Хората така са създадени, че да живеят по двойки, а не по единици, казваше мъдро една моя приятелка. Непрекъснато, направо всеки ден се убеждавам, че това е така. Хората сме социални животни и не можем да живеем и да се развиваме без другите. А самотата е бедствие. Кошмар. Истинска гадост, която може да те съсипе. Ще кажете, че има хора, които съзнателно са я избрали и живеят самотно, без да допускат никого около себе си по личен избор. Да, има такова нещо, има и такива хора, но това поведение винаги ми е изглеждало малко или много нездраво и определено крие някаква патология на характера в себе си. Самотниците най-малкото са чудаци. А най-многото – истински побъркани, да ме извините за непрофесионалното определение.
Виж, хората, които си имат половинка, се считат за по-нормални. Като казвам „половинка” нямам предвид, разбира се задължително бракувана или поне официализирана половинка. Става въпрос за това, че там – до тебе съществува някой, с когото споделяш нещата, които се случват в живота ти, някой, с когото разговаряш по ежедневните теми, някой, на когото можеш да се обадиш, когато имаш нужда. Но този същият е и някой, с когото делиш кревата. Някой, с когото си емоционално обвързан. Не просто приятел, защото с приятелите не сме двойка, а отново сме си единица.
Когато си единица, животът няма същия вкус. Когато си сам и се чувстваш самотен, всичко случващо се не е чак съвсем безсмислено, но до голяма степен няма значение. Тогава си небрежен, особено към детайлите в живота си. Може да се случи да си лягаш с парцаливата нощница, може да не си бършеш праха у дома с месеци, може да прекараш съботата и неделята на дивана, без си умиеш очите дори. Не че е кой знае какво престъпление, но когато си самотен, съществува голям риск да пренесеш това поведение и навън. Когато си единица нямаш необходимия стимул да поемаш рискове, да се стараеш и да се стремиш към нещо. Затова, когато няма за кого да се помъчиш, както се казва, когато няма кой да те мотивира и подкрепя, направо ставаш мърляв не само във външния вид, но и в отношенията си. В това състояние можеш да изкараш дълго, но съвсем определено – колкото повече продължава, толкова по-лошо става. В един момент ексцентричността може да премине тънката граница на остатъчния разум и да се превърне в истинско душевно разстройство.
Когато си двойка обаче, о, когато си двойка, тогава нещата застават под съвсем друг ъгъл. Всичко започва от (любимия ми, разбира се) външен вид. Започваш да се стараеш – ако си жена боядисваш прорасналите корени на косата си, започваш да се гримираш редовно, стартираш диета (да не говорим, че то и без това много – много не ти се яде). Ако си мъж, започваш да се бръснеш редовно, обличаш се внимателно и се парфюмираш обилно. Промененият към добро външен вид като резултат веднага ти дава криле. Променя се стойката, гърдите неволно се изпъчват напред, погледът става уверен. Усещането за живот се възвръща и нещата започват отново да придобиват смисъл.
Тогава самотата заема полагащото й се място и става лукс. Става елегантно оттегляне в себе си и то само тогава, когато имаш нужда. Самотата се превръща в нещо като подправка. Не особено пикантна, но необходима, за да могат нещата от живота да подразнят душевното ти небце. В действителност това се оказва и точната метафора. Оказва се, че със самотата е същото както със солта. В никакъв случай не бива да се прекалява, но и съвсем без нея не може.