15 септември и отговорите на екип експерти на МОМН за децата с увреждания, агресията в училище, затлъстяването, материалната база…

Публикувано на септември 12, 2011 от Ивайло Тончев

Само след няколко дни ще започне новата учебна година – 15 септември, дата, която кара малките да се радват, а големите да се мръщят. Един светъл ден, който със сигурност вълнува всички, които някога са прекрачвали прага на най-светлата институция в живота на всеки човек – неговото училище.

Ние във Фрамар искаме да бъдем полезни и актуални, както и своевременно да обръщаме внимание на важни проблеми в системата /агресията, децата със заболявания, липсата на адекватна материална база, храненето на учениците/ и поради тази причина решихме да зададем няколко въпроса на самия министър на образованието, господин Сергей Игнатов.

Едно интересно и /вярваме/ полезно интервю за много родители. Използвайки каналния ред, изпратихме официално писмо с въпроси, но се оказа, че отговорите дойдоха не като интервю, а като:

„В отговор на Ваше писмо Ви изпращаме информация, която поради своята специфика е изготвена от екип експерти на МОМН и очакваме да я използвате само в такъв аспект и не като интервю“.

Публикуваме текста без съкращения и без коментар. Очакваме коментарите от вас, нашите читатели!

Наближава 15 септември, когато хиляди деца ще тръгнат на училище. Част от тях ще са и децата със специфични потребности. Имате ли приблизителна представа какъв е броят им в момента в България – в детските градини и училищата?

Към м. юни 2011 г. общият брой на интегрираните деца със специални образователни потребности в детските градини в страната е 1206, а общият брой на интегрираните деца и ученици със специални образователни потребности в училищата е 9098.

В същото време броят на децата в специалните детски градини и в специалните училища към същия период е следният:

в специалните детски градини – 361 деца;
в специални групи в общообразователни детски градини – 68 деца;
в специални училища – общо 4772 ученици;
в специални паралелки в общообразователни и в професионални училища – 227 ученици.

По-важно е да се обърне внимание на факта, че детските градини и училищата трябва да посрещат комплексни потребности на деца от уязвими групи от общността, защото една „специфична потребност” може да съществува в самото дете, но може да възникне в хода на неговото развитие, в резултат на начина, по който близкото обкръжение на детето се грижи за него. Все по-голяма е ролята на социалния контекст като фактор, който влияе върху обучението и постиженията на децата. Така че подготовката на образователната система не е само по отношение на първия учебен ден, а по отношение на дългосрочен ангажимент за отговор на разнообразни ситуации на деца и семейства. С това искам да кажа, че всеки 15 септември е неповторим, както е неповторима личността на всяко дете.

Кои са показателите, които определят този статус „специфична потребност“? Към кого да се обърнат родителите, ако имат притеснения за децата си? Съществува ли система на входящ контрол и последващо наблюдение на децата, която да предостави възможност за специфичен вид обучение на нуждаещите се?

Няма такъв статус, доколкото „специфичната потребност” е динамична характеристика, която може да възникне в хода на пребиваването на детето в системата на образование от ранната му възраст до зрелостта. Важно да се развие чувствителност у възрастните, които се грижат за детето – родителите и неговите учители, особено когато не става въпрос за увреждане или някакво затруднение, което може да бъде класифицирано с медицинска диагноза. Детето може да има нужда от помощ в обучението при прехода от един възрастов период в друг, което може да съвпадне или да не съвпадне с прехода в обучението му от един етап към друг. Когато затруднението на детето възникне докато то е в детската градина или училището, родителите могат да търсят съдействие от учителите. Те са най-близо до техните деца в училище и могат да засвидетелстват една промяна у детето, която изисква внимание и може да има нужда от индивидуален подход на обучение в училище. По отношение на система за входящ контрол и наблюдение може да се каже, че в момента процесът на приобщаващо образование ще получи тласък със създаването на новите образователни политики, които интегрират досегашните възможности на системата и съединяват фрагментарните практики до момента в един широкообхватен подход за адекватен отговор на потребностите от подкрепа в обучението на всяко дете. Ако до момента системата е предоставяла възможности за интегрирано обучение на деца, които имат нужда от подкрепа въз основата на медицински показатели за затрудненията им, новите политики са насочени към съответни грижи и подкрепа в обучението на всяко дете, което има нужда от такива.

Кои са моделите на интегрирано обучение, които се използват в България?

