Тази особена порода работещ човек, а именно типът „работохолик“ напоследък започва да ми се явява все по-често в полезрението. Напук на схващането, че в България по-голямата част от хората от сутринта не правят нищо друго, освен да висят по кафенетата, повярвайте ми – картинката има и – така да се каже – друга страна. В действителност съществува една немалка част от „обратни” хора, които имат работен ден от около (хайде да не прекаляваме с 24), но поне 18 часа в денонощието. Като в тези часове слагам не само прекараните в офиса, но и времето, отделено на срещи (служебни), разговори (пак такива), пътуване в двете посоки (както за работа от – до, така и за съответните срещи от – до). Слагам в това число не на последно място и времето, отнето за мислене за работа. Защото не знам дали често си даваме сметка, но работният ден на човека, предаден на работата си почти винаги започва един час преди да излезе от дома и приключва – също така доста често – малко преди да заспи, докато премисля, претегля и анализира случилото се през деня.

Няколко примера в подкрепа на факта, че прекомерната отдаденост на работата бавно и постепенно започва да се превръща в утвърден феномен и у нас. Ще се опитам да опиша впечатленията си от така нареченото „свободно време”, което се полага на един „нормален“ делови човек, а иначе казано – просто работохолик. Като това е неговото свободно време, различно от часовете, прекарани в сън. Тоест такива се явяват сутрините, обедните му часове, както и привечерните отрязъци.

Първо – сутрешният час. Той започва у дома с приготвянето за работа и лекичко продължава в така прекрасните и добре познати нам автомобилни пикови часове. Нали знаете, когато в минутите преди девет, основните пътни артерии са задръстени от този специфичен вид автомобили, на задната седалка на които са нахвърляни материали, документи, писма и прочие предметни носители на предстоящите дневни ангажименти. Шофиращите от своя страна вече са лепнали телефона на ухото, някои – придържайки го дискретно и (почти) незабележимо, други стиснали го между рамото и слуховия орган, трети (по-предвидливите) вече са „заушили” хендсфрий устройството, започващи да приличат на един нов вид Робокоп на 21 век.

Обедните часове са следващите „свободни“ минути от деня. Те обикновено протичат в заведенията за бързо хранене, или подобни на тях близки кръчмета, в които сервират така нареченото „обедно меню”. Там забележете – отново е пълно, сякаш по американски образец с хора, използващи обедната почивка за обсъждане, коментар, среща, дописване на нещо, разговор, останал недовършен и прочие и прочие. Обединени са от това, че бързат, както и от това, че са гладни, но в никакъв случай нямат цял час, за да го отделят на спокойно кулинарно наслаждение.

Вечерите. Този остатък от лично време започва предимно около седем. Същите тези работещи хора или подобни на тях постепенно са започнали да се изнизват в обратната посока по сутрешните пътни артерии, поунили и посмачкани, но продължаващи да водят разговори по телефона или ако пък не – то повярвайте ми, мислещи за това какви разговори са пропуснали да проведат днес. Както и дали евентуално би било удобно да звъннат сега, или малко по-късно, или май ще бъде по-добре да оставят това за първа работа утре сутринта…

Така работохоликът успява реално да бъде сам със себе си или с близките си – семейство, приятели, роднини и така нататък – познайте кога? Обикновено в събота следобед, ако не му е останало нещо от петъка за довършване и евентуално – в неделя до обед, защото от следобеда естествено започва да мисли за предстоящия понеделник.

И по този начин си тече животът, докато след няколко години активна пристрастеност към работата, работохоликът – вече свикнал с този начин на живот (защото тази зависимост е като другите видове – свикваш с нея и в един момент не я забелязваш) внезапно започва да усеща, че нещо са се появили проблеми в общуването с хората, които са извън сферата му на работа.

Чуди се защо така няма какво да си каже с повечето си познати. Те започват да му се струват постни и жалки, несъвършени и мързеливи. Семейството, ако има такова – общо взето е досадно с дребните си, ежедневни проблемчета за разрешаване, а жената (ако има такава) основно мрънка. И знаете ли? Оказва се, че тази зависимост – работохолизмът се явява една от най-лошите. Защо? Ами защото е социално приета, дори толерирана от обществото, а близките и роднините на работохолика думичка не могат да кажат срещу него и любимата му работа, защото рискуват да ги упрекнат в черна неблагодарност.

