Познавам такива хора. Самоуверени. Без нищо зад гърба на ярко демонстрираното самочувствие. Или както гласи едно от най-изтърканите клишета в нашия език – „Хора със самочувствие, без покритие”. Такива хора познавам от години, те сноват в обективното ми настояще, убедена съм че ще продължа да ги срещам и в обозримото бъдеще. С две думи – няма отърване от тях. Единственият начин да ги премахна от ежедневието си е да се старая бързо да ги разпознавам и след това безпощадно да ги игнорирам. Защото тези личности се хранят от нашето внимание. Хранят се и от нашето любезно пренебрежително отношение, което считат за признание. Признание за техните несъществуващи възможности. Лошото е, че често самоуверените некадърници могат да бъдат не само досадно неприятни, но и направо опасни. Опасни за старта и развитието на кариерата на други (можещи) хора, опасни за здравината и добруването на (свестни) семейства, а ако щете и нетърпими за личния комфорт на (нормални) индивиди.

Как става това? Ами перчи ви се един такъв например – пуяк със също толкова мозъчно вещество, бърка ви се във всичко с грандиозното си, както стана въпрос по-горе самочувствие, подплатено единствено от мнението му, че „А, те другите да не знаят и могат повече от мене…”, или пък „Това и аз го мога, колко му е…” Пъчи се значи и се натрапва, а добре възпитаните други наоколо, направо не знаят как да постъпят в ситуацията, тъй като едва ли ще бъдат разбрани адекватно.

Как можем да си спестим подобни преживявания? Как да „сканираме” и отстраняваме навреме подобна напаст от живота си? Ами най-малкото – като следим внимателно хората, които ни заобикалят, и най-вече, разбира се поведението им. Има непогрешими белези, които указват самоуверения некадърник.

Нека отново се спрем на стария и добре познат метод с изброяването:

Първо – този човек се старае винаги да изглежда безупречно на външен вид. Научил е наистина, че „по дрехите посрещат”, но смело махвайки с ръка е пропуснал и продължава да пропуска втората част от поговорката. Така че той старателно се докарва всеки ден – като предпочита костюма и сакото като модни форми. Къде е тънкият момент? В това, че той ВИНАГИ е със сако или костюм. Не смее да сложи дънки и пуловер дори и на стадиона, в страха си да не сбърка и да не вземе да изглежда обикновен. Ако е жена – няма никога да я видите без грим. Дори и да излиза до магазина – тя ще е „пипната”, защото самочувствието й се крепи на малко жалони и ако изпусне един, рискува да изпусне всичко.

Второ – този човек обикновено се намесва във всичко и говори (без да казва нищо особено), привличайки вниманието, най-често и със силна жестомимика. Маха с ръце, крачи широко, изобщо пуска в ход всички белези на „деловото поведение”. Номерът му обикновено минава, поне в началото. Факт е, че ако някой се държи „шефски”, голяма е вероятността да му отвърнат със съответното „подчинено” поведение. И той знае това.

Трето – и малко парадоксално спрямо второто, но той рядко се усмихва. Съзнава, че усмихването скъсява дистанцията в общуването, което не е в негова полза. Даже никак. Защото сближаването ще разкрие повече от това, което той би допуснал да се покаже и ще попречи да бъде демонстрирано агресивното, пищно, та чак великанско самочувствие.

Иначе – наистина е важно да бъдеш самоуверен. Не е лошо да умееш да презентираш не само професионално уменията си, но и да ги придружаваш със съответното самоуважение и съзнание за собствена значимост. Защото и другата крайност – да се подценяваш, непрекъснато да смачкваш самооценката си и оттам да се завърташ в порочен депресивен кръг „не е оферта”, както се казва.

Преди 20-ина години, докато все още живеех с родителите си под тяхната топла и мила опека, имаше едно нещо, което ми вгорчаваше живота. Майка ме беше въвела нетърпяща възражение забрана да се сяда с книга на масата. Причината за издаването на строгата нота беше, че си мъкнех книгите навсякъде, включително и на обедната или вечерната трапеза. Много ми беше неприятно да си оставя непрочетената глава наполовина към осем вечерта, но тогава изобщо не отчитах гледната точка на другите (тук в частност на родителите).

Сега, когато аз самата съм родител, пред мен изникна в цялата си мощ същия този проблем. С една малка разлика. Днес аз съм въвела така да се каже осъвременена забрана – не на лаптопите и смартфоните на масата, когато се храним. Не е лесно, но засега устоявам.

Та в този ред на разсъждения, тези дни в действителност се замислих какво губим от непрекъснатата си и близка комуникация с умните устройства.

Какво печелим, е ясно. Печелим мигновена информация. Нещо повече – печелим я не само на мига, но и с възможност да бъде огледана и разнищена от всички страни. Печелим безброй възможности за реализация на достъп. Работим, разменяме данни, водим кореспонденция по мейла. Печелим време. Пестим хартия. Печелим и пари, разбира се. И така нататък, и така нататък.

Това, че компютрите и Интернет са неоценими по отношение на работата е абсолютен и неоспорим факт. Какво обаче се случва с отношенията между хората в наши дни. Там оказва се, е малко по-различно.