Все още не можем да говорим за модел, а за принципи, които практиките и политиките следват. Тези принципи произлизат от движението на хората с увреждания и правата на детето и полагат правото на всяко дете да се възползва от възможностите, които предоставя светът. С това трябва да се подчертае, че образователната политика е осигурила и гарантира правото на всяко дете да се обучава в естествена среда от връстници. Родителите на детето решават дали е подходящо то да се обучава в обща или специална образователна среда. Разбира се, има насочване и препоръки от страна на системата в лицето на инспекторатите по образование, които предоставят експертно оценяване на потребностите на детето. Промените в областта на приобщаващото образование у нас са от 2003 г., а през тази година се отбелязват пет години от създаването на ресурсни центрове в помощ на допълнителната подкрепа в обучението на болни или уязвими деца. Този опит се обобщава и анализира в момента. Досегашните данни показват създаването на добри практики на отделни училища или области. Целта е да изучим тези практики и да направим всичко възможно да ги разпространим на територията на цялата страна и за всяко дете. Има училища, които са своеобразни лидери благодарение на работата си по проекти за въвеждане и адаптиране на международен опит. Такъв пример може да се даде с проекта на четири пилотни училища, а след тях и още 40, които работиха по проект „Индекс за приобщаване” – един модел от английската образователна реформа, което даде възможност тези общности да структурират практиката си и реално да допринасят за очертаването на „българския” модел. В момента има работна група, която работи по държавния образователен стандарт за приобщаващо образование, където част от този подреден опит се внедрява в текстовете на системно ориентиран модел на приобщаващо образование. Не трябва да забравяме обаче, че имаме тежко наследство от система на помощни, специални, болнични и оздравителни училища, която по-скоро е отделяла децата с по-малко възможности от техните приятели и връстници, защото се е вярвало, че тази среда е по-щадяща за децата. Днес се знае, че възможностите на децата се развиват в среда, богата на стимули, а щастието е въпрос на субективно преживяване на значимост сред другите. Децата най-добре разбират смисъла и ценността на интеграцията.

Съществува ли адекватна материална база във всяко училище, която да поеме това обучение, както и по-специалните му изисквания?

Има разлика между нормативните документи, които изискват такава адекватност, и реалната физическа и архитектурна достъпност, както и необходимото оборудване и технически средства. В това отношение държавата е длъжник на хората с увреждания не само в системата на образованието, но изобщо в обществената сфера. Необходимо е да се обърне внимание на факта, че материалната база е един аспект от условията на средата, която трябва да откликва на различието на децата. С навлизането на деца със специални образователни потребности в детските градини и училищата се вижда необходимостта от изграждането и развитието на „социална” база – отношенията към различието в културата на училището, училищни политики, които поставят фокус върху индивидуалните потребности, практики, които да персонализират начина на обучение, така че да е адаптиран към начина, по който детето учи. От тази гледна точка успоредно с предвиждането и продължаването на изграждането на архитектурния достъп чрез асансьори и рампи за деца с увреждания, нашите усилия са насочени изключително към обучения и квалификация на учителите и специалистите, които помагат на децата в обучението и в ежедневните им задачи в училище. Това ще бъде приоритет на нашата дейност и за следващата година.

През каква подготовка преминават специалистите, които ще работят с тези деца?

По-важно е да се обърне внимание на факта, че тук не става въпрос за някакви особени специалисти, които да работят с особени деца. Става въпрос за чувствителност на хората, които партнират на децата в тяхното развитие в училище. Това означава, че говорим за училището като среда срещу училището като институция. Важен е човешкият ресурс – моделът на отношение, директорът, учителите, помагащите професионалисти като логопеди, психолози, ресурсни учители. И не само те, а целият персонал – всеки от охранителя, през продавача на павилиона за закуски в училище до директора трябва да има чувствителност към многообразието от деца и въобще от индивидуалното разнообразие, както и към различната култура, защото говорим за различието изобщо в нашето образование. Това е предизвикателство пред системата, която по презумпция е организирана за масовост и за колективен живот. Как да бъдем ценящи и подкрепящи индивидуалността, към която се стремим и която е право на всеки човек като зачитаме интереса на общността и общото благо?

Какви са Вашите впечатления, успешно ли работи цялата система? Какво е бъдещето на тези деца, как и къде се реализират след завършването на средното си образование?

Системата има нужда да се развие като предсказуемост и управление на процеса на приобщаващото образование, образование за всяко дете. Това означава ясни процедури на входа, гъвкав подход за директен достъп до ресурси на училищата и детските градини и изход, който дава възможности за професионална реализация на децата. Това е възложено на бъдещите политики, които се разписват заедно с новия закон за предучилищно и училищно образование. Не можем и не бива да говорим за бъдеще само за една група деца. Системата трябва да осигурява възможности за развитие на всяко дете, което е свързано с промени във фундамента й като образователна задача. Мисията на училището е формиране на личности, способни да се самоопределят и изграждат житейските си проекти, като развиват чрез себе си и активността си и общността, в която живеят като нейни граждани. Нашата отговорност е да допринесем в ролите и задачите, които имаме като професионалисти, с опита и мъдростта си за обогатяването и въплъщаването на такива качества на човешката среда в училище, каквито като родители всеки от нас иска за собствените си деца.

