Празничните дни – ядене, пиене и пропиляно време

Седя си в последния празничен зимен ден и се чудя какво ли полезно нещо свърших тия дни. Знам, че споделяйки това ще пожъна купища негативни коментари от рода на «Ама как може, това е най-светлият празник…», «Ау, какъв негативизъм в най-радостните Коледни дни….» и прочие, но това мнение си е лично мое, освен това съм 100% убедена, че има още доста хора, които мислят същото, но някак не им се споделя публично.

Тъй – да започнем отначало – последен работен ден преди Коледните празници. Не стига, че последен предпразничен, ами и петък – напълно пропилян в разпращане на електронни картички и поздравления. Правя го, не само да не изоставам от другите, ами и защото иначе ще ме помислят за невъзпитана, дори някой може да се обиди, че съм го пропуснала в поздравите. Ровя отчаяно във всички възможни контакти и пращам ли, пращам. Накрая вече всички честитки са копи-пейст от първата и втората – само променям името и обръщението. С колегите си вземаме довиждане, сякаш няма да се видим повече и поемаме към дома. Ядем, спим и си лягаме в очакване на ужасяващата събота.

Събота. От сутринта (търговците, естествено са се организирали отлично и всички магазини работят) започваме ГОЛЯМАТА КОНСУМАЦИЯ. Препратката е неслучайна, тя е към един  стар филм, който мой добър познат ми препоръча скоро, та го изгледах тематично преди Коледа. Филмът се казва «Голямото плюскане» и не ви го препоръчвам, ако имате слаби нерви и нервни стомаси.

Та във въпросната събота се чудим как да се разкъсаме между магазините за храна, магазините за алхокол и магазините за подаръци. За мен – човек, който влиза в магазин само ако си търси нещо конкретно и не успява да издържи в МОЛ повече от половин час, това пазаруване е ада на земята. Не че съм някаква скръндза, и не че съвсем не консумирам – напротив – нито едно човешко удоволствие не ми е чуждо, но предпочитам всичко да е с мярата си. А то – количките се препълват от стоки, виждам неща, които никой никога не би си купил, ако не е оправданието: «Празници са». Тъпчем ги тези колички с месо, колбаси, сирена, хлябове, питки, баници, вина, ракии, уискита, олеле, да продължавам ли…

С подаръците ситуацията е не по-малко изнервяща. Чудим се какво да вземем, за този, за онзи, за близките, за колегите, за децата, за родителите, за баба и дядо, на които ще идем за няколко часа на гости («Празници са»), те горките също са обикаляли и са търсили нещо за нас, така че утре всички поравно и справедливо да участваме в ГОЛЯМОТО РАЗМЕНЯНЕ НА СТОКИ по Коледа.

Идва вечерта. Сядаме на масата и започва ГОЛЯМОТО НАГЪВАНЕ. Ама не ми се яде от това – опитай, ама не ми се иска повече – яж, хапвай, задължително питка, задължително орехи, задължително сармичка, мамка му, аз толкова не ям и когато съм гладна, бе! Същото е и с пийването – ха, наздраве със салатката за аперитив, ха, сега да минем на винце, ааа, и биричка има и ликьорче за накрая, а главата милата ще се пръсне. И някой ще каже – ами като не искаш не яж, не пий и не носи подаръци. Ей, там вече е дето се казва ключът.

Не може. Посмееш ли да отречеш всеобщия ентусиазъм, се превръщаш в отцепник, нон-конформист, белязан, псевдо оригинален, такъв «дето се прави на интересен» и какъв ли още не. А всички знаем, че хората по природа сме си конформни (от «конформизъм» -  подчинение  на груповия натиск) и всеки с различно поведение рискува да си навлече общото неодобрение, което от своя страна ще го накара да се почувства зле. Друг е въпросът, че този същия индивид и без това си се чувства зле, и само социално осъждане му липсва.

На всичкото, ама на всичкото отгоре и през тези дни нищо полезно не можеш да свършиш. На работа не си, защото почиваш ужким. Не се работи и домакинска работа – не ти е разрешено да переш, да шиеш, да чистиш и ти не го правиш, защото всъщност не вярваш много, много в тези работи, ама пак тайничко те е страх, че ако престъпиш забраната, през следващата година няма да ти върви.