Пожелаваме си добро утро онлайн. Пием кафето си пак така. Понякога се случва да изпратим СМС в другата стая. Четем новините на екрана. Гледаме любимите си клипове там. Уговаряме си срещи с хора, които не сме виждали, освен на снимка (и се надяваме снимката да е тяхна). Четем онлайн вечерните клюкарски новини, поиграваме някоя игричка, пожелаваме лека нощ на всички все още будни в социалната мрежа, на която сме фен, след което изключваме от тока. Добре че още спим наистина.

Онзи ден наблюдавах момче и момиче (много симпатични всеки сам по себе си), които бяха заедно в едно помещение за определено време. Не се познаваха. И нямаше да се запознаят. Нямаше да разменят дори шега или каквато и да било закачка. Ако се видеха след няколко часа на друго място нямаше и да се познаят. Защото всеки един от тях беше отворил лаптопа и гледаше в него. През цялото време на пребиваването си заедно. И през цялото време, в което можеха да осъществят някакъв реален контакт. Нямаше да е толкова нелепо ако работеха нещо или ако просто бяха заети. Но те скучаеха. Пръстите им прескачаха безсмислено по клавиатурите, на лицата им беше изписан израз на отегчение и досада. Само дето не се сещаха да се заговорят.

Наречете ме старомодна, но аз продължавам да предпочитам личния контакт в личния си живот. Все още ме влече разговора очи в очи пред диалозите в чата. И сега си уговарям срещи в кафенето до блока. И надявам се ще продължи да си ме влече реалният секс, а не виртуалният.

Компютърът е голям мой приятел. Лаптопът е една доста значима част от моя живот. Но по отношение на взаимоотношенията, особено интимните смятам, че все пак ще е по-добре да си остана традиционалист.

Днес много ме хвана яд. Както често ми се случва да казвам: „устата ми изпревари мисълта” и… изрекох нещо, дето ако си го бях замълчала щеше да е по-добре. Сега цял ден ще ми е криво и ще минат часове да се самоубеждавам, че съм била права да го кажа, че истината си е истина, независимо дали на някой му харесва или не. Засега още не съм убедена.

Не знам за вас, предполагам че освен всичко друго, припряността си е характерова особеност, но при мен много често се случва да не успея да си задържа езика зад зъбите. Сто пъти съм се заричала да си затварям устата и пак мине се не мине известно време – или ще издрънкам нещо, дето не трябва или ще го изтърся не пред когото трябва. Не че нещо кой знае какво произтича от тези мини гафове, но усещането да те пронижат с поглед е… при всички случаи обратното на безценно.

Да премълчиш и да преглътнеш е висше изкуство. Другият висш пилотаж е да оставиш другия да говори. А ти да мълчиш и да слушаш. Ако се заровим ще открием десетки мъдрости по темата от типа на „Мълчанието е злато” (българска народна) или „Който си владее езика, често мълчи” (Станислав Лец) или любимата ми „По-добре дръжте устата си затворена и оставете хората да ви смятат за глупави, отколкото да я отворите и да разсеете всички съмнения” (Марк Твен).

Умеем ли да ги спазваме тия, формулирани все от мъдри хора правила? Май никой не ни учи на това. Нито у дома, нито в училище ни съветват кога и доколко да бъдем деликатни и сдържани и кога и доколко да бъдем смели и настъпателни в отношенията и в разговорите си с другите. С този проблем се сблъскваме сякаш изведнъж, когато попораснем и социалният живот ни притисне с всичките си задължения и неволи. Плетем се като патета в общуването и ако имаме някакво вродено чувство за такт – добре, но ако го нямаме? Надяваме се с всички сили това да минава за някакъв вид индивидуална особеност или ексцентричност, но номерът невинаги успява.

А колко е важно да премълчаваш понякога. Бих казала – от изключителна важност. Емоцията да отговориш подобаващо на нечие предизвикателство или пък да изкажеш бързо-бързо своето собствено (и естествено затова и най-важно мнение) невинаги е най-добрият съветник. Ох, ако можехме наистина да се удържим и да преброим до 10 всеки път, когато нещо ни дойде на езика и да го споделим едва ако и след това все още ни се вижда важно… Колко по-малко мъка щеше да има на света, колко по-малко обидени хора, колко по-малко недоразумения, скарвания, че и развалени приятелства и любовни раздели щеше да има по-малко. Ние пък щяхме да се чувстваме все мъдри и стабилни.

Премълчаването като си помисля има неоценимо значение най-вече по отношение на личните взаимоотношения. При деловото общуване сякаш по-важно е другото умение – да оставиш отсрещния да говори. Типична грешка в бизнес преговорите е да пропуснем огромно количество информация, тъй като по време на среща не спираме да дрънкаме за себе си. Стопираме човека срещу нас, той горкият и дума не може да обели, а ние говорим ли говорим, „убеждаваме” го неистово и направо не му оставяме дъх да си поеме от потока думи насреща му. После се чудим защо така нещо преговорите са се били закучили. А моите лични наблюдения убедително сочат, че ако достатъчно дълго оставиш някой да се „пържи” на бавния огън на мълчанието ти (онова златното, а не другото – смръщеното и злобното) – рано или късно той ще ти каже всичко, което очакваш да узнаеш. Да не говорим, че колкото повече мълчиш, толкова по-малко ще ти се налага да лъжеш. А това при всички положения го има в бизнес срещите.

Така или иначе – на мен ми остава само да изчакам времето да поизмие срама от днешния ми гаф. Този любим мой партньор времето – винаги го прави. И дано следващия път да не забравя – едно, две, три, четири, пет…..