По времето на социализма бе наложен стандартът във всяко училище да има лекар или поне сестра, която да поема грижата за децата и да извършва профилактични дейности. Част от училищата имаха и зъболекари. Защо тази практика изчезна и не мислите ли, че това е една от причините за все по-повишаващата се заболеваемост сред българските деца?

Едва ли липсата на лекар или медицинска сестра в училището е причината за мрачните статистики, които четем за децата на България както по отношение на заболеваемостта, така и по отношение на детската смъртност у нас. По-скоро тази практика в развитите държави е свързана с модел на обществено здраве, при което фокусът на грижите е поставен върху превенцията и ранните интервенции. Добрите традиции за грижи за децата не може да се свържат със социализма, а по-скоро с нашата култура, която е центрирана около грижите за деца. Знае се, че българинът дава мило и драго, за да изучи детето си.. В момента в училищата има медицинска сестра, чиято работна задача се променя в съответствие с новите политики у нас за детето като субект с права, едно от които е правото на сигурна и здравословна среда за живот. И в момента няма пречки да се осигури лекар в училище чрез програми и ресурси на местните общности или в партньорство с неправителствени организации. Задачата на училището по-скоро е да обръща внимание към здравето и грижата за него като отговорност на индивида и това то може да прави чрез своите дейности и програми. През следваща учебна година предвиждаме да се осъществят редица дейности, посветени на здравето чрез кампания за годината за здравословни ежедневни житейски практики в областта на физическото, психичното и социалното здраве на децата,за да обърнем внимание на здравното и екологичното възпитание;проблемите със зависимостите – наркотици, алкохол, тютюнопушене;превенцията на насилието и агресията сред децата и учениците;потребителска култура;физическа активност и спорт.

В ролята на медиатор между учениците и училищните власти би трябвало да се вписва и училищният психолог. Всяко училище ли има такъв и каква е функцията му? Доколко са ефективни те, особено в разрешаване на проблема с агресията в училище, който става все по-фрапиращ.

В концепцията за нов Закон за предучилищно и училищно образование се предвижда отделяне на психологическите функции по диагностика от длъжността „педагогически съветник” и възлагането им на специалист „училищен психолог”. По този начин ще се подобри капацитетът на училището при необходимост да се извършва оценка на потребностите на конкретното дете и да се организират съответните дейности в отговор на съответните потребности. За свързване на детето и неговото семейство с ресурси и услуги в общността се предвижда осигуряване в училище на пеагогическите съветници – да поемат повече социлни функции. Предвижда се на 250 деца и ученици да се назначава психолог или педагогически съветник.

От м. октомври стартира дейността си „Национална мобилна група за психологическа подкрепа”, която ще се включва при кризисни ситуации в образователната система. В нейния състав са включени училищни психолози от различни райони в страната. Целта на съществуването на такава група е да оптимизира участието на представители на образователната система в мултидисциплинарните екипи за кризи по силата на настоящия координационен механизъм за взаимодействие при работа в случаи на деца жертви или в риск от насилие и за взаимодействие при кризисна интервенция на местно ниво, особено в районите, където няма такива специалисти.

Отново по една / вярвам/ болна тема – храненето на учениците. Какво се прави тази година, за да се реши /поне отчасти/ огромният проблем със затлъстяването на подрастващите?

Това е световен проблем. Училището обаче има своето място като център, който не само помага за развитието на детето,но може да помага и консултира родителите. Има действия, които могат да се извършват пряко по отношение на храненето на децата, докато те са в училище, има разбира се и възможност чрез различни проекти и програми да се въвежда знание и да се информират децата и родителите за нездравословни не само храни, но и навици, свързани с храненето. В това отношение има и добро партьорство с родителските организации, които са особено активни за изискванията и контрола над храните за децата в училище.

През тази година ще включим в Календара на МОМН и Олимпиада за здравословно хранене, която вече проведохме през месеците април и май на миналата учебна година.

Но пълното решаване на този проблем може да стане най-вече чрез промяна в мисленето, навиците и възпитанието на детето в семейството.

Предвижда ли се нещо да се разнообрази остарялата система на часовете по физическо възпитание, които често минават проформа в някоя класна стая?

Безспорен е фактът, че за постигането на добри учебни и възпитателни резултати от обучението по физическо възпитание и спорт в детските градини и училищата важна роля играе наличието на добра материално-техническа база, която да осигури за всяко дете или ученик активно участие и да съдейства за пълното проявление на професионалните знания и умения на учителя. И за тази учебна година, въпреки положените усилия на общинските и на училищните ръководства, вкл. и на държавните институции, ще има детски градини и училища, които не ще могат да осигурят обучението с физкултурни салони или зали, както и с обновени открити спортни площадки. При отчитане на тези проблеми училищата имат възможност чрез учебните програми да организират учебните часове в зависимост от потребностите, интересите и мотивацията на учениците, спортната инфраструктура, природните дадености, традициите на региона и квалификацията на учителя. Тези часове в голяма степен отразяват разнообразието и многообразието на познавателно-двигателната дейност, вкл. и на различните видове спорт. Също така учебни часове се организират и провеждат и извън седмичните разписания на учениците като модулно обучение, което е иновативна форма и за нас не е приемливо твърдението за „остарялата система на часовете по физическо възпитание” и констатацията, че „често те минават проформа в някоя класна стая?”.