И само те си знаят защо да имаш неверен съпруг е лошо, да имаш баща пияница е още по-лошо, но да имаш в семейството работохолик също хич не е хубаво.

Интервю за работа. Само че от другата страна. От страната на интервюиращия. Хич не мислете, че е лесно. Че едва ли не „изпитващият” се забавлява да ви тормози и да си играе с вас като коте с мишка. Това си е работа като всяка друга – по-лека или по-тежка, в зависимост от няколко неща. Например в зависимост от длъжността, която е обявена, в зависимост от броя хора, кандидатстващи за нея и не на последно място, даже никак – в зависимост от срока, в който съответният човек трябва да заеме мястото си в йерархичната структура на фирмата.

Да поемеш отговорността да препоръчаш даден човек за определено работно място си е тежък ангажимент. Трябва да си отваряш очите на четири да не бъдеш подведен, да не сгрешиш, да не сгафиш… Но понякога е толкова забавно!

Да започнем от началото. На фирмата й трябва например секретарка. Определяме рамката на длъжността и даваме обява. Това е първото сериозно предизвикателство. Добре формулираната обява повишава шанса да бъде намерен точния човек и то значително. Знаем обаче още няколко неща. Първо трябва да се внимава къде се пуска обявата. И тъй като на нас ни трябва човек на „ти”, ама много на „ти” с компютъра, пускаме обявата само в Интернет. Вестниците с обяви за работа напоследък сякаш се четат основно от хора по-скоро без квалификация сме забелязали. Внимаваме да бъдем коректни и конкретни в текста, но също така знаем и че трябва да внимаваме с дискриминационните определения. Не можем да търсим „секретарка”, формулировката е необходимо да бъде например „секретар/ка”. Освен полово, не можем да наложим и възрастово или етническо ограничение, слава Богу поне още можем да изискваме необходима квалификация.
Пускаме обявата и започваме да чакаме. Тук започва и веселата част. В първите няколко часа, мече имаме няколко десетки кандидати. Забелязала съм, че първите отговарящи на обявата са хора, които кандидатстват за работа безогледно и навсякъде. Те са нещо като „кандидати – камикадзета”. Мятат се на всеки нов текст и веднага пляскат CV-то си, придружено със снимка. Сигурна съм, че и при избора на хляб и салам в магазина мислят повече. Надяваме се, че следващите ще са по-сериозни.
Продължаваме чакането няколко седмици – разумно време обявата да бъде видяна от повече хора, но не и повече, че да не се отчаят първите.
Идва моментът, в който сядаме и отсяваме категорично неподходящите кандидати – тези, които нямат необходимото образование например или не отговарят поне на минималните заложени от нас изисквания. След което започваме звъненето по телефоните и каненето на събеседване. Искам горещо да се обърна към всички мераклии за работа. Моля ви се, внимавайте когато изписвате телефонния си номер. И ако не знаете, че 0 е +359 за България, не се опитвайте да се заигравате с цифрите. Иначе се получава телефонна какофония. Ако сте решили да оставите не телефонен номер, а мейл или скайп за връзка, внимавайте още повече. Първо трябва да имате постоянен достъп до пощата си и да реагирате навреме, когато ви търсим, също така и моля ви, много ви моля, не оставяйте ученическата си поща от рода на sexy_girl@… или пък vercheto_malkata@… Абсолютно несериозно е и веднага ви отбелязваме голям минус още в аванс.
На самите интервюта веселбата продължава. Молбите на HR-ите по отношение на тези срещи са няколко. Не си обличайте чисто нови дрехи, а в никакъв случай – абитуриентската рокля! Спестете от грима, спестете моля и от парфюма. Първо вие самите се чувствате неудобно, когато не сте облечени като вас самите, и второ ние просто страдаме като гледаме как се мъчите. Съжалението обаче няма да ни накара да ви вземем на работа. Подгответе се, моля и за разговора. Въобще не ни интересува как, но го направете. Не може да не знаете какъв е предмета на дейност на фирмата, където се явявате за работа. Просто не може! Освен това – не лъжете. Слушала съм небивалици от 1001 нощ, повярвайте ми. А и винаги съществува рискът хората, за които говорите да са приятели или партньори на тези, с които разговаряте. Така изпитващите често могат да изпаднат в положение, традиционно описвано като „да се смееш ли, да плачеш ли”.
И знаете ли кое е най-тъжно-смешното? Че по-голямата част от тези срещи с кандидати за работа завършват с „ляво” за работодателя. Няма и няма човек, който да удовлетвори на поне приемливо ниво изискванията, необходими за заемане на работата.
Работа има. За всички, на които им се работи. Работа, както се оказва има и ще продължи да има и за HR-ите. Интервютата продължават и ще продължават. С надежда, че рано или късно на вратата ще разцъфти (почти) идеалният кандидат…

Безработицата е проблем. Не само сега и не само тук. Тя си ходи по света и у нас и навсякъде се чувства като у дома си. В момента познавам поне 10-ина човека, които си търсят работа. Половината от тях са си въобще безработни, другата половина са на работа, но просто се оглеждат за по-добро предложение.

