Преди 20-ина години, докато все още живеех с родителите си под тяхната топла и мила опека, имаше едно нещо, което ми вгорчаваше живота. Майка ме беше въвела нетърпяща възражение забрана да се сяда с книга на масата. Причината за издаването на строгата нота беше, че си мъкнех книгите навсякъде, включително и на обедната или вечерната трапеза. Много ми беше неприятно да си оставя непрочетената глава наполовина към осем вечерта, но тогава изобщо не отчитах гледната точка на другите (тук в частност на родителите).

Сега, когато аз самата съм родител, пред мен изникна в цялата си мощ същия този проблем. С една малка разлика. Днес аз съм въвела така да се каже осъвременена забрана – не на лаптопите и смартфоните на масата, когато се храним. Не е лесно, но засега устоявам.

Та в този ред на разсъждения, тези дни в действителност се замислих какво губим от непрекъснатата си и близка комуникация с умните устройства.

Какво печелим, е ясно. Печелим мигновена информация. Нещо повече – печелим я не само на мига, но и с възможност да бъде огледана и разнищена от всички страни. Печелим безброй възможности за реализация на достъп. Работим, разменяме данни, водим кореспонденция по мейла. Печелим време. Пестим хартия. Печелим и пари, разбира се. И така нататък, и така нататък.

Това, че компютрите и Интернет са неоценими по отношение на работата е абсолютен и неоспорим факт. Какво обаче се случва с отношенията между хората в наши дни. Там оказва се, е малко по-различно.

Пожелаваме си добро утро онлайн. Пием кафето си пак така. Понякога се случва да изпратим СМС в другата стая. Четем новините на екрана. Гледаме любимите си клипове там. Уговаряме си срещи с хора, които не сме виждали, освен на снимка (и се надяваме снимката да е тяхна). Четем онлайн вечерните клюкарски новини, поиграваме някоя игричка, пожелаваме лека нощ на всички все още будни в социалната мрежа, на която сме фен, след което изключваме от тока. Добре че още спим наистина.

Онзи ден наблюдавах момче и момиче (много симпатични всеки сам по себе си), които бяха заедно в едно помещение за определено време. Не се познаваха. И нямаше да се запознаят. Нямаше да разменят дори шега или каквато и да било закачка. Ако се видеха след няколко часа на друго място нямаше и да се познаят. Защото всеки един от тях беше отворил лаптопа и гледаше в него. През цялото време на пребиваването си заедно. И през цялото време, в което можеха да осъществят някакъв реален контакт. Нямаше да е толкова нелепо ако работеха нещо или ако просто бяха заети. Но те скучаеха. Пръстите им прескачаха безсмислено по клавиатурите, на лицата им беше изписан израз на отегчение и досада. Само дето не се сещаха да се заговорят.

Наречете ме старомодна, но аз продължавам да предпочитам личния контакт в личния си живот. Все още ме влече разговора очи в очи пред диалозите в чата. И сега си уговарям срещи в кафенето до блока. И надявам се ще продължи да си ме влече реалният секс, а не виртуалният.

Компютърът е голям мой приятел. Лаптопът е една доста значима част от моя живот. Но по отношение на взаимоотношенията, особено интимните смятам, че все пак ще е по-добре да си остана традиционалист.

Преди години беше актуален един всъщност уместен въпрос – колко време ще изтрае човечеството, ако токът спре? Сега, при наличието на все повече батерии във всекидневието ни този интересен казус (не че не е актуален), но придобива все нови измерения в посока количество и пестене на природни ресурси.

За мен лично обаче, днес със страшна сила застана въпросът – колко дни ще оцелея на работа, а и у дома, ако ме лишат внезапно и невъзвратимо от достъп до Интернет.

С две думи – изчезна ми връзката с Интернет на работния компютър. Отварям само една малка скоба и моля IT – специалистите да не ме хулят, ако дам някое некомпетентно от тяхна гледна точка определение. Знам, че са много чувствителни по въпроса за професионалния си жаргон, но сега темата е друга.

Загуби ми се значи връзката със света. Първоначално изчаках малко с надеждата да му мине от само себе си. После рестартирах компютъра. Пак почаках. След това рестартирах де що има устройства около него. Почаках. Рестартирах пак. Обаче – тц! Нищо. Внезапно у мен започна да се надига (все още плахо, но определено) паника. Звъннах на поддръжката. Дадоха ми някакви наставления по телефона. Приложих ги, но успех нула. Казаха ми да почакам и че ще дойдат колеги да видят проблема на място. Кога – неясно.

Тук вече започна голямото чакане, придружено с голямото мислене и все още малката паника.

Оказа се, че анализът на ситуацията показва следното:

Не мога да започна ни една от текущите си задачи, защото дори и да започна да пиша нещо, когато допра до определени подробности няма къде да ги проверя. У себе си или на хартиен носител нямам нито речник, нито нормативен текст някакъв, нито дори точните адреси и телефони на евентуалните хора, с които бих кореспондирала!

Не мога да работя по останали от преди неща, защото се оказа, че за по-сигурно, а и за да имам неограничен достъп от най-различни места, съхранявам най-важните си документи и преписки в личната си поща (електронна, разбира се)!

Същевременно получавам прозрение като светкавица, че изобщо нямам достъп нито до личния, нито до служебния мейл, така че дори и да напиша нещо, няма как да го изпратя!

Паниката се засилва и ме обгръща все повече. На втория час започвам да се питам какво ли става в града в частност, а и в държавата въобще… Имам навика да проверявам основните новинарски сайтове на няколко часа, просто за да се уверя, че освен обичайните повече или по-малко жълти новини, нищо жизненоважно и касаещо човечеството не се е случило без аз да знам. Естествено, отдавна нямам навика да купувам вестници, радио слушам само онлайн, така че около мен е пусто и празно. И тихо.

На този фон, фактът че не мога да си проверя съобщенията във Фейсбук ми се вижда чак маловажен. Нали довечера ще си ида вкъщи и ще изчета всичко на воля. Даже ще си имам повече насъбран материал за четене и за обсъждане.

В крайна сметка, за да не умра от притеснение, се захващам с някакви съвсем отдавна останали файлове, които чакат редакция в My documents. Все пак върша нещо, докато дойдат специалистите от фирмата доставчик на Интернет. До края на деня никой не идва. Добре, че имам флашка с голям обем памет. Качвам си всичко на нея и едва ли не тичам до домашния си лаптоп с Интернет връзка.

У дома отново съм човек. Отново имам достъп до информацията от света. Дори и да не ми трябва, някак си има го усещането, че съществувам. Има го усещането, че ще оцелея. Че не съм сама.

Може би въпрос на време е на света да се появи нова фобия – страх от липсата на нет. А може би вече я има. Сигурно и всички сме с налични първоначални симптоми. Ще стане ясно утре. Дано майсторите дойдат навреме!