Здравето, Българино! – съвместна инициатива на националния здравен портал „Фрамар“ и вестник „Български лекар“

Публикувано на август 25, 2011 от Ивайло Тончев

Национален здравен портал „Фрамар“ и д-р Тотко Найденов, гл. редактор на вестник „Български лекар“, подемат съвместна кампания –

„Здравето, Българино!“

За пореден път България е изправена пред най-трудния избор – кого да избере? Едни партии обещават едно, други – друго, а хората им е писнало от обещания. Лицата от плакатите оптимистично се усмихват и обещават, а година след това ни чака поредното бедствие.

Особено засегнат от целия хаос е сектор Здравеопазване, който за 22 години реформи е докаран до абсолютен колапс. От това страдаме всички ние…

За никого не е тайна, че България е страната с най-висока обща заболеваемост и смъртност и най-ниска средна продължителност на живота в ЕС. Равносметката е печална.

От гледна точка на милионната си аудитория, национален здравен портал „Фрамар“ и вестник „БГ лекар“ задават към всички политици един много прост въпрос – дали здравеопазването е реален приоритет в предизборните им програми и бъдещи управленски практики?

Намират ли кандидатите за необходимо да разкрият публично под формата на интервю своите здравни профили – колко често ходят на лекар, пушат ли, злоупотребяват ли с алкохол и употребявали ли са наркотици; какви са стойностите на кръвното им налягане и кръвната захар; имат ли прекарани в миналото операции или хронични заболявания, дори и (защо не?) каква е сексуалната им ориентация?

Припомняме ви, че навремето Роналд Рейгън, преди втория си президентски мандат, публично разкри, че е опериран от злокачествени полипи в дебелото черво, а кандидат-кметовете на Ню Йорк и Берлин обявиха, че са с нетрадиционна сексуална ориентация – и все пак тези хора бяха успешно избрани. И не само това, управленията им са успешни, което не можем да кажем за голяма част от вашите мандати, господа политици.

Знаем, че подобно интервю не е задължително и дори ще прозвучи екзотично за нашите нрави, но смятаме, че е необходим нов морал и нов публичен облик на политиците, които трябва да започнат да се грижат за хората на България и то не само на думи.

Смятаме откровеността пред аудитория от над милион посетители месечно за доблестно и честно отношение, спрямо кандидатурите им за тези високи държавни постове.

Очакваме вашето отношение към нашето начинание и мнението ви за отговорите на всеки кандидат. Вярваме, че „Здравето, Българино!“ ще спомогне да изберем точните личности и верните приоритети.

Всяка от партиите, регистрирани в ЦИК за Избори 2011, ще получи правото да отговори и да представи кандидатите си.

Вярваме, че куриерите от нашата официална куриерска фирма Европът ще се справят по достойнство със задачата си да доставят официалните писма, а след това, господа политици, вие сте на ход!

Иван Зангаголев, незрящ по рождение „ Когато човек се бори и влага всичко от себе си, съдбата го възнаграждава.“

Публикувано на август 8, 2011 от Ивайло Тончев

Дали наистина е така, никой не може да ни гарантира, но искаме да повярваме, че е така. Иван никога не е виждал света в който живее, от почти 31 години. Това не му пречи да усеща дали хората са добри или лоши, да има мнение по куп въпроси и да се бори, което е най-важното за него! Можем за много неща да се поучим от този човек, когото сякаш никой не забелязва – синдромът на държавническата и обществената слепота – едно от най-страшните заболявания на света…

Здравей. Ще се представиш ли на читателите на Фрамар? Всички тези традиционни неща, като име, възраст…
Казвам се Иван, на 31 години. През целия си живот съм живял в Несебър, България. Занимавам се основно с музика и компютри, като това са моите две основни хобита. Музиката е на по-преден план. Свиря в три групи, като в двете от тях съм китарист, а третата група е личен мой проект, където сам свиря на всички инструменти.

Ти си незрящ от самото си раждане. Ще ни разкажеш ли повече за заболяването си и за своето детство?
Това е станало малко след раждането ми, едва три дни след него и аз няма как да помня какво е това да виждаш…
Израснах като човек, който може да различи само светлина и тъмнина. Никога не съм се поставял на мястото на зрящите, защото нямам ясна представа какво е да виждаш. Имах нормално и добро детство. Когато бях 10 годишен /аз доста късно тръгнах на училище/, отидох да уча в специализираното училище в град Варна за деца с нарушено зрение. Животът ми мина сред незрящи хора, чак до завършването ми. След това аз разбрах, че няма смисъл да се изолирам само сред незрящи и започнах да контактувам с един доста по-широк кръг хора, с които се запознах, станах приятел, започнах да се интересувам от много неща. Още от дете съм будна личност и никога не ме е спирало това, че съм незрящ. Не смятам, че това е проблем, който би ме спрял.

