Неслучайно заглавието е в кавички. Това е фраза, заявена ми в прав текст от собствената ми дъщеря, когато й предложих да обсъдим възникнал грандиозен (в нейните пубертетни очи) проблем. Изведнъж осъзнах, че несъзнателно дешифрирам това изявление и в превод то гласеше следното: „Нямам нужда от твоето опяване, пък било то и добросърдечно. Нямам нужда и от съветите ти на опитен човек, минал през какво ли не в живота си. Нямам нужда от предъвкани истини. Имам нужда да съпреживея това, което ми се случва днес и то заедно с моите приятели, с които в този момент откриваме всичко наново. Имам нужда от съчувствието им и от несръчните им старания за успокоение. Това значи, че предпочитам сама или заедно с тях да достигна до познанието, което още нямам.”

Добре, че се усетих навреме и се спрях. Не ми беше лесно да замълча и да отстъпя, но я оставих да отиде и да реве на рамото на най-добрата си приятелка с опция ревът да продължи по раменете и на останалите не толкова най-добри приятелки в йерархичен ред.

Добре, че съумях да извикам целия си здрав разум и да застана в тъча, встрани от ситуацията. Защото иначе рискувах да млъкне и да затвори всичко в себе си. Което, както знаем не е най-удачният начин за разрешаване на проблеми, тъй като изходът от това „затаяване” при всички положения е неясен.

Добре, че знам, че след една определена възраст (около 14 – 15 години най-често) родителският авторитет отдавна е престанал да бъде водещ и е отстъпил пред приятелския пример. Приятелският кръг е основен пример за подражание, стигащо понякога и до абсурдно копиране.

За наше огромно съжаление и дано повечето от нас го осъзнават навреме, но ние родителите сме богоподобни същества само в началото на живота на детето. Срам, не срам – животът е такъв – първенството ни като водеща фигура се отнема още в ранната училищна възраст и то от първата учителка в клас. Знаете го нали? Онзи момент, в който „Мама така каза!” се заменя с „Не мамо, госпожата така каза!”.

Учителският авторитет (сравнително удобен за нас все още), както стана ясно по-горе – в ранния пубертет се изземва от приятелите. Този затворен личен кръг от почти еднакво мислещи ръбести и стремящи се към узряване същества се събира на най-невероятни места и взема също толкова невероятни решения. И тези решения са почти закон за групата.

И точно в този момент по-удачното родителско поведение е да престане да бъде менторско и да започне да бъде повече наблюдател за липса на отклонения от нормите. Да стане по-скоро страничен коректив, който има за цел невидимо да насочва, отколкото агресивно да раздава правосъдие.

И не бива да им се обиждаме на тези търсещи себе си наши по-малки, но по-добри копия, че предпочитат не нас, а очите на приятелите си, за да се огледат в тях. Не бива и да се чудим защо стените на детската стая са облепени не със семейни снимки, а с плакати на моментния идол. Всичко това е повече от нормално. Защото те са все още деца. Възрастните сме ние. Те са тези, които се учат. Ние сме тези, които вече (или поне би трябвало) да знаем. Те са тези, за които ние се грижим. Ние сме тези, които носят отговорността. А докато пораснат, никак не е лошо да си спечелим за най-добра приятелка и нейната най-добра приятелка. Това е най-полезната манипулация, която можем да осъществим, за да бъдем чути. Но не директно, а през този своеобразен посредник. И дано намерим общ език с поне един – двама от тяхната група. Иначе шансовете ни да влияем са повече от нищожни.