Направете си експеримент и попитайте коя да е жена: „Обичаш ли майка си?”. 99, 9% ви давам гаранция, че ще ви отговори с „Да!”. Заковете я сега със следващия въпрос: „А искаш ли да приличаш на нея?”. Хайде отново на бас, че отговорите ще се колебаят между „Не!” и „Мммм, неее…” или ще бъдете свидетел на неловко хихикане. Правила съм този експеримент неведнъж и винаги се получава едно и също.

Защо обичаме майките си, защо ги разбираме, но неизменно искаме да сме различни от тях? Един е въпросът, отговорите обаче сякаш са много.

Според науката психология има няколко основни типове родителско поведение и те са: авторитарно, компромисно и авторитетно. Авторитарното родителство се отличава със засилен контрол и налагане на ограничения. То може да доведе до проява на агресия у децата. Компромисните родители от своя страна са по-„ларж”. Те налагат малко ограничения, децата обаче растат със занижен самоконтрол и неувереност. Най-подходящият за прилагане стил е стилът на авторитетния родител. Той очаква детето му да се държи зряло и залага повече на поощренията и възнагражденията, отколкото на ограниченията и наказанията. Отношенията са открити, а децата растат самостоятелни, приятелски настроени към връстниците, уверени и енергични.

Дотук добре. Така учи психологията, но какво всъщност ние успяваме да приложим на практика, особено ако сме майки, разпънати между различните си обществени и лични роли и ежедневно балансиращи в отношенията си с колеги, партньори, приятели, семейство и прочие.

Много ми се иска да съм авторитетната майка.

Представям си се горе-долу със следния дневен режим. Сутрин се събуждам свежа, усмихната и не се тътря към кафе – машината, а самоуверено и с настроение правя вкусна и винаги получаваща се закуска на цялото семейство. После, без да се гримирам много-много излизам от дома делова и продължаваща да излъчвам самоувереност. На работата отново всичко ми се получава, а ако не се получава, приемам с разбиране поуките на грешките си. Дори когато ме навикват или просто изтърпявам лошото настроение на някой (независимо дали това е колега или клиент) все става някак, без да се наранява достойнството ми и професионалното ми излъчване. През цялото това време децата не ми звънят през петнайсет минути с реплики от рода на: „Кучето се изака на пода и кака не иска да го почисти!!!” или „Сега имаме свободен час и ще скочим с Дени до някой магазин, ти утре нали ще ми дадеш пак пари?” и прочие и прочие… След като почти перфектният ден е към края си, почти перфектният ми съпруг ме чака на ъгъла да се приберем заедно. Междувременно купуваме нещо здравословно за вечеря, а на масата у дома децата с радост изяждат супата и зеленчуците и не питат за шоколад преди лягане. След като са си легнали и са заспали като ангелчета (без караници и без дърпане за ръкава: „Мамо, мамо, мамо, маааамооооо…” си лягаме с мъжа, когото продължавам да обичам все така страстно, както в първите дни на нашата връзка и правим възхитителен и взаимно удовлетворяващ секс. Заспивам и не сънувам кошмари….

Ако дните ми протичаха горе-долу така, мисля че ще мога да се справя с предизвикателството да бъда авторитетен родител. Такъв, който обръща внимание, непрекъснато обсъжда нещата, открит е и залага повече на поощренията и възнагражденията.

За огромно, признавам си без сарказъм, наистина за огромно мое съжаление на мен просто не ми остават време и нерви да бъда такава. И за още по-огромно съжаление често страдат именно тези, които най-малко заслужават – децата. Но пък за щастие има дни, в които можем да избягаме от всички други натоварващи социални роли и да си отделим време само за нас. В такива дни родителството някак от самосебе си се получава и за огромно (отново без сарказъм – наистина за огромно) мое щастие тези дни оставят неизличим отпечатък в живота ни. Тогава може би ще имам шанс един ден дъщеря ми да каже: „Да, бих искала да приличам на майка ми.”.

Въпреки че, гледайки статистиката от началото на материала, едва ли…

Повлия ми и на мен една от последните моди – модата да нарисуваш нещо по тялото си. Мисълта да си направя татус (както е актуалният сленг) ме преследваше от няколко месеца. Накрая – по препоръката на изключително уважавания и почитан от мен Оскар Уайлд, реших да се предам (за несведущите – той твърди, че единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш).

Първо твърдо установих мястото на татуса. На китката. Мислех за дупето, но реших, че няма смисъл да си правиш нещо, имащо за цел да украси тялото, нещо причиняващо болка на всичкото отгоре, нещо, което остава завинаги, а пък то да не се вижда и едва ли не да си го знаеш само ти. А, не – ако ще правя нещо подобно то трябва да е дискретно, но и видно.

Така – мястото е китката, а рисунката? Прерових де що има сайтове с татуировки. Обаче има много, да знаете. Купища картинки на хора, които са се татуирали и нямат търпение да споделят със света нещото, което са си причинили.

В крайна сметка решението беше – ще изрисувам дата. Дата, важна в моя живот. За разкош, а и по модата е датата да е с римски цифри. За целта (отново в Интернет) сверих верността на цифрите в специален онлайн конвертор. Има и такова нещо – конверторът превръща цифрите от арабски (тези, с които ние обикновено пишем – в римски такива с един клик).

Дотук добре, казах си. Твърдо съм определила мястото, рисунката също, остава ми най-лесното нещо – да отида в някое прилично студио и да го направя. Да, ама не точно, се оказа.

Започна нещо, което не очаквах, че ще ми се случи – цяла сага по изпълнението на задачата. За хората, които не ме познават, следва да отбележа, че възрастово съм на границата между късната младост и ранната зрялост и имам по-скоро делови, отколкото екстравагантен вид.

