Има ли горна възрастова граница в секса

Ние не мислим, че възрастните хора правят секс. Никога. Понякога се шокираме от факта, че пенсионерите, припичащи се по пейките в парка си говорят за това, но никога не мислим, че в действителност го правят. Изобщо не.

Колко са относителни обаче нещата, сочи следното наблюдение. Всеки един от нас, когато е бил дете (около 10-ина годишно например) си е мислел, че родителите му (предполага се – около 40-годишни тогава) въобще не правят секс, защото вече определено са престарели за това. Тази граница, знаем – се измества с времето, табуто пропълзява все по-нагоре във възрастовите рамки, постепенно започваме да си мислим, че стари за креватни забавления са 50-годишните, после 60-годишните, докато… не навършим и тази възраст.

Говорила съм по тази тема – табу с хора около пенсионната възраст (и жени, и мъже). Винаги ми е правило впечатление, че (щом се поразпуснат) те са доста по-пиперливи в изказите си от по-младите, от хората на средна възраст например. Жените определено си признават, че често говорят за сексв приятелския си кръг, а тази част от тях, които имат партньор го и практикуват. Твърдят, че го правят по-редовно от нас стресираните и заетите, които заспиваме убити в края на деня. Възрастните мъже пък са още по-смели в диалога. Те не само, че имат желание да го правят, но и са претенциозни откъм партньорка. Най-често клонят (и то не само на думи) към доста по-младичка от тях, тъй като това за тях е катализатор на либидото, въпреки че са склонни да приемат и наборка за сексуален партньор. При всички тях безотказно важи принципа „Който може, го може!”. В смисъл – щом физиологията им позволява да практикуват секс (в рамките на законното, разбира се), никакви лични емоционални или други подобни скрупули биха ги спрели.

Знаем, че на тази възраст влюбванията не са табу, често четем и за сватби, при които общата възраст е над 100 години, но все не си мислим, че тези връзки са съпътствани и от секс. А при възрастните хора любовните трепети са не по-малко силни, отколкото при 18-годишните. Те също се влюбват, летят на крилете на чувствата, страдат и се разочароват. Повлияни от любимите си сапунени сериали, те проявяват емоциите си понякога и по-силно, дори пресилено, емоционално гротескно. Кой може да ги упрекне – имат достатъчно време за това. А чувствата, оказа се – съвсем не умират с времето.

Знаете ли кое наблюдение обаче ме шокира, нещо което открих да се повтаря като факт в не една от тези истории, които бяха споделени с мен? Признавам си честно – шокира ме обстоятелството, че възрастните – и мъже, и жени гледат порнофилми и то дори повече от нас по-младите мераклии. Причината се оказа съвсем тривиална – честно, никога няма да се досетите – причината е, че те страдат от безсъние, сънят им е накъсан, често се събуждат в тъмното и среднощната телевизия за тях е забавление, на което често се отдават. Гледат, че и си признават след това, коментират, разказват си… Честно да си призная, моето нахалство не стигна дотам да попитам имат ли смелост да прилагат и някои от по-хард техниките на практика. Защото единственото, което споделиха като неуместно в техните очи е, че вече „не стигали ли момичетата, че взели и момчетата да се … един друг”.

Защо възрастните нямат притеснения да гледат порно? Ами предполагам, защото няма кой да им се кара (това е шега, нали разбирате). А в кръга на сериозното – направи ми впечатление, че мъжете например въобще не се срамуват да го признаят, нещо повече – съвсем откровено казват, че гледат порно, когато имат проблем с еректилните възможности. Най-често дори се шегуват с това и като едни изпечени любовници превръщат гледането на среднощните филми в своеобразна част от любовната игра. Предполагам, опитът ги е научил на едно от най-важните неща за качествен сексуален живот – че в секса няма забранени неща, стига партньорът ти също да е ОК с твоите желания. Това освобождава възрастните от оковите на предразсъдъците и се оказва, че сексът във възрастта около пенсионната съвсем не е табу, поне в главите на практикуващите го.

Вежливост – почти забравената дума

„Вежливостта вече е толкова рядко срещана, че някои я приемат за флирт” – статус на Иво Сиромахов във Фейсбук.

