Дали наистина е така, никой не може да ни гарантира, но искаме да повярваме, че е така. Иван никога не е виждал света в който живее, от почти 31 години. Това не му пречи да усеща дали хората са добри или лоши, да има мнение по куп въпроси и да се бори, което е най-важното за него! Можем за много неща да се поучим от този човек, когото  сякаш никой не забелязва – синдромът на държавническата и обществената слепота – едно от най-страшните заболявания на света…

Здравей. Ще се представиш ли на читателите на Фрамар? Всички тези традиционни неща, като име, възраст…
Казвам се Иван, на 31 години. През целия си живот съм живял в Несебър, България. Занимавам се основно с музика и компютри, като това са моите две основни хобита. Музиката е на по-преден план. Свиря в три групи, като в двете от тях съм китарист, а третата група е личен мой проект, където сам свиря на всички инструменти.

Ти си незрящ от самото си раждане. Ще ни разкажеш ли повече за заболяването си и за своето детство?
Това е станало малко след раждането ми, едва три дни след него и аз няма как да помня какво е това да виждаш…
Израснах като човек, който може да различи само светлина и тъмнина. Никога не съм се поставял на мястото на зрящите, защото нямам ясна представа какво е да виждаш. Имах нормално и добро детство. Когато бях 10 годишен /аз доста късно тръгнах на училище/, отидох да уча в специализираното училище в град Варна за деца с нарушено зрение. Животът ми мина сред незрящи хора, чак до завършването ми. След това аз разбрах, че няма смисъл да се изолирам само сред незрящи и започнах да контактувам с един доста по-широк кръг хора, с които се запознах, станах приятел, започнах да се интересувам от много неща. Още от дете съм будна личност и никога не ме е спирало това, че съм незрящ. Не смятам, че това е проблем, който би ме спрял.

С какво тези училища са по-различни от стандартните училища?
Учениците там са или напълно незрящи или с голям процент намалено зрение. Класовете са по-малки, между 10-15 човека, за да може да става по-лесно преподаването на учебния материал. Ние учим специална азбука, тази на Брайл.
Нещата са по-трудни от другите училища. Нямаме дъски, на които да се пишат дадени съчинения, разкази или задачи. Всичко става с устно или писмено изпитване. Като предмети си е като останалите училища, всички стандартни предмети.

За хора като теб България е истински ад. Това, което ме впечатли в теб, бе твоята борбеност. Тя е впечатлявала и други хора. Какво е да си „инвалид“ в България…?
Животът за всички тук е труден. И за хора като мен и за всички други. Няма никакви възможности за работа, или ако има, те са минимални. Върхушката отхвърля хората в неравностойно положение или такива с някаква болест и дори и да искаш, не можеш да получиш своята реализация. Винаги съм бил борбен и съм искал да постигна това, което си поставям за цел. Имал съм много перипетии, животът ми е една безкрайна поредица от проблеми, с които обаче аз искам да се справя и го постигам.
Израснах почти без родители, те починаха – майка ми през 1997 и баща ми през 2003. Научих се да живея сам или животът ме научи да се боря и да се справям с трудностите по един или друг начин. Имал съм много проблеми, но аз не се предавам ,защото това е един от начините да се усетя жив. Така мога да успея и да преодолея проблемите около мен.

Как един незрящ се оправя с това, че живее сам?
Да живееш сам си има две страни– едната е по-голямата свобода, по-приятната част на нещата. Но от друга страна , да се справя сам човек е много трудно, никога не бях оставал сам, докато не починаха родителите ми, те винаги са били до мен и винаги са ме подкрепяли. Чак тогава осъзнах колко е трудно човек да е сам и да се справя с всичките трудности.Но колкото и да е трудно, колкото и да съм подтиснат на моменти, имам приятели, които са около мен. Музиката ми дава също стимул в живота и така успявам да преодолея цялата тази самота, която ме заобикаля.

