Случвало ли ви се е да обичате от далече? В реалния смисъл на думата от далече – да речем от поне 300 км. разстояние. Някои ще рекат – колко е това 300 км.? 300 км. е едно от най-трудните разстояния. Нито е твърде далеч, за да осъзнаваш абсурдността на желанието и възможността за среща, нито пък е твърде близо, че да прескочиш, когато ти се прииска. 300 км. могат да бъдат едни от най-трудните километри в живота ти. Люшкат те от еуфорията на отиването, когато можеш да летиш пред колата, до размазващата мъка на връщането, когато километрите с всеки един те разделят все повече и повече.
А се връщаш, защото те държат веригите на битието, което не ще и не ще да се съобрази с раздиращото желание да живееш, за да обичаш.
Преди много години бях чела един разказ със заглавие: „Живея, когато си до мен”. Когато обичаш, животът е реален, когато около теб няма любов, животът просто не струва. Тогава можеш само да опъваш самоубийствено дълго и остро от цигарата, можеш да отпиваш също тъй самоубийствено големи глътки от питието и да съществуваш. Да съществуваш до момента, в който отново започваш да усещаш онова чувство, когато насладата гъделичка душата, когато всичко е хубаво и хората са красиви, когато описанието за пеперудите в стомаха не може да даде и най-бегла представа за това, което чувстваш.
Да се върнем на разстоянието обаче. Когато си далече от другия, имаш двама най-добри приятели и това са телефонът и компютърът. Държиш на тях сякаш животът ти зависи от това. Защото те олицетворяват и дават душа на връзката с човека, който е далеч. На около 300 км. да речем. С тези двама посредници срещите са от разстояние, но могат да бъдат наситени с не по-малко страст, сякаш сте заедно. И тогава какво означава едно разстояние освен дребна преграда, която само може да направи чувствата още по-горещи, именно заради разстоянието и защото реализацията им е невъзможна в момента.
-> Романтиката в Български държавни железници
В крайна сметка аз съм „за” любовта от разстояние, аз съм и „за” моментите, когато животът е толкова наситен, защото гориш в очакване. „За” съм за моментите, които са нереално абсурдни за разлика от обичайно определеното и „нормалното” – когато може да се случи така, че чувствата да отидат в канала на ежедневието, когато любовта може година след година да вехне от рутина. Разстоянието – колкото е страшно, толкова може да бъде и любимо именно защото съществува и защото ти дава възможността да го преодоляваш. Да доказваш, че има смисъл от това преодоляване, защото желанието още го има и то гори. Затова тези 300 км. могат да бъдат убийствени, но могат да бъдат и живеца на страстта. Защото непрекъснато ти напомнят и ти си сигурен, че ако изчезне желанието да ги преминаваш, отново и отново, то тогава май-май ще е изчезнала и любовта.