С какво тези училища са по-различни от стандартните училища?
Учениците там са или напълно незрящи или с голям процент намалено зрение. Класовете са по-малки, между 10-15 човека, за да може да става по-лесно преподаването на учебния материал. Ние учим специална азбука, тази на Брайл.
Нещата са по-трудни от другите училища. Нямаме дъски, на които да се пишат дадени съчинения, разкази или задачи. Всичко става с устно или писмено изпитване. Като предмети си е като останалите училища, всички стандартни предмети.

За хора като теб България е истински ад. Това, което ме впечатли в теб, бе твоята борбеност. Тя е впечатлявала и други хора. Какво е да си „инвалид“ в България…?
Животът за всички тук е труден. И за хора като мен и за всички други. Няма никакви възможности за работа, или ако има, те са минимални. Върхушката отхвърля хората в неравностойно положение или такива с някаква болест и дори и да искаш, не можеш да получиш своята реализация. Винаги съм бил борбен и съм искал да постигна това, което си поставям за цел. Имал съм много перипетии, животът ми е една безкрайна поредица от проблеми, с които обаче аз искам да се справя и го постигам.
Израснах почти без родители, те починаха – майка ми през 1997 и баща ми през 2003. Научих се да живея сам или животът ме научи да се боря и да се справям с трудностите по един или друг начин. Имал съм много проблеми, но аз не се предавам ,защото това е един от начините да се усетя жив. Така мога да успея и да преодолея проблемите около мен.

Как един незрящ се оправя с това, че живее сам?
Да живееш сам си има две страни– едната е по-голямата свобода, по-приятната част на нещата. Но от друга страна , да се справя сам човек е много трудно, никога не бях оставал сам, докато не починаха родителите ми, те винаги са били до мен и винаги са ме подкрепяли. Чак тогава осъзнах колко е трудно човек да е сам и да се справя с всичките трудности.Но колкото и да е трудно, колкото и да съм подтиснат на моменти, имам приятели, които са около мен. Музиката ми дава също стимул в живота и така успявам да преодолея цялата тази самота, която ме заобикаля.

А как възприемаш света около себе си?
Има два начина. Основния е чрез докосване, защото аз нищо не виждам, дори сенки и силуети не мога да различавам. Всичко става чрез докосвания или някакви обяснения. В моето въображение си създавам една представа за света, която с обикновени думи ми е много трудно да обясня, много пъти съм се опитвал. Но аз знам как изглежда това или онова, как изглеждат хората, мога да преценя нещата по един или друг начин, имам свой стереотип, по който преценям всичко…

А какво е за теб…морето? А лятото?
Едно огромно пространство, пълно с вода, където чрез природните явления се образуват течения, тази вода се върти, мести по някакъв начин.
Лятото? Когато мога, аз не стоя в Несебър, ходя навсякъде, не се задържам на едно място, научил съм се дори и да се ориентирам сам и да се придвижвам където си искам. Лятото е горещина, купони, мацки, забави. Такива неща, все положителни емоции.

Говорейки за твоя роден град, ти спомена, че не харесваш хората тук…
Несебър е курортен град и хората са по-студени, по-дръпнати. Бизнесът им често ги поглъща и цялото им внимание е насочено само към това, а това ги прави по – отчуждени от останалия свят.
Те са и големи интриганти и клюкари, нещо което аз ненавиждам. Това ме отдалечава от този град. Живея тук, защото тук съм израснал, но този град не ми е на сърцето…

Дали всички българи са така нетолерантни?
В България има много хора, и добри и лоши. В малките градчета нещата са по-трудни и гадни, защото тук всеки познава всеки, затворена общност, трудно ще намериш някой нов човек, с когото да се запознаеш…Лятото тук е доста по-различно, защото има повече хора. Но пак не ми харесва.
Във Варна, където учих цели 11 години, нещата са много по-различни.Познавам много хора, които ме приемат такъв, какъвто съм, дори и в групите, където свиря, на никой не му прави впечатление, че аз не виждам или пък каквото и да е било друго…

От няколко години сме в Европа, усещаш ли някаква промяна в отношението към теб?
Обединена Европа е една фасада, зад която политиците продължават с игрите си, а хората от народа продължават да си живеят както досега, еднакво зле.

