Радек Йон и неговата книга „Мементо“ – 22 години по-късно

Днес прочетох една книга, за която си казах, че вероятно е трябвало да я прочета преди 20 години, когато е излязла за пръв и последен път в България. Издадена през януари, 1989, от издателство „Народна култура”  „Мементо” на Радек Йон  и до момента остава класическо четиво за по-възрастните наркомани /ако въобще можем да говорим за възраст  при едно скоротечно заболяване/ и за всички „нормални хора“, преживели 80-те години..

Не знам с какви очи бих я прочел през 1990 година, примерно, когато аз самият бях на 17 – приблизителната възраст на Михал в началото на историята му. Прочетох я едва днес, когато вече съм на 39 и да си призная ли къде я прочетох – на колелото във фитнеса. Попаднах съвсем случайно на нея едва преди месец, от един уличен търговец на книги. И понеже имам манията да спасявам, набързо спасих куп книги от убиващата слънчева жега в тази мързелива неделя.

Започнах  и завърших книгата с доста различни мисли в главата.

В крайна сметка, това бе една от книгите на „изгубеното поколение” на България, феномен, за който тепърва ще се говори, стига след 10 години някой да може да се сети за него…за нас, всъщност.

Ние бяхме родени през 70-те и от нас се очакваше да станем граничари, космонавти, продавачи в магазин, достойни комунисти и строители на родината. Бяхме възпитани  и отгледани да бъдем такива, но се случиха други неща. И докато на думи и в списание „Славейче” и вестник „Народна младеж” отчитаха бурно колко сме добри, как прибираме реколтата и се готвим плавно през септемврийчета да станем изградени и завършени кадри на БКП, с много от децата на онова време това не се случи.

Попречиха ли им Бийтълс, Лед Цепелин, диското, маратонките, доларите пред Кореком, дрогата, алкохола, пречупването на илюзиите? Или само им помогнаха да осъзнаят къде живеят и колко е куха системата…

Както и да е, именно за тези деца на 70-те пише и Радек Йон, хлапетата от големия град, който от сив живот в една скучна семейна клетка опитваха от дрогата, за да избягат от реалността. И тогава те влизаха в друг свят – където можеш пак да обичаш, да живееш, да се радваш, но всичко се върти около поредната доза или до първата и последната кражба на опиат от болница или аптека. Съвременните деца  ще се учудят, но някога в болниците е можело да влезеш лесно и да обереш някое спешно шкафче и да избягаш с така ценните ампули – морфин, лидол, омнопон и тн…Не е било трудно и да ги вземеш от някоя аптека, където повече от сънотворните са били без рецепта, а опиатите лесно са се взимали с подправени такива.

Книгата е писана и издадена в Чехословакия в средата на 80-те, когато тези „проблемни” деца в България бяха все още единици. Тя успя да излезе при нас след 4 години „перестройка” и то във време, в което обичайно нещата се случваха, но никога никой не узнаваше за тях. Януари 1989 бе бурно време, вероятно книгата така и така не е стигнала до повечето от адресантите си, забутана по складове и в бързо намаляваща мрежа от книжарници. Някога всеки квартал имаше книжарница, дори и да беше само 10-15 блока. Хората четяха, а книгите бяха по-интересни от телевизията. За книги имаше големи опашки, съразмерни с опашките, които щяха да се появят пред 1 касетка със салам в магазина, само 1-2 години след това.

Радек Йон ни разказва за Михал, детето от Прага, което решава да опита от наркотиците, в търсене на интересното в живота, отегчен от скуката в семейното битие. Намират се приятели, обикновено има и един по-възрастен, който им пробутва по нещо, като всички вярват, че това не е опасно и че лесно могат да се спрат. А когато става прекалено късно, те разбират няколко истини. Много е страшно да няма. В такива моменти ти си склонен да ревеш и да се унижаваш, само и само за една доза. Нямаш приятели, нямаш никого…само ти, иглата и дозата. А който ти даде дозата, има и още една…и си лаком и за нея.

Двеста и петдесет страници по-късно, краят е …тъжен и очакван. Михал е намерен в безпомощно състояние и умира, изоставен след поредния купон в изоставения апартамент, който  е обитавал със самоубилата се Ева, неговата голяма любов. Нали не сте очаквали, че Михал ще живне, ще се съвземе и ще започне да работи на село, наливайки тяло с труд, пресни зеленчуци и песни, които пее, възкачен на някой трактор. Така би завършила книгата, ако бе писана през 60-те години.