А как възприемаш света около себе си?
Има два начина. Основния е чрез докосване, защото аз нищо не виждам, дори сенки и силуети не мога да различавам. Всичко става чрез докосвания или някакви обяснения. В моето въображение си създавам една представа за света, която с обикновени думи ми е много трудно да обясня, много пъти съм се опитвал. Но аз знам как изглежда това или онова, как изглеждат хората, мога да преценя нещата по един или друг начин, имам свой стереотип, по който преценям всичко…

А какво е за теб…морето? А лятото?
Едно огромно пространство, пълно с вода, където чрез природните явления се образуват течения, тази вода се върти, мести по някакъв начин.
Лятото? Когато мога, аз не стоя в Несебър, ходя навсякъде, не се задържам на едно място, научил съм се дори и да се ориентирам сам и да се придвижвам където си искам. Лятото е горещина, купони, мацки, забави. Такива неща, все положителни емоции.

Говорейки за твоя роден град, ти спомена, че не харесваш хората тук…
Несебър е курортен град и хората са по-студени, по-дръпнати. Бизнесът им често ги поглъща и цялото им внимание е насочено само към това, а това ги прави по – отчуждени от останалия свят.
Те са и големи интриганти и клюкари, нещо което аз ненавиждам. Това ме отдалечава от този град. Живея тук, защото тук съм израснал, но този град не ми е на сърцето…

Дали всички българи са така нетолерантни?
В България има много хора, и добри и лоши. В малките градчета нещата са по-трудни и гадни, защото тук всеки познава всеки, затворена общност, трудно ще намериш някой нов човек, с когото да се запознаеш…Лятото тук е доста по-различно, защото има повече хора. Но пак не ми харесва.
Във Варна, където учих цели 11 години, нещата са много по-различни.Познавам много хора, които ме приемат такъв, какъвто съм, дори и в групите, където свиря, на никой не му прави впечатление, че аз не виждам или пък каквото и да е било друго…

От няколко години сме в Европа, усещаш ли някаква промяна в отношението към теб?
Обединена Европа е една фасада, зад която политиците продължават с игрите си, а хората от народа продължават да си живеят както досега, еднакво зле.

А какво мислиш за „големия преход”, през който се влачим вече 20 години?
Проблемите са два. Народът ни трябва да е по-обединен, за да може да пребори тази върхушка, която горе действа по един или друг начин. Ние сме лъгани и мамени, чрез медии и по всякакви други начини. Част от нас са примирени, те живеят този живот. Вторият проблем е липсата на младежите – много способни и умни младежи избягаха от България, нещата тук са много зле и всеки избира бягството, за да си подсигури по-хубав живот. Хората, които остават тук, нямат сила да се преборят с проблемите, които ни заобикалят. И няма преход, всичко е само един кръг, в който се сменят различните политици, а всичко за нас, хората, остава едно и също и даже става все по-лошо с всеки изминал ден.

Мислиш ли, че в друга държава би имал различна съдба и какво би искал да се промени около теб?
Не съм мислил за емиграция, аз съм патриот, вярвам в решаването на проблемите, не в бягството от тях. Искам да се променят няколко елементарни неща. Хората в неравностойно положение да могат да си намират нормална работа и да се интегрират в обществото, да бъдат приети като всички други и да не са отделяни като „различни“. Тогава животът ни ще е по-добър, когато независимо от заболяванията си, ще можем да се реализираме някъде, в зависимост от своите възможности.

Опитвал ли си да си намериш работа?
Опитвал съм да намеря работа, но хората тук не са запознати с компютрите и техните възможности, както и с компютърните пособия за незрящи. Те дори не знаят, че има програми, които ни дават възможност да работим с компютрите еднакво добре с другите хора. Колкото и пъти да съм опитвал, реакцията е – „ти си незрящ, не можеш да работиш с компютър, къде си стръгнал…“
Обещават да звъннат някога и никой не се обажда…

И доходът ти е само една инвалидна пенсия…?
Да, това е пенсия от 200 лева на месец, с която ми е много трудно да живея. Като се платят ток, вода, ежедневните нужди, храна, човек не може да се справи с нея. Признавам си, че ако не бяха приятелите, които ми помагат в най-трудните моменти ,не бих могъл да оцелея. Дори и на хората с нормални заплати им е трудно, какво да говорим за хора в моето положение. Цените скачат всеки ден.

Получавал ли си помощ от община Несебър или някоя друга организация?
От Социални Грижи ми плащат 150 лева годишно помощ за електроенергия през зимния сезон, Отделно по закон се полага еднократна помощ в рамките на още 150 лева, която преди бе 200 лева, но от няколко години бе намалена сумата, един път в годината. И това е всичко.