А какво мислиш за „големия преход”, през който се влачим вече 20 години?
Проблемите са два. Народът ни трябва да е по-обединен, за да може да пребори тази върхушка, която горе действа по един или друг начин. Ние сме лъгани и мамени, чрез медии и по всякакви други начини. Част от нас са примирени, те живеят този живот. Вторият проблем е липсата на младежите – много способни и умни младежи избягаха от България, нещата тук са много зле и всеки избира бягството, за да си подсигури по-хубав живот. Хората, които остават тук, нямат сила да се преборят с проблемите, които ни заобикалят. И няма преход, всичко е само един кръг, в който се сменят различните политици, а всичко за нас, хората, остава едно и също и даже става все по-лошо с всеки изминал ден.

Мислиш ли, че в друга държава би имал различна съдба и какво би искал да се промени около теб?
Не съм мислил за емиграция, аз съм патриот, вярвам в решаването на проблемите, не в бягството от тях. Искам да се променят няколко елементарни неща. Хората в неравностойно положение да могат да си намират нормална работа и да се интегрират в обществото, да бъдат приети като всички други и да не са отделяни като „различни“. Тогава животът ни ще е по-добър, когато независимо от заболяванията си, ще можем да се реализираме някъде, в зависимост от своите възможности.

Опитвал ли си да си намериш работа?
Опитвал съм да намеря работа, но хората тук не са запознати с компютрите и техните възможности, както и с компютърните пособия за незрящи. Те дори не знаят, че има програми, които ни дават възможност да работим с компютрите еднакво добре с другите хора. Колкото и пъти да съм опитвал, реакцията е – „ти си незрящ, не можеш да работиш с компютър, къде си стръгнал…“
Обещават да звъннат някога и никой не се обажда…

И доходът ти е само една инвалидна пенсия…?
Да, това е пенсия от 200 лева на месец, с която ми е много трудно да живея. Като се платят ток, вода, ежедневните нужди, храна, човек не може да се справи с нея. Признавам си, че ако не бяха приятелите, които ми помагат в най-трудните моменти ,не бих могъл да оцелея. Дори и на хората с нормални заплати им е трудно, какво да говорим за хора в моето положение. Цените скачат всеки ден.

Получавал ли си помощ от община Несебър или някоя друга организация?
От Социални Грижи ми плащат 150 лева годишно помощ за електроенергия през зимния сезон, Отделно по закон се полага еднократна помощ в рамките на още 150 лева, която преди бе 200 лева, но от няколко години бе намалена сумата, един път в годината. И това е всичко.

Как възприемаш думата „инвалид”? Нима може да си инвалид, ако пишеш по-бързо от мен в скайп, употребяваш Cool Edit и свириш на китара в три групи, неща, които за много от „нормалните” хора са невъзможни?
Не харесвам тази дума и аз лично не се усещам такъв. Хората казват така на други хора, които са с някакво заболяване и не са 100% работоспособни, но аз предпочитам да бъда наричан „незрящ“. Не се усещам инвалид по никакъв начин. Движи ме моята борбеност, обичам да правя нещата, които ми харесват и се усещам добре, когато и хората ги харесват и намират за добре направени.

Как откри музиката, която е важна част от твоя живот?
Това се случи преди много години, като сега съм основно съсредоточен в метъл и пънк разновидностите. Бях на 8, когато открих метъла и Metallica покрай братовчед ми. Започнах да се интересувам от този стил музика, да научавам нови групи и да записвам касети.Направих доста добра колекция, защото тази музика все още ми дава много сила. А пънка открих през 1998, когато чух първите групи. Във Варна имаше метъл магазини, записвах си най-различни групи и открих тази музика. Той ми помогна за една много важна част от живота ми, една сериозна депресия преди 4 години и половина. Бях на косъм да извърша една голяма беля, но пънкът ми помогна…

Какво ще ни разкажеш за групите си? Какво е да излезеш на концерт пред публика…?
Моята биография като музикант започва още от ученическите години, още от училищните формации с моите съученици. Първата ми сериозна група е SAUERKRAUT, през 2003. През 2004 с тях бях на първия си концерт, на двудневевен метъл фест в град Добрич. Не се притесних и нямах дори и сценична треска. Не съм никак срамежлив. Преди бях такъв, 1995-1996, но нещата се промениха. Усетих се повече от нормално, все пак в публиката бе пълно с мои приятели. Със SAUERKRAUT свиря и до ден днешен, като сме имали безброй концерти. Сам си направих и своята OI група, Кубратов Сноп. С нея също съм излизал и на два концерта. Третата ми група е мой стар проект, Жарены Ципльонок, където аз свиря на всички инструменти. Започна съвсем като шега, с първите записи на хвърчащи касети. По-късно продължих по-сериозно, с първите ми записи на компютър. Нямам концерти с тази група.

Кубратов Сноп са националистическа OI банда. Вие обичате България, която е така нетолерантна към всички свои граждани??
Аз обичам родината си, но не обичам държавата си. Горд съм с нашата история, с нашата борбеност и сила, но ме е срам от сегашното положение и от държавата и държавниците. Именно това е идеята и на нашата група – ние пеем за проблемите и искаме да поправим поне малко от тях, защото всички е доста нереално. Народът ни трябва да е сплотен, а не разединен. Обожаваме да си правим мръсно един на друг и това често ни прави лоша шега.