Към размисъл днес ме провокира дори не толкова темата, въпреки че основно на нея мисля да отделя внимание, а и самата дума – вежливост. Замислям се, че рядко чуваме това почти забравено слово. Хващам се на бас дори, че има деца, които изобщо не знаят какво означава. Сякаш по-често използваме „учтив” (като израз имам предвид, не като отношение), а струва ми се най-често говорим за „любезен”.

Долавяте ли разликата? За мен „любезен” има една отсянка на задължителност, в смисъл човек, който се държи добре с вас, поради някакво задължение, а не че по природа си е такъв. А мисля, че вежливост скоро не съм срещала въобще.

Затова в опит да анализирам нещата, ще направя бърз преглед на социалните си контакти от сутринта. Ще взема предвид не само проведените разговори и срещи, ще разгледам и невербалното общуване с хората, които срещам всеки ден.

Така – излизам от входа и се зазяпвам в лицата на преминаващите покрай мен. Имам този навик – да гледам хората в лицата, когато се разминавам с тях, а понякога дори се опитвам и да гадая какво се крие зад фасадата – лице – тяло. Нямам представа дали успявам, но поне така правя пътя си към работата значително по-приятен. Ще ви учудя ли, ако заявя, че повече от половината физиономии са намръщени. Разбира се, че питам риторично. Да, естествено – дълбока криза е, всеки мисли как ще започне денят му, дали случайно няма да закъснее за работа (защото е понеделник още, няма причина да отсъстваме от сутринта на първия работен ден и всяко закъснение си е някакъв вид немарливост в очите на шефа и колегите). Ей такива неща предполагам им се въртят в главите на хората, мислят си те и за разни други техни неща, но доколкото съдя от израженията им – мислите са все неприятни. За вежливост и дума не може да става. Ако някой неволно те побутне, докато се разминавате – най-много да чуете класическото българско извинение „опа” или „ох”, а да чуете вежливо изразяване на съжаление – това е толкова рядко срещано явление, че да не кажа направо си е абсурд.

Шофьорите, с които се разминаваме също не правят изключение. И те бързат. И те не са вежливи. На пешеходната пътека ти (пешеходецът) си дребно пъплещо насекомо, което само пречи и ги кара (тях шофьорите) да натискат излишно спирачка. А пък с тези цени на горивата – всяко натискане на спирачка си е чиста загуба. Къде ти тук време и настроение за вежливост.

Пристигам в офиса – тук вярно, срещат се усмивки, но преди кафето са една идея по-криви от вежливите, а най-близкото до вежливостта е някой да те пита служебно „Как си?”. Ако нещо решиш да се оплачеш или да се похвалиш пък, тоест – ако се опиташ да излезеш от служебния тон, зачатъкът на вежливост някъде се стопява и остава по-скоро хладното: „А, така ли…”.

Обедна почивка. Отскачам до близкия магазин за хранителни стоки и моля да ми препоръчат кисело мляко с ниска масленост (пролетта дойде внезапно, завари ме неподготвена и с няколко килограма в плюс). Отсреща усмивките сякаш са ги свършили в наличност. Дори не ме осведомяват за подробности, а ми тръскат кофичката с рязкото: „Осемдесет и седем стотинки”. Излизам, пак неудовлетворена откъм вежливост. Остава ми близо половин час до края на почивката и хлътвам в магазин за обувки. Обявено е намаление, така че това естествено е нужно да се провери. „Хм, казвам вече и аз леко заядливо, то цените и с намалението са ви височки…”. „Ами да, обувките не са намалени, намалени са само ботушите, получавам като отговор – че каква е логиката да намалявам обувки сега?!”.

Връщам се в офиса и сама пред себе си обявявам край на експеримента. Резултати:

Раздадена вежливост – в пестеливи количества.

Получена вежливост насреща – нула.

Утре започвам нов социален опит. Ще се усмихвам мило на всеки поглед, който срещна. Ще казвам на всички „Добър ден”, „Довиждане” и „Много благодаря”, дори и лицето на другия да е намръщено. Ще бъда вежлива, дори и с риск всички да решат, че флиртувам с тях. В най-лошия случай ще очаквам да си спечеля поне покана за среща.