Как възприемаш думата „инвалид”? Нима може да си инвалид, ако пишеш по-бързо от мен в скайп, употребяваш Cool Edit и свириш на китара в три групи, неща, които за много от „нормалните” хора са невъзможни?
Не харесвам тази дума и аз лично не се усещам такъв. Хората казват така на други хора, които са с някакво заболяване и не са 100% работоспособни, но аз предпочитам да бъда наричан „незрящ“. Не се усещам инвалид по никакъв начин. Движи ме моята борбеност, обичам да правя нещата, които ми харесват и се усещам добре, когато и хората ги харесват и намират за добре направени.

Как откри музиката, която е важна част от твоя живот?
Това се случи преди много години, като сега съм основно съсредоточен в метъл и пънк разновидностите. Бях на 8, когато открих метъла и Metallica покрай братовчед ми. Започнах да се интересувам от този стил музика, да научавам нови групи и да записвам касети.Направих доста добра колекция, защото тази музика все още ми дава много сила. А пънка открих през 1998, когато чух първите групи. Във Варна имаше метъл магазини, записвах си най-различни групи и открих тази музика. Той ми помогна за една много важна част от живота ми, една сериозна депресия преди 4 години и половина. Бях на косъм да извърша една голяма беля, но пънкът ми помогна…

Какво ще ни разкажеш за групите си? Какво е да излезеш на концерт пред публика…?
Моята биография като музикант започва още от ученическите години, още от училищните формации с моите съученици. Първата ми сериозна група е SAUERKRAUT, през 2003. През 2004 с тях бях на първия си концерт, на двудневевен метъл фест в град Добрич. Не се притесних и нямах дори и сценична треска. Не съм никак срамежлив. Преди бях такъв, 1995-1996, но нещата се промениха. Усетих се повече от нормално, все пак в публиката бе пълно с мои приятели. Със SAUERKRAUT свиря и до ден днешен, като сме имали безброй концерти. Сам си направих и своята OI група, Кубратов Сноп. С нея също съм излизал и на два концерта. Третата ми група е мой стар проект, Жарены Ципльонок, където аз свиря на всички инструменти. Започна съвсем като шега, с първите записи на хвърчащи касети. По-късно продължих по-сериозно, с първите ми записи на компютър. Нямам концерти с тази група.

Кубратов Сноп са националистическа OI банда. Вие обичате България, която е така нетолерантна към всички свои граждани??
Аз обичам родината си, но не обичам държавата си. Горд съм с нашата история, с нашата борбеност и сила, но ме е срам от сегашното положение и от държавата и държавниците. Именно това е идеята и на нашата група – ние пеем за проблемите и искаме да поправим поне малко от тях, защото всички е доста нереално. Народът ни трябва да е сплотен, а не разединен. Обожаваме да си правим мръсно един на друг и това често ни прави лоша шега.

А какво е …интернет за теб?
О, той е нещо огромно за мен.Още от първия си час по информатика се бях заклел, че ще се науча да работя с коммпютър и ще си имам свой. Така и стана, скоро имах свой компютър, снабден с програмите за незрящи.Интернет е запознанство, начин за събиране на информация, начин да срещна приятели. От 2003 имам интернет у дома, а преди това ходех по зали, където ми инсталираха говорящата програма.

Ти си нощна птица, която стои по-късно и от мен на компютъра. Това ли е любимото ти време от деня?
Всичко започна преди време, имах приятелка, с нея имах проблеми, наложи се няколко дни да не спя. Намразих спането, смятам, че са ми достатъчни 5-6 часа на денонощие. Но и до момента предпочитам нощния си живот, дори и да не съм в интернет. Дори и по купоните заспивам последен.

Какво ще пожелаеш на хората, които четат това интервю?
Не съм се замислял лично за себе си, би било хубаво светът да получи подарък, малко хубави дни, макар и да са кратки.Понякога се улавям, че си мисля, че живеем в гаден и подтискащ свят. Нека хората да се усетят малко по- щастливи, жизнени, по – борбени. Когато човек се бори и влага всичко от себе си, съдбата го възнаграждава.
Искам да ви пожелая да сте себе си и да сте истински.