А какво е …интернет за теб?
О, той е нещо огромно за мен.Още от първия си час по информатика се бях заклел, че ще се науча да работя с коммпютър и ще си имам свой. Така и стана, скоро имах свой компютър, снабден с програмите за незрящи.Интернет е запознанство, начин за събиране на информация, начин да срещна приятели. От 2003 имам интернет у дома, а преди това ходех по зали, където ми инсталираха говорящата програма.

Ти си нощна птица, която стои по-късно и от мен на компютъра. Това ли е любимото ти време от деня?
Всичко започна преди време, имах приятелка, с нея имах проблеми, наложи се няколко дни да не спя. Намразих спането, смятам, че са ми достатъчни 5-6 часа на денонощие. Но и до момента предпочитам нощния си живот, дори и да не съм в интернет. Дори и по купоните заспивам последен.

Какво ще пожелаеш на хората, които четат това интервю?
Не съм се замислял лично за себе си, би било хубаво светът да получи подарък, малко хубави дни, макар и да са кратки.Понякога се улавям, че си мисля, че живеем в гаден и подтискащ свят. Нека хората да се усетят малко по- щастливи, жизнени, по – борбени. Когато човек се бори и влага всичко от себе си, съдбата го възнаграждава.
Искам да ви пожелая да сте себе си и да сте истински.

Радек Йон и неговата книга „Мементо“ – години по-късно

Публикувано на август 6, 2011 от Ивайло Тончев

Днес довърших една книга, за която си казах, че вероятно е трябвало да я прочета преди 20 години, когато е излязла за пръв и последен път в България. Издадена през януари, 1989, от издателство „Народна култура” „Мементо” на Радек Йон и до момента остава класическо четиво за по-възрастните наркомани(ако въобще можем да говорим за възраст при едно „скоротечно заболяване“) и за всички „нормални хора“, преживели 80-те години.

Не знам с какви очи бих я прочел през 1990 година, примерно, когато аз самият бях на 17 – приблизителната възраст на Михал в началото на историята му. Прочетох я едва днес, когато вече съм на 39 и да си призная ли къде я прочетох – на колелото във фитнеса. Попаднах съвсем случайно на нея едва преди месец, от един уличен търговец на книги. И понеже имам манията да спасявам, набързо спасих куп книги от убиващата слънчева жега в онази мързелива неделя.

Започнах и завърших книгата с доста различни мисли в главата

В крайна сметка, това бе една от книгите на „изгубеното поколение” на България, феномен, за който тепърва ще се говори, стига след 20 години някой да може да се сети за него – за нас, всъщност.

Ние бяхме родени през 70-те и от нас се очакваше да станем „граничари, космонавти, продавачи в магазин, достойни комунисти и строители на родината“. Бяхме възпитани и отгледани да бъдем такива, но се случиха други неща. И докато на думи и в списание „Славейче” и вестник „Народна младеж” отчитаха бурно колко сме добри, как прибираме реколтата и се готвим плавно през септемврийчета да станем изградени и завършени кадри на БКП, с много от децата на онова време това не се случи.

Попречиха ли им Бийтълс, Лед Цепелин, диското, маратонките, доларите пред Кореком, дрогата, алкохола, пречупването на илюзиите? Или само им помогнаха да осъзнаят къде живеят и колко е куха системата.

Децата на 70-те години

Именно за тези деца на 70-те пише и Радек Йон, хлапетата от големия град, който от сив живот в една скучна семейна клетка опитваха от дрогата, за да избягат от реалността. И тогава те влизаха в друг свят – където можеш пак да обичаш, да живееш, да се радваш, но всичко се върти около поредната доза или до първата и последната кражба на опиат от болница или аптека. Съвременните деца ще се учудят, но някога в болниците е можело да влезеш лесно и да обереш някое спешно шкафче и да избягаш с така ценните наркотици – морфин, лидол, омнопон и тн. Не е било трудно и да ги вземеш от някоя аптека, където повече от сънотворните са били без рецепта, а опиатите лесно са се взимали с подправени такива. Не е престъпление, а просто лов на емоции.

Книгата е писана и издадена в Чехословакия в средата на 80-те, когато тези „проблемни” деца в България бяха все още единици. Тя успя да излезе при нас след 4 години „перестройка” и то във време, в което обичайно нещата се случваха, но никога никой не узнаваше за тях. Януари 1989 бе бурно време, вероятно книгата така и така не е стигнала до повечето от адресантите си, забутана по складове и в бързо намаляваща мрежа от книжарници. Някога всеки квартал имаше книжарница, дори и да беше само 10-15 блока. Хората четяха, а книгите бяха по-интересни от телевизията. За книги имаше големи опашки, съразмерни с опашките, които щяха да се появят пред 1 касетка със салам в магазина, само 1-2 години след това.