Не мислех, че това може да е спънка по пътя на осъществяване на решението ми, но оказа се, че може и такова нещо да ти се случи.

В първото студио, в което влязох, ме посрещнаха странни на външен вид (според моя вкус) момчета, които ме загледаха с чудновата смесица от ужас и възмущение. Ами да – може би съм с 20 г. по-възрастна от тях, но това първо не е тяхна работа и второ – това въобще няма отношение към работата, която следваше да извършат. Не забравяме нито за миг нали,че тази работа е в сферата на услугите и може би единственото условие, което бих сметнала за ограничително (освен медицинските показания, разбира се) е липсата на пълнолетие.

Та питам аз какво да правя – час ли да си запиша, капаро ли да им оставя, каква въобще е процедурата по извършването на татуирането, обаче те си ме гледат, гледат и чак в един момент, в който явно решиха, че не съм нито проверяваща от НАП, нито от РЗИ или нещо такова, пестеливо споделиха цената и че трябва предварително да си запазя час…

Нужно ли е да обяснявам, че напуснах студиото с бясна скорост и започнах ново издирване по телефони и адреси.

Честно, ще ви спестя дългите и не толкова интересни обяснения за местата, които посетих – три или четири впрочем. В крайна сметка упоритостта ме бе възнаградена и успях да открия студио, което отговаряше (сравнително) на минималните изисквания, които си бях поставила – да е чисто, да изглежда приятно, да издава професионализъм и специалистът татуист да е любезен.

И така – жребият беше хвърлен. А аз – метната на медицинската кушетка (нали се сещате, че студиото, което задоволи претенциите ми изглеждаше почти като медицински кабинет). Оказа се, че никак не е страшно. Болката беше съизмерима с тази от епилатор, а след около 20 минути вече бях горда носителка на татус. Една от най-важните дати в моя живот красеше китката ми.

Казват, че всеки, който си направи татуировка – повтаря. Мисля, че дупето ми го чака изненада съвсем скоро…

Къде е точният момент, в който решаваш – ще имаш ли връзка с даден човек или тая няма да я бъде. Моментът, в който се влюбваш, в който нещата „се случват”. Всички имаме различни спомени за този вълшебен момент. За щастливците – тези спомени са красиви, не толкова късметлиите хич не искат и да си спомнят за това. Едно е обаче, което прави спомена „пръв” и мисля, че това е усещането на първата целувка. Даже не толкова целувка, колкото лекото приближаване на устните повече от допустимото приятелско или колегиално например разстояние.

Първият допир

Първият допир от целувка променя много нещата. Той ти дава най-важната интимна информация – аромата на устните, нежността на кожата, казва ти от раз ще я има ли химията или няма да я има. Както и досега, ще се опитам да преразкажа гледната точка на повечето жени, когато дойде време за целуването – това понякога дълго мечтано, а понякога – досадно натрапено събитие.

Има няколко неща, които веднага те отблъскват от потенциалния интимен партньор и първото и основното категорично е лошият дъх! Нямаше нужда сигурно да го напомням, но явно тази грешка продължава масово да се допуска, съдейки по вниманието, което продължава да й се обръща по страниците на списания и онлайн издания. Закон е – когато възнамеряваш да целуваш да се въоръжиш с бонбон или дъвка. Освен това – не яж лука на салатата, а чесънът и мерудията ги забрави като подправки.

Второто гадно нещо, което може да направи първата целувка последна е излишната слюнка. За това нямам рецепта, предполагам че някои хора просто са си такива по природа, но този случай също е безнадежден като опит да предизвика омекване в коленете и огън между краката. Олигавят ли те в телесни течности по време на целувка (особено първа), шансът за втори опит остава само в сферата на мечтанията.

Има още два вида идиотски бих ги нарекла начини за целуване и по-малко ужасният е „клъвващата целувчица”. Тя може да бъде по-поносима, защото може да се дължи просто на мила несмелост. Рано или късно обаче ще се наложи да я превърнете в по-страстна, иначе ще си останете на ниво приятелчета с никаква опция за секс.

На другия полюс е естествено другата крайност – да ти засмучат устните, езика и каквото още се доберат в нещо като първично торнадо. Това го слагам на последно място като грешка, защото ако торнадото е майсторско – може и да се превърне в ефектно, а не дефектно начало на интимността.

-> Необходим ли е букет с цветя на първа среща?

Да обсъдим сега, доколкото е възможно и докато не ни се е отщяло от целуване – и другата страна, а именно – сладките, неустоими и подкосяващи краката до легнало положение целувки.

След като сме изключили горните грешки започваме… от очите.

Изкуството да се гледаме

Нямам предвид да ни целунете очите, мъже. Имам предвид – погледнете ни дълбоко, пламенно, немигващо и магнетично. Дълго и страстно. Упойващо. И докато не спирате да гледате, приближете се към нас. Бавно. Така че да започнем да потръпваме. Да се тресем направо от очакване за това, което предстои да ни се случи. И тогава залепете устни върху нашите. Плътно.

Желателно е устните да са топли и малко влажни. Няма никакво значение дали са сочни или по-скоро тънки. Това няма никакво отражение върху качеството на целуването. След секунди, отлепете устните и леко задействайте езика. Пак казвам – леко. Бавно и нежно. Така че желанието да ни залее. Оттам вече всяка една целувка започва да върви по свой собствен път. Заживява собствен живот така да се каже и ако този живот е качествено заченат, има всички основания да бъде продължителен и съвършено успешен.

Да си призная честно помня целувки, които все още ме карат да настръхна. Това изкуство си има нужда от трениране, както и всяко друго, но има и хора – истински таланти. Но ако не всеки може да е гениален, хубаво е поне да опита да се доближи до целуването, което те прави божествен.