Но вече бяха 80-те и нещата не изглеждаха далеч толкова оптимистично и весело и един такъв „Happy-соц” край нямаше да бъде възприет адекватно от никого.

Споменах за „изгубеното поколение” на България – хората, родени през 70те, момчетата и момичетата, които можеха да бъдат на мястото на Михал Отава.

Ние можем добре да разберем света на главния герой, защото и ние сме живели и изживели осемдесетте. Всеки един от нас е имал по някой приятел, който търсейки по-доброто и шарено утре, затваряше очи от свръхдоза.  Така загиваха в България децата – цветя, поне така бе през 80-те.

За после Радек Йон е нямало как да ни разкаже, защото сигурно и той не е предполагал… Изведнъж стройното ни бойно поколение, което трябваше да покорява света и да пази комунизма в България започна да се разтапя много бързо. Убиваше го пустота на 90-те, по-страшна и от годините на комунизма, когато все   още имаше смисъл да се вярва, че утре ще е по-добре. Убиваше го и все още го убива „непосилната лекота на битието” /цитирайки Кундера/, което ни залива с телевизионни игри, лъжи на политици, с поредното „утре”, в което не си успял да промениш нищо, защото „вчера” те е дърпало, ужасно силно.

И какво се оказа, ако Михал бе преживял 80-те, дали нямаше да го довършат 90-те?

Изгубеното поколение на България /в мое лице/ хареса изгубената книга от края на 80-те. В нея то видя детството си, невинно и в търсене на нещо по-добро. Хубава книга, като изрезка с моето име, намерена на дъното на някоя дървена кутия, от пожълтял от времето вестник, в който говорят нещо за мен, така отдавна и неясно, че дори и аз не го помня, но ми харесва.

Докато тренирам с щангите, оставям книгата на администраторката, която всеки път я отваряше и четеше по малко. Хубаво момиче, около 23-25 години, което всеки път с виновна физиономия ми подаваше книгата, виновна, защото съм я хванал да ми я чете.

„Ами, не можах да я разбера, не е за мен”, казва тя, бръчкайки безпомощно чело.

Опитах се да и обясня, че прилича малко на „Джони грабна пушката” на Далтън Тръмбо, а тя ме попита ще искам ли протеин или нещо подобно…Мда, изгубеното поколение срещу младото поколение, което тепърва трябва да изживее годините, преживяни от нас.

Дали е възможно да се пренапише „Мементо” за днешните дни и днешните наркомани? Силно се съмнявам. Горкият Радек Йон, откъде да знае, че само 22 години след публикуването на книгата му, наркоманиите в България вече не са дори и социално явление, а всекидневие. Дори и  пласьорите не са драматично – коварни като Рихард, а пресметливи бизнесмени, които печелят от липсата на бъдеще еднакво много с политиците, които го унищожават, същото това „утре”, което така и така не идва. И дори и да го напише, вероятно ще е като жълта статия, с роден и починал, просто хроника на едно ежедневие.

Последните страници на книгата бяха повредени от вода. Или някой е плакал или стандартната влага в някое мазе, където е преседяла 22 години, кой знае…Книгата остана в колата, но утре ще я прибера и ще я сложа в библиотеката си. И вероятно някой ден пак ще я прочета, когато стана стар и по цели дни няма да има какво да правя. Или може би миг по-рано или…никога повече. Няма как да зная.

Но жалко, мисълта ми бе за онова, загубеното поколение на България. Дали не можеше да бъде различно и онова, моето поколение да има различна съдба…Не говоря за онази, в правотата на която ни уверяваше партията…а нещо различно и вероятно по-хубаво. Наистина не знам, а четейки книги като тази, които връщат спомените, започвам съвсем да се обърквам.


2 коментара по „Радек Йон и неговата книга „Мементо“ – 22 години по-късно

  1. И аз така я открих, но я прочетих преди да знам колко ще съм щастлива да я спася някой ден от любимите кашони с табелки „1 бр 2 лева“ :)

  2. Pingback: Анонимен