За втори път вече ми се случва – един път в магазин и един път на пазара – в момента, в който кажа, че не желая да ми дават найлонова торбичка за покупките, да ме репликират с фразата: „Ама аз няма да Ви я хващам”. Или „Няма да Ви взема пари за нея”. И бутат ли, бутат нещастното парче пастелноцветна пластмаса в ръцете ми. Или в по-невинния случай – примамливо ми го размахват пред лицето с непонятната за мен решителност да ми го пробутат все пак. Как така не искам?! Чудна работа… Нали разбирам, че няма да ми вземат пари…

Не бе, хора – не е за парите. Изобщо даже. Става въпрос за това, че не обичам найлонови торбички. Мразя ги от години. От времето далеч преди „еко”-то да стане модерно. Тази неприязън въобще не от последните месеци, в които те започнаха рязко да поскъпват, с прозрачната тенденция постепенно да бъдат забранявани. Просто найлоновите торбички – както едноцветните евтини, така тези по-скъпите – с шарените щампи, не са ми по вкуса. Просташки са, мразя да ги размахвам, миришат ми на гадно, а и после – когато все пак ми се е наложило да ги употребя, само се чудя къде да ги изхвърлям. Не че съм кой знае какъв екоактивист. Просто тия пликчета тип „потник” наистина са ужасни. Разбира се, не по-малко ужасни са (да не ги пренебрегваме) и най-често демонстрираните по улиците брандирани с известни марки техни посестрими.

И така ми идва наум за еко културата на българина.

Българинът значи, си умре за торбичка. Забелязали ли сте сутрин колко народ излиза от дома си, смело въоръжен с найлоновото многофункционално пособие. Така стартират деня си повечето мъже, деца, жени, на които дамските чанти не стигат, за да поберат обема на нужните вещи за предстоящия ден, а да не говоря за почти 100% от възрастните, канещи се да щурмуват дневните промоции. Очевидно отдавна отмина времето на мрежичките (не зная дали ги помните – едни такива сгъващи се в шепа, но същевременно с възможност да се разтегнат до безкрайност и да поберат безумно количество пазарски продукти). Очевидно отмина и това ми е ясно, но не мога да проумея защо затънахме в блатото на найлона и не вървим напред към далеч по-приличните текстилни или поне хартиени варианти. Тоест – нека се поправя – не е съвсем вярно, че не вървим – има такива проблясъци, но все още доста незадоволителни, ако мога така да определя.

Найлоновите пликчета засега продължават да се задържат на едно от челните места на неизкоренимите явления в живота ни. Защо ли? Личното ми предположение е, че вероятно те са безсмъртни. Често съм си го мислила. Не се шегувам. Никак дори. Забелязали ли сте например, че торбичките (подобно на всеки един боклук, да вметна) имат странното и неизтребимо свойство да се саморазмножават. Направете опит и оставете торбичка в някой шкаф, ей така – за всеки случай. Оправдайте се с намерението, че може и да потрябва някой ден, ако ви попитат. Знаете ли какъв ще бъде резултатът? Не? Ще ви отговоря! Само след месец ще намерите шкафа пълен с торбички. Значи, не само, че първата не е изчезнала, ами и е съумяла да се мултиплицира някак. Ако започнем да разсъждаваме трезво, ще стигнем до извода, че вероятно някой друг е оставил там новите, следващите имам предвид. Но дали вие (по вече създаден навик) или пък някой друг от семейството, който е решил, че вече там е мястото на употребяваните торбички в къщата… повярвайте ми – това ще си остане загадка! А торбичките ще продължават да се трупат по някаква странна вътрешна спогодба. Те вече ще са станали част от вашето семейство. Дори и да започнете да ги използвате за изхвърляне на боклука например, те странно защо няма да намаляват, а напротив – ще се умножават. Дори и да ги грабнете и да ги изхвърлите до една, помислете си добре преди да погледнете отново в шкафа след като изминат няколко седмици. Да не се изненадате, ако в него отново има торбички…

Дотук с филма. Но ако следващия път някоя продавачка отново се опита с желязна упоритост да ми набута торбичка, не зная дали ще се въздържа да не й споделя едни разсъждения по темата…