваше баба ми „на кестерме” ще минат.

Ами другото пренебрежително отношение – този път към по-скоро неписаните правила, което също е очеизвадно. Помните ли в началото на месеца, когато се пържехме под кодовете „жълто”, „оранжево”, че и „червено”? Забелязахте ли колко бабички имаше по улиците. Сякаш нарочно излизаха. И то в най-големите горещини – ей така между 13 и 15 часа. „Ама аз само до магазина отивам”. Ясно бе, то оправдание винаги имаме, въпросът е защо се стига все до там, че първо нарушаваме, а после се налага да се оправдаваме.

Ами хвърлянето на фасове през прозорците на коли, през терасите, през къде ли не; ами чопленето на слънчогледови семки – действие без аналог, което и замърсява, и е грозна гледка, а не знам и да е толкова полезно за здравето; ами вдигането на така наречения битов шум до късни доби, без да се съобразяваме с това, доколко са приемливи децибелите, които произвеждаме за останалите и доколко не е… Мисля че ако се задълбоча мога да изброявам подобни „дребни нарушенийца” до утре. Дребни, но показателни.

Там е работата обаче, че и да ги изброявам, и да не ги, цялото това нещо със спазването на правилата у нас май си остава една „вятър работа”…