Кризата като лекарство за пазара и фрийганите като лекари на нашата свръхконсумация

Криза, та криза. Отвсякъде и ежедневно слушаме едно и също. Реалност или добро оправдание е кризата? За мен има и още една гледна точка, по-скоро в подкрепа на второто. Кризата действа оздравително на пазара. Под термина „пазар” разбирам пазаруването в рамките на едно домакинство, не повече. Тъй като не съм маркетинг специалист, предпочитам да не се изказвам по отношение на неща, от които не разбирам. Та моят личен опит показва, че пазарът на домакинството ми определено се е свил в последните години. Също така стоят нещата и при доста от хората в по-близкото ми обкръжение. Покупките са по-малко на брой, пазарни турове се провеждат по-рядко и когато се харчи за нещо, се харчат значително по-малко пари. Всичко това обаче не е толкова страшно, колкото изглежда на пръв поглед. Или както се казва – общата беда не е беда. Пример: Не съм си сменяла телефона от две години. Лаптопът ми е на три години, а телевизорът – на 10-ина. И си ми е добре. Допреди известно време (преди началото на така наречената криза) непрекъснато изплащах лизинг за електроника. В повечето случаи излишна. И докато го изплатя въпросния лизинг, ползваната вещ е морално остаряла, т. е. – време е за потъване в ново задължение, а старата вещ, макар и на практика здрава, заминава забравена в някой шкаф…

Дали да не си купя (все пак) нещо…

Напоследък започвам да се замислям преди да купя нещо. Мисля си дали ми е необходимо и дали мога да мина и без него. В повечето случаи стигам до заключението, че мога. И това не важи само за електрониката. Същото е и с дрехите и обувките. Доста се замислям преди да предприема шопинг, а пазаруването все по-често е с цел. С цел да си купя нещо конкретно, а не просто ей тъй, за спорта. Защото от подобно „спортуване” още се търкалят из гардероба ми необличани дрехи, с етикетите още.

Напоследък започвам да се замислям и в супермаркета. И най-интересното нещо, което открих е, че разумното пазаруване на храна съвсем не означава ядене на боклуци, а тъкмо напротив. Когато пазаруваш с мисъл, купуваш отново и конкретно това, от което имаш нужда, а джънк-фууда е все по-нежелано „удоволствие”.

Кои са фрийганите?

Онзи ден гледах предаване за ново консуматорско течение „фрийгани”. Фрийганите (комбинация от free- свободен и vegan – веган) били хора с нормални професии, не клошари, хора с доходи, но които след работа обикаляли кофите за отпадъци и си доставяли храна само от там. Те не пазарували от супермаркетите, а от отпадъците им, както и от отпадъците на ресторанти и прочие подобни хранителни заведения.

Общо взето философията им била по този начин да защитят земята от свръхпроизводството и свръхконсумацията, а така им оставали и пари, които използвали, за да си доставят друг вид по-скоро духовни преживявания – екскурзии, пътешествия и т. н. На пръв поглед това нещо ми се видя доста гнусно като начин на препитание, но от друга страна – там, сред тези отпадъци имаше изхвърлени цели неотворени консерви и съвсем годни на вид плодове и зеленчуци. Миеш и хапваш. Също така тези фрийгани се обличали само от магазините за втора употреба (като се замисля, това обстоятелство прави нас българите доста free…). Отново намерението е да се избягва свръхконсумацията и да се използват ресурсите (в случая – дрехите) до последно. Екологично и био. Даже модерно.

-> Нова или сравнително нова кола – това е въпросът

Сериозно – това с фрийганството наистина ми се вижда малко прекалено. Но така или иначе никак не е лоша идеята да внимаваме какво купуваме, така че да стига, но и да не изхвърляме. Или да си купуваме само нещата, които наистина ни трябват. Пък било то заради екологията или било то заради кризата – като реалност или като добро оправдание.

Юруш на промоциите

Криза е. И всички сме бедни. Поне на теория нещата изглеждат така. Всеки втори наоколо се оплаква, че парите не му стигат, а почти всеки първи споделя, че търси по-изгодните предложения, независимо дали става въпрос за храна, излизане на заведение, почивка, дрехи и прочие. Сайтовете за групово пазаруване пращят по шевовете, магазините за неща втора употреба се роят, а брошурите и дипляните със седмични и месечни промоции се изчитат много внимателно, преди да се запътят с пикиращ полет към кошчето за отпадъци.

Поне на теория нещата изглеждат така. И защо продължавам упорито да твърдя „на теория”, та „на теория”?…

Защото вчера бях задочен свидетел на случка, която излиза извън рамките на теоретичното.

ПРЕЛЮДИЯТА

Квартално магазинче. С повече от две полички, добре заредени с хранителни и дребни промишлени стоки. Знаете ги, едно от тези магазинчета, които бяха и продължават да бъдат хит в последните 20+ години най-нова българска икономическа история. Работило, каквото работило и поради някаква причина (лична или пък поради държавната политика по отношение на малките квартални магазинчета) пристъпило към закриване. По думите на собственика, една от причините е намаляващия, а в някои дни и почти липсващ оборот на парични средства. А всички сме наясно – оборотът е това, от което магазинчетата преживяват. От него те отделят за наем или съответно кредит, ток, консумативи, зареждане на стока, заплати и осигуровки. Все неща, без които животът на малкото квартално магазинче би бил невъзможен.

ЗАВРЪЗКАТА

В последния ден на своето съществуване – дали пак поради прагматични икономически причини (стоката ще се развали) или поради доброто сърце на собственика, внезапно обзет от предколедна топлота и любов към ближния, цените на изложените хранителни стоки са намалени на 50%. Значи – намаление наполовина и то реално, защото в този тип търговия – основно покупко – продажба на хляб, олио и вафли, няма кой знае какви надценки.

КУЛМИНАЦИЯТА

Какво се случва само секунди, след като на витрината отвън е лепнат надписа – „Всичко на половин цена!” Непонятно как, според лично моята оценка „по метода на безжичния телефон” – магазинът се напълва със същите тези хора, които всекидневно са преминавали оттам и са се оплаквали горко от беднотията и недоимъка въобще, както и от трагичните за тях лично последствия от беднотията и недоимъка и рисували месеци наред пред продавачите все едни такива апокалиптични живи картини. За отрицателно време се извива опашка. Настава всеобщ смут с нарастваща опция за кавга „кой след кого е” и дали някой някого не е прередил в суматохата. В крайна сметка, стоката се изкупува за един ден. Включително и препаратите за почистване на канализация. Включително и чипса, скъпите шоколадови бонбони, четките за зъби и кремовете за лице.

ЕПИЛОГЪТ

Магазинът е буквално ометен. И не това е изводът в края на историята. Изводът е концентриран в репликата на продаващия, който с изумление отбелязва: „И същите тези хора – млади, стари, пенсионери и всякакви, които всекидневно идваха и едва ли не брояха стотинките, всички тези хора дойдоха с банкнотите от по 20 и 50 лева, които изобщо не зная откъде извадиха…

Криза е. И всички сме бедни. Но май сме бедни именно защото изплашени от „кризата” крием и не смеем да похарчим левчетата, които ревниво кътаме за тези ужасно плашещи ни черни дни, дето идвали заедно с началото зимата. Която пък също така и така не идва с толкова страшна сила.

Крием ги тези левчета, кътаме ги, лишаваме се от неща, които биха ни доставили удоволствие сега и на момента, а после, подмамени от една неочаквана промоция – ги даваме за не толкова желаните, но изгодни четка за зъби и чипс на половин цена…