Мислех си да се въздържа от писане по безкрайно експлоатираната тема за абитуриентите, абитуриентските балове и неизбежно съпътстващият ги у нас кич. Мислех си, че вече не е останало нищо неказано, ненаписано, че и невидяно от това най-типично българско мега явление – балът! Същевременно, някъде дълбоко в себе си бях сигурна, няма да успея да устискам и да не споделя онлайн позиция по темата.

Честно казано, нямам представа къде са корените на типичността на явлението абитуриентски бал. Предполагам, че завършването на средно образование е било „голяма работа” преди 50-60 години и се е считало, че хората с гимназиално такова са били подготвени и готови да щурмуват началническите постове, поради което родители и познати са се събирали и празнували предварително очакваните бъдещи „връзки”. Помните, нали, че това с „връзките” беше нещо жизненоважно за оцеляването в онези години. Сега проблемът с това кои са роднините и познатите ти не е толкова очевиден, въпреки че все още си стои на дневен ред.

Добре, за времето си е било важно и всъщност доста престижно да завършиш гимназия или още повече – техникум (тоест специално образование). Какво му е толкова за празнуване обаче днес завършването на 12 клас? Честно казано – не намирам никаква логика. Защото в България образованието е задължително до 16-годишна възраст. По-подходящо ми се струва – ако има някакво празнуване, то да е по-скоро обвързващо с възрастта 16 години, защото след това не си задължен да учиш… Ей това за някои си е направо повод за купон! Завършването на 12 клас обаче лично аз определям като един среден етап от жизнения ти път. Да, можеш да завършиш средното си образование с грандиозно абитуриентско шоу. Можеш да превърнеш този ден и тази вечер в незабравими за себе си и за роднините си. И какво от това? На следващата седмица, когато страстите са поутихнали и махмурлукът е окончателно сломен, къде отиваме? Ами с това образование отиваме например или да сервираме, или в най-добрия случай да продаваме козметика в МОЛ-а.

Ама, не – казват абитуриентите – не, ние ще учим. Ще продължим да се образоваме. Чудесно, бих казала аз, е тогава за какво правим миниатюрния митинг по повод края на училището? За какво?! Не бих искала да звуча като консервативна лелка, но за всеки нормален човек с малко по-голям от карфица мозък е ясно, че парите дадени за бал са кажи-речи съизмерими с парите, необходими да покрият всичките ти семестриални такси (ако си приет да учиш в България и събереш необходимия бал и влезеш държавна поръчка).

Недоумението ми от безумното пръскане на пари по баловете надминава това от пръскането на излишни пари за сватба. На сватбата поне имаш един що-годе оправдаващ довод – факт е, че чрез събитието ще запознаеш двата рода (от което общо взето може и да си блъскаш главата после, защото най-вероятно ще произтекат непредвидени последици), но един вид сбирката е нещо като задължително условие за събитието.

Обаче – на бала? Какво правим на бала. Събираме най-близките роднини, събираме тук-таме приятелки и съседки, колежки и някоя бивша учителка за цвят и отново се питам – какво правим? Майките обикновено отговарят – „Изпращаме детето…”. Къде?!!? Къде го изпращаш, че не се сещам? Да се напие? Сякаш не се е напивало досега. Е, да – не се е напивало в толкова скъп и официален тоалет и толкова високи обувки (ако е момиче). Съответно може би не се е напивало в костюм на Версаче, ако е момче. Да се забавлява? Сякаш досега е прекарвало нощите само у дома и не е спало навън? Е, да – може би не е спало на пейка, както ще го направи довечера. Да прекара една вечер със съучениците си? Сякаш досега не се е случвало?!?

В обобщение вкратце – това, което виждам от абитуриентките всяка следваща година е все повече плът, а у абитуриентите – все повече отегчение. Това, което чувам вечер през притворения си прозорец е все повече чалга, нещо повече – все повече откровени кючеци и все повече истерични среднощни крясъци. Това, което все по-малко виждам у завършващите ученици през всяка следваща година е критичност и стил. И оправдана увереност в себе си.