Какво става в главата на безработния и какво става в главата на този, който е недоволен от настоящото си занимание, както и какво могат да направят по въпроса, за да разрешат проблемите си, ще се опитам да ви разкажа сега.

Безработният. Ако често е безработен, то това обикновено е човек, който трудно създава и трудно се подчинява на трудови навици. А трудовият навик е капризно нещо. Пробвай да не го подхранваш и отглеждаш непрекъснато и грижливо и само след три-четири седмици, максимум два месеца – пиши го умрял. Какво се опитвам да кажа? Опитвам се да изясня за хората, които не работят и често изпадат в положението на търсещи работа, че ако не стават всяка сутрин рано, ако не се обличат всеки ден спретнато, ако им липсва ежедневно занимание, което да поддържа активни ума и тялото, съществува сериозен риск след известно (и то не много) време да се превърнат в „трайно безработни”.

Трайно безработният от своя страна също е интересен екземпляр. Той си търси работа. Непрекъснато. Купува си вестник с обяви, влиза в Интернет, звъни по мобилния (чудно как му плаща сметките, като все е затруднен?), разпитва познати. Това, което му пречи обаче да се впише за постоянно на пазара на труда е, че е вечно недоволен. Или от работата, която му се предлага, или от ниското заплащане, или от ужасно неудобното за него работно време, или от това, че фирмата била калпава, или от ред други неща. Напълно погрешен избор е да се опитвате да му помагате. Дори и да започне някъде по ваша препоръка, шансът да ви издъни и да напусне бързо-бързо с гръм и трясък е доста сериозен. Така той се превръща във „вечния оплакващ се и искащ пари назаем бивш добър познат”.

От друга страна, хората, запазили трудовите си навици и работещи понастоящем, но постоянно оглеждащи се за по-добро предложение също са особени екземпляри. Те също са все недостатъчно задоволени. Още на края на първата година от работата си на определено място започват да мислят, че дават твърде много от себе си, а компенсацията отсреща е нищожна. Не си дават сметка и не мислят дали са повишили капацитета и квалификацията си, но напират за по-голяма заплата. Ако са незаменими за фирмата – добре, тяхно право си е. Такива хора си получават повишението и спират „да се оглеждат”. Но ако не са незаменими? Опа… с нарастването на претенциите, стремглаво започва да нараства и рискът да се превърнат в ненужни.

Какво правя аз, когато изпадна в ситуация „търся си работа”.

Първо – преценявам внимателно шансовете си, съобразно квалификацията и опита, който мога да предложа. Имайте предвид, че са ме „отсвирвали” от интервю с аргумента, че съм прекалено квалифицирана и вероятно няма да се задържа на мястото, което се предлага. В този случай не е голяма лъжа и да спестите част от биографията си – поне тази част, която няма отношение към работата, за която кандидатствате.

Второ – подготвям се внимателно не само за евентуалните събеседвания. Подготвям си внимателно и CV-то, и мотивационното писмо, с което се предлагам на евентуалния работодател. Няма по-тъпо нещо, повярвайте ми, да се разпращат еднотипни биографии и мотивационни писма до всички на конвейер. Личи си много.

Трето – отнасям се сериозно и се старая никога да не изглеждам отчаяна. Отчаяният кандидат се толерира от определени работодатели, но в този случай – условията, които ще ми бъдат предложени съвсем няма да са тези, които бих могла да получа, ако съм самоуверена.

И последно – успехът бил резултат от добра предварителна подготовка и малко шанс. Наистина шансът понякога има своята дума. Без предварителна подготовка обаче по-скоро клони към нула.

Безработицата си е проблем. Проблем е намирането на работа, проблем може да бъде и намирането на качествен служител. Затова – скоро очаквайте продължението на темата: „Търся си работник – другата гледна точка”.