Остава ти само да чакаш следващия работен ден, когато всичко ще си е на мястото, ще станеш навреме сутрин, ще си тръгнеш по утъпканите пътеки и пак тайничко ще се надяваш, че вярно – досадно беше, но поне си постъпил както трябва и всичко сочи, че поради тази причина следва да те очаква една добра година. Ами… да видим…

Връзките табу или забраненото в любовта и секса – „лолитките“

След като надникнахме зад фасадата на връзката на млад мъж с по-възрастна жена, хубаво е да погледнем и към другата конструкция – възрастен мъж, в интимна комбинация с младо момиче. Този въпрос също не е от вчера, но тук българската народопсихология е значително по-толерираща. За проблемно поведение в очите на обществото се счита ако разликата във възрастта на възрастния мъж и девойката минава над 20-25 години и нагоре. И то като проблемно се разглежда не толкова поведението, колкото евентуалната меркантилност при подобни взаимоотношения. Меркантилност – разбира се от страна на младата жена.

В последните двайсетина години особено, връзките на млади жени с по-възрастни мъже са трайно и категорично определени като действия на нищо друго освен „златотърсачки”. И тук идва на мястото си едно интересно наблюдение – като се замисля, при всичката ми толерантност и широкоскроеност, аз май не се сещам за любов на лолитка към по-възрастен от нея БЕДЕН мъж. Нямам предвид, че във връзките, които прекарвам през главата си, момичето не обича партньора си, изобщо нямам предвид това. Говоря, че по някакво щастливо стечение на обстоятелствата, партньорът им неизменно е финансово отлично обезпечен.

Да открием отговорите

Отговорите могат да бъдат няколко – ами да, нормално е момичета, възпитани по определен начин да търсят подобно разрешение на въпроса с бъдещето си. Те се чувстват по-добре обгрижени и по-спокойни в обятията на по-възрастен и осигурен мъж.

Вторият отговор може да бъде – пред любовта всички са равни и прочие, независимо от финансите, а това, за което имате съмнение е просто едно щастливо (за тях) съвпадение на обстоятелствата. Аз лично обаче имам едно колкото и обикновено, толкова и логично обяснение. Богатите хора (в частния случай, който обсъждаме – мъже) наистина са по-симпатични. Но не финансово, а реално симпатични. Защо? Първо – защото те са по-поддържани включително и като външни белези – те имат запазени и добре изглеждащи коса, кожа, зъби и т. н.. Второ – защото имат по-високо самочувствие, което естествено рефлектира върху поведението им и отново – върху външния им вид (увереният човек има по-добра стойка, походка, излъчване). Трето и съвсем не на последно място – дребнавите и грозни скандали за пари в тези връзки ги няма. Не че няма скандали за пари – о, има. Но те не са дребнави. Няма го например ежемесечното треперене как ще платим тока и като го платим колко пари ще ни останат за месеца за храна… Така че неприложима в този случай остава поговорката: „Когато бедността почука на вратата, любовта излита през комина.”. Тук любовта си съществува спокойно и мирно (поне доколкото една любов може да съществува спокойно и мирно) и общо взето крепи семейството.

И какво се получи сега – получи се потвърждение и на друга популярна и съвсем не шеговита поговорка „По-добре богат и здрав, отколкото беден и болен.”. Защото, когато си богат и здрав, дори и когато напреднеш с възрастта, вероятността да имаш за сексуален партньор младо гадже си е съвсем реална, т. е. – очаква се да бъдеш (стига физически още да смогваш) и сексуално удовлетворен. Сексуалното доволство пък от своя страна ще те кара да бъдеш и още по-здрав и щастлив. Като се замисля (не толкова дълбоко, но достатъчно философски) – какво ли повече му трябва на човек?

Бележка на редактора: „Лолита“ е роман от Владимир Набоков. Романът е написан на английски и публикуван за пръв път през 1955 в Париж от Олимпия Прес, издателство, известно предимно с еротичната си литература. След това е преведен от автора на руски и публикуван през 1958 в Ню Йорк. Книгата придобива бърза световна известност заради провокативния си стил и противоречивия сюжет: главният герой Хумберт Хумберт разказва за сексуалните си увлечения по малки момичета и конкретно към 12-годишната Долорес Хейз (едно от галените имена на която е „Лолита“), която се явява и негова осиновена дъщеря. По книгата са направени два филма. Първият е през 1962 с режисьор младия тогава Стенли Кубрик, а вторият е от 1997 и в главните роли играят Джереми Айрънс, Мелани Грифит и Доминик Суейн.