Това, че едва ли не всеки ден отбелязваме температурен рекорд, че времето е жежко и тежко, вече ми се превърна в клише. Августовските градуси по Целзий направо ни превърнаха в местни подобия на английски джентълмени, които неизменно започват разговора си с темата за времето.

Всичко това обаче важи относно хората, които търпят на високи температури. Другите – тези, които поради някакви свои си причини не успяват да търпят, забелязвам правят друго. Те изразяват неудоволствието си от климатичните несгоди – съзнателно или не, но предимно в няколко основни направления. Като държа да отбележа, че всичките тези направления са все адски неприятни за околните.

Първо – неиздържливите на високи температури хора проявяват нервност. Ясно, де. И на мен ми е нервно, особено когато протоколът ме задължава да отида на работа с покрити колене и рамене. Нервно ми е като отворя прозореца и отвън вместо чист и свеж въздух ме лъхне атмосферата на добре сгорещена фурна. Нервно ми е, когато старателно изправената с пресата коса се закъдри влажно на тила. Но възпитанието и опита са ме научили, че нервното настроение е добре да се прикрива, защото никога, ама никога не ти е от полза. Нито у дома, нито на улицата, нито на работа, а най-малко пък помага на интимна среща. Нервакът общо взето е неприятен събеседник, нежелан партньор и кофти приятел. Той не се съобразява с нищо и никой, когато му „пламне фитилът”. Което определено е дразнещо и поставя в абсолютен дискомфорт хората около него. Като нещата не свършват тук.

Второ видимо проявление – нервността често ескалира, което най-бързо се проявява в насечено и скокообразно повишаване на тона. Особено неприятно за наблюдение е това „качество” при жените. Нека не бъда упреквана в сексизъм. Просто по-високият гласов регистър при тях много по-скоростно преминава в ужасяващ фалцет. Понякога граничещ с крясък. Съчетано с липсата на здрав смисъл от крещенето изобщо, това явление е повече от противно. Лошото е, че запазването на самообладание (явно невъзможно за въпросните персони) с всяка минута става все по-трудно и за общуващия от другата страна и ситуацията в един момент се превръща в граничеща с гротеска. Забелязвате как единият надува вратни жили и едва ли не ще се пръсне от ядна емоция, а другият също издува лице насреща му в отчаян опит да се въздържи. И дано той да е от хората, държеливи на високи температури. Защото при двойната комбинация от лабилни характери, пожарът е неизбежен.

Трето и всъщност крайно вбесяващото нещо – нервните и вследствие на това кресливи люде най-често на всичкото отгоре са и безпардонно многословни. Многословни, но на принципа „Едно си баба знае, едно си бае”. Защото всъщност те като капак на ситуацията са и лишени от аргументи. И точно отчаяната си липса от мотиви, те в последен опит да бъдат надделяващи в спора, прикриват зад коментираните по-горе децибели в горния регистър.

Какво помага в случая? В тези ситуации – когато си от отсрещната (да пази Господ) страна, помага единствено и само желязното себевладеене. Двустранното повдигане на тона рискува да докара инициатора – този, неиздържливия – до нервна криза. Което общо взето нас не ни устройва. Друга тактика е на виковете му да отговаряме преднамерено тихичко. Така, в стремежа си да чуе какво точно говорим, възможно е (повтарям – не е задължително, възможно е!) той да намали галопиращия възход на собствения си глас. Помага и умението да замълчим. Да го оставим да се навика и от време на време само да вмятаме по едно „Да, разбирам Ви”… Доста трудно е обаче, предупреждавам.

Какво не помага? Не помага спорът с аргументи. Не помага търсенето на здрав разум. Не помага директният опит за уталожване на ситуацията с помощта на реплики от рода на: „Тихо, тихо, успокой се сега”. Това напротив – налива още масло в огъня и жупела на вече безвъзвратно размекнатия от жегата мозък. Защото за него няма аргументи. Единственият аргумент е крясъкът… И само ние, издържливите на високи градуси здравомислещи осъзнаваме колко е генерална тази заблуда.