Историята на Михал, детето от Прага

Радек Йон ни разказва за Михал, детето от Прага, което решава да опита от наркотиците, в търсене на интересното в живота, отегчен от скуката в семейното битие. Намират се приятели, обикновено има и един по-възрастен, който им пробутва по нещо, като всички вярват, че това не е опасно и че лесно могат да се спрат. А когато става прекалено късно, те разбират няколко истини за живота на зависимите. Много е страшно да няма. В такива моменти ти си склонен да ревеш и да се унижаваш, само и само за една доза. Нямаш приятели, нямаш никого – само ти, иглата и дозата. А който ти даде дозата, има и още една и си лаком и за нея.

Двеста и петдесет страници по-късно, краят е тъжен и очакван. Михал е намерен в безпомощно състояние и умира, изоставен след поредния купон в изоставения апартамент, който е обитавал със самоубилата се Ева, неговата голяма любов. Нали не сте очаквали, че Михал ще живне, ще се съвземе и ще започне да работи на село, наливайки тяло с труд, пресни зеленчуци и песни, които пее, възкачен на някой трактор. Така би завършила книгата, ако бе писана през 60-те години.

Но вече бяха 80-те и нещата не изглеждаха далеч толкова оптимистично и весело и един такъв „Happy-соц” край нямаше да бъде възприет адекватно от никого.

Историята на изгубеното поколение на България

Споменах за „изгубеното поколение” на България – хората, родени през 70те, момчетата и момичетата, които можеха да бъдат на мястото на Михал Отава.

Ние можем добре да разберем света на главния герой, защото и ние сме живели и изживели осемдесетте. Всеки един от нас е имал по някой приятел, който търсейки по-доброто и шарено утре, затваряше очи от свръхдоза. Така загиваха в България децата – цветя, поне така бе през 80-те.

За после Радек Йон е нямало как да ни разкаже, защото сигурно и той не е предполагал. Изведнъж стройното ни бойно поколение, което трябваше да покорява света и да пази комунизма в България започна да се разтапя много бързо. Убиваше го пустота на 90-те, по-страшна и от годините на комунизма, когато все още имаше смисъл да се вярва, че утре ще е по-добре. Убиваше го и все още го убива „непосилната лекота на битието” (цитирайки Милан Кундера), което ни залива с телевизионни игри, лъжи на политици, с поредното „утре”, в което не си успял да промениш нищо, защото „вчера” те е дърпало, ужасно силно.

И какво се оказа, ако Михал бе преживял 80-те, дали нямаше да го довършат 90-те

Изгубеното поколение на България (в мое лице) хареса „изгубената книга“ от края на 80-те. В нея то видя детството си, невинно и в търсене на нещо по-добро. Хубава книга, като изрезка с моето име, намерена на дъното на някоя дървена кутия, от пожълтял от времето вестник, в който говорят нещо за мен, така отдавна и неясно, че дори и аз не го помня, но ми харесва.

Докато тренирам с щангите, оставям книгата на администраторката, която всеки път я отваряше и четеше по малко. Хубаво момиче, около 23-25 години, което всеки път с виновна физиономия ми подаваше книгата, виновна, защото съм я хванал да ми я чете.

„Ами, не можах да я разбера, не е за мен”, казва тя, бръчкайки безпомощно чело.

Опитах се да и обясня, че прилича малко на „Джони грабна пушката” на Далтън Тръмбо, а тя ме попита ще искам ли протеин или нещо подобно. Изгубеното поколение срещу младото поколение, което тепърва трябва да изживее годините, преживяни от нас.

„Мементо“ днес

Дали е възможно да се пренапише „Мементо” за днешните дни и днешните наркомани? Силно се съмнявам. Горкият Радек Йон, откъде да знае, че наркоманиите в България вече не са дори и социално явление, а всекидневие. Дори и пласьорите не са драматично – коварни като Рихард, а пресметливи бизнесмени, които печелят от липсата на бъдеще еднакво много с политиците, които го унищожават, същото това „утре”, което така и така не идва. И дори и да го напише, вероятно ще е като жълта статия, с роден и починал, просто хроника на едно ежедневие.

Последните страници на книгата бяха повредени от вода. Или някой е плакал или стандартната влага в някое мазе, където е преседяла 22 години, кой знае. Книгата остана в колата, но утре ще я прибера и ще я сложа в библиотеката си. И вероятно някой ден пак ще я прочета, когато стана стар и по цели дни няма да има какво да правя. Или може би миг по-рано или никога повече. Няма как да зная.

Но жалко, мисълта ми бе за онова, загубеното поколение на България. Дали не можеше да бъде различно и онова, моето поколение да има различна съдба…Не говоря за онази, в правотата на която ни уверяваше партията, а нещо различно и вероятно по-хубаво. Наистина не знам, а четейки книги като тази, които връщат спомените, започвам съвсем да се обърквам.