Днес си намерих едно студентско есе. Не е толкова старо всъщност. Освен това продължава да ми звучи актуално и много ми се прииска да ви го споделя. Ето.

„Да се осъжда е по-лесно отколкото да се обсъжда.” – Емил Кротки

Липсата на диалог е междуличностен и социален проблем открай време. Трудно говорим помежду си, а още по-трудно ни е да се чуваме, да не говорим пък – да се вслушваме. Да се изслушва, дори не да се разбира, а просто да се изслушва събеседника е умение, което малко хора притежават. Да осъдим, да тръгнем по най-елементарния път е мамещо лесно. Още повече, че осъждането на другия води до удовлетворителното усещане за собствена значимост.

Най-лесно е да залепиш етикет – този е злобен, оная е тъпа, обществото е инертно, управляващите са корумпирани. Зигмунд Фройд дава колкото просто, толкова и гениално обяснение на този факт – агресивното, деструктивно начало е дълбоко вкоренено във всеки един от нас. То трудно може да бъде подчинено и често успява да се изви, дори понякога по неспецифичен начин. Други двама психолози – Карл Густав Юнг и най-вече Алфред Адлер обясняват този феномен още по-конкретно – това е изява на непреодолимата сила на чувството за малоценност и по-точно – развиването на комплекс за превъзходство като опит за прикриване или компенсиране на чувството за малоценност. Според Адлер комплексът за превъзходство е причина да се изявяват включително и репресивните и дискриминационни отношения към другите – без опит за разбиране на чуждата гледна точка – осъждайки.

Така осъждаме различните затова, че не се вписват в определената от някой или от нещо рамка, осъждаме по-слабите, защото не могат да се защитят, неуспелите за това, че не са се справили, осъждаме успелите, за това че са се справили.

А опитваме ли се понякога да застанем на мястото на човека със залепен етикет, да погледнем през неговите очи? Даваме ли си сметка колко много ще променим мисленето си, ако се научим да СЛУШАМЕ? И защо се стига до там – да определим личност или факт с фраза или мнение, преди да се опитаме да разберем.

Убедена съм, че всеки един от нас е попадал в подобна ситуация – както от едната, така и от другата страна. И също така съм убедена, че е далеч по-лесно изглежда да бъдеш от страната на осъждащия. По-лесно изглежда, но дали палачът заспива по-лесно от семейството на осъдения? Дали приелият закон за ограничаване на бюджетните разходи в здравеопазването заспива по-лесно от родителите на дете, което има нужда от специфично лечение? Дали този, който убедително заклеймява еднополовите бракове заспива по-лесно от заклеймения влюбен – всеки един убеден в правотата си, без да осъзнава, че всъщност истината – независимо как ще погледнеш на нея е една?

Колко много конфликти биха намерили бързо и адекватно решение ако различните мнения бъдат споделени преди произнасянето на “присъдата”. Неслучайно българският народен гений е родил мъдростта, че две глави мислят по-добре от една. Колко много принципни различия биха могли да се преодолеят ако погледнем през очите на другия… Или както е казала майка Тереза: “Ако непрекъснато съдим хората, не ни остава време да ги обичаме…”.