Познавам такива хора. Самоуверени. Без нищо зад гърба на ярко демонстрираното самочувствие. Или както гласи едно от най-изтърканите клишета в нашия език – „Хора със самочувствие, без покритие”. Такива хора познавам от години, те сноват в обективното ми настояще, убедена съм че ще продължа да ги срещам и в обозримото бъдеще. С две думи – няма отърване от тях. Единственият начин да ги премахна от ежедневието си е да се старая бързо да ги разпознавам и след това безпощадно да ги игнорирам. Защото тези личности се хранят от нашето внимание. Хранят се и от нашето любезно пренебрежително отношение, което считат за признание. Признание за техните несъществуващи възможности. Лошото е, че често самоуверените некадърници могат да бъдат не само досадно неприятни, но и направо опасни. Опасни за старта и развитието на кариерата на други (можещи) хора, опасни за здравината и добруването на (свестни) семейства, а ако щете и нетърпими за личния комфорт на (нормални) индивиди.

Как става това? Ами перчи ви се един такъв например – пуяк със също толкова мозъчно вещество, бърка ви се във всичко с грандиозното си, както стана въпрос по-горе самочувствие, подплатено единствено от мнението му, че „А, те другите да не знаят и могат повече от мене…”, или пък „Това и аз го мога, колко му е…” Пъчи се значи и се натрапва, а добре възпитаните други наоколо, направо не знаят как да постъпят в ситуацията, тъй като едва ли ще бъдат разбрани адекватно.

Как можем да си спестим подобни преживявания? Как да „сканираме” и отстраняваме навреме подобна напаст от живота си? Ами най-малкото – като следим внимателно хората, които ни заобикалят, и най-вече, разбира се поведението им. Има непогрешими белези, които указват самоуверения некадърник.

Нека отново се спрем на стария и добре познат метод с изброяването:

Първо – този човек се старае винаги да изглежда безупречно на външен вид. Научил е наистина, че „по дрехите посрещат”, но смело махвайки с ръка е пропуснал и продължава да пропуска втората част от поговорката. Така че той старателно се докарва всеки ден – като предпочита костюма и сакото като модни форми. Къде е тънкият момент? В това, че той ВИНАГИ е със сако или костюм. Не смее да сложи дънки и пуловер дори и на стадиона, в страха си да не сбърка и да не вземе да изглежда обикновен. Ако е жена – няма никога да я видите без грим. Дори и да излиза до магазина – тя ще е „пипната”, защото самочувствието й се крепи на малко жалони и ако изпусне един, рискува да изпусне всичко.

Второ – този човек обикновено се намесва във всичко и говори (без да казва нищо особено), привличайки вниманието, най-често и със силна жестомимика. Маха с ръце, крачи широко, изобщо пуска в ход всички белези на „деловото поведение”. Номерът му обикновено минава, поне в началото. Факт е, че ако някой се държи „шефски”, голяма е вероятността да му отвърнат със съответното „подчинено” поведение. И той знае това.

Трето – и малко парадоксално спрямо второто, но той рядко се усмихва. Съзнава, че усмихването скъсява дистанцията в общуването, което не е в негова полза. Даже никак. Защото сближаването ще разкрие повече от това, което той би допуснал да се покаже и ще попречи да бъде демонстрирано агресивното, пищно, та чак великанско самочувствие.

Иначе – наистина е важно да бъдеш самоуверен. Не е лошо да умееш да презентираш не само професионално уменията си, но и да ги придружаваш със съответното самоуважение и съзнание за собствена значимост. Защото и другата крайност – да се подценяваш, непрекъснато да смачкваш самооценката си и оттам да се завърташ в порочен депресивен кръг „не е оферта”, както се казва.

Преди 20-ина години, докато все още живеех с родителите си под тяхната топла и мила опека, имаше едно нещо, което ми вгорчаваше живота. Майка ме беше въвела нетърпяща възражение забрана да се сяда с книга на масата. Причината за издаването на строгата нота беше, че си мъкнех книгите навсякъде, включително и на обедната или вечерната трапеза. Много ми беше неприятно да си оставя непрочетената глава наполовина към осем вечерта, но тогава изобщо не отчитах гледната точка на другите (тук в частност на родителите).

Сега, когато аз самата съм родител, пред мен изникна в цялата си мощ същия този проблем. С една малка разлика. Днес аз съм въвела така да се каже осъвременена забрана – не на лаптопите и смартфоните на масата, когато се храним. Не е лесно, но засега устоявам.

Та в този ред на разсъждения, тези дни в действителност се замислих какво губим от непрекъснатата си и близка комуникация с умните устройства.

Какво печелим, е ясно. Печелим мигновена информация. Нещо повече – печелим я не само на мига, но и с възможност да бъде огледана и разнищена от всички страни. Печелим безброй възможности за реализация на достъп. Работим, разменяме данни, водим кореспонденция по мейла. Печелим време. Пестим хартия. Печелим и пари, разбира се. И така нататък, и така нататък.

Това, че компютрите и Интернет са неоценими по отношение на работата е абсолютен и неоспорим факт. Какво обаче се случва с отношенията между хората в наши дни. Там оказва се, е малко по-различно.

Пожелаваме си добро утро онлайн. Пием кафето си пак така. Понякога се случва да изпратим СМС в другата стая. Четем новините на екрана. Гледаме любимите си клипове там. Уговаряме си срещи с хора, които не сме виждали, освен на снимка (и се надяваме снимката да е тяхна). Четем онлайн вечерните клюкарски новини, поиграваме някоя игричка, пожелаваме лека нощ на всички все още будни в социалната мрежа, на която сме фен, след което изключваме от тока. Добре че още спим наистина.

Онзи ден наблюдавах момче и момиче (много симпатични всеки сам по себе си), които бяха заедно в едно помещение за определено време. Не се познаваха. И нямаше да се запознаят. Нямаше да разменят дори шега или каквато и да било закачка. Ако се видеха след няколко часа на друго място нямаше и да се познаят. Защото всеки един от тях беше отворил лаптопа и гледаше в него. През цялото време на пребиваването си заедно. И през цялото време, в което можеха да осъществят някакъв реален контакт. Нямаше да е толкова нелепо ако работеха нещо или ако просто бяха заети. Но те скучаеха. Пръстите им прескачаха безсмислено по клавиатурите, на лицата им беше изписан израз на отегчение и досада. Само дето не се сещаха да се заговорят.

Наречете ме старомодна, но аз продължавам да предпочитам личния контакт в личния си живот. Все още ме влече разговора очи в очи пред диалозите в чата. И сега си уговарям срещи в кафенето до блока. И надявам се ще продължи да си ме влече реалният секс, а не виртуалният.

Компютърът е голям мой приятел. Лаптопът е една доста значима част от моя живот. Но по отношение на взаимоотношенията, особено интимните смятам, че все пак ще е по-добре да си остана традиционалист.