Неслучайно заглавието е в кавички. Това е фраза, заявена ми в прав текст от собствената ми дъщеря, когато й предложих да обсъдим възникнал грандиозен (в нейните пубертетни очи) проблем. Изведнъж осъзнах, че несъзнателно дешифрирам това изявление и в превод то гласеше следното: „Нямам нужда от твоето опяване, пък било то и добросърдечно. Нямам нужда и от съветите ти на опитен човек, минал през какво ли не в живота си. Нямам нужда от предъвкани истини. Имам нужда да съпреживея това, което ми се случва днес и то заедно с моите приятели, с които в този момент откриваме всичко наново. Имам нужда от съчувствието им и от несръчните им старания за успокоение. Това значи, че предпочитам сама или заедно с тях да достигна до познанието, което още нямам.”

Добре, че се усетих навреме и се спрях. Не ми беше лесно да замълча и да отстъпя, но я оставих да отиде и да реве на рамото на най-добрата си приятелка с опция ревът да продължи по раменете и на останалите не толкова най-добри приятелки в йерархичен ред.

Добре, че съумях да извикам целия си здрав разум и да застана в тъча, встрани от ситуацията. Защото иначе рискувах да млъкне и да затвори всичко в себе си. Което, както знаем не е най-удачният начин за разрешаване на проблеми, тъй като изходът от това „затаяване” при всички положения е неясен.

Добре, че знам, че след една определена възраст (около 14 – 15 години най-често) родителският авторитет отдавна е престанал да бъде водещ и е отстъпил пред приятелския пример. Приятелският кръг е основен пример за подражание, стигащо понякога и до абсурдно копиране.

За наше огромно съжаление и дано повечето от нас го осъзнават навреме, но ние родителите сме богоподобни същества само в началото на живота на детето. Срам, не срам – животът е такъв – първенството ни като водеща фигура се отнема още в ранната училищна възраст и то от първата учителка в клас. Знаете го нали? Онзи момент, в който „Мама така каза!” се заменя с „Не мамо, госпожата така каза!”.

Учителският авторитет (сравнително удобен за нас все още), както стана ясно по-горе – в ранния пубертет се изземва от приятелите. Този затворен личен кръг от почти еднакво мислещи ръбести и стремящи се към узряване същества се събира на най-невероятни места и взема също толкова невероятни решения. И тези решения са почти закон за групата.

И точно в този момент по-удачното родителско поведение е да престане да бъде менторско и да започне да бъде повече наблюдател за липса на отклонения от нормите. Да стане по-скоро страничен коректив, който има за цел невидимо да насочва, отколкото агресивно да раздава правосъдие.

И не бива да им се обиждаме на тези търсещи себе си наши по-малки, но по-добри копия, че предпочитат не нас, а очите на приятелите си, за да се огледат в тях. Не бива и да се чудим защо стените на детската стая са облепени не със семейни снимки, а с плакати на моментния идол. Всичко това е повече от нормално. Защото те са все още деца. Възрастните сме ние. Те са тези, които се учат. Ние сме тези, които вече (или поне би трябвало) да знаем. Те са тези, за които ние се грижим. Ние сме тези, които носят отговорността. А докато пораснат, никак не е лошо да си спечелим за най-добра приятелка и нейната най-добра приятелка. Това е най-полезната манипулация, която можем да осъществим, за да бъдем чути. Но не директно, а през този своеобразен посредник. И дано намерим общ език с поне един – двама от тяхната група. Иначе шансовете ни да влияем са повече от нищожни.

След като попревали сезонът на почивките, всички ние, луднали да навъртаме километри между морето и планината, най-накрая взехме лека – полека да се успокояваме. А след като дойде и първият учебен ден, който някак неформално сложи началото на работната нова година, какво ни остава, че да не умираме от скука цяла късна есен, през зимата, а донякъде и през ранната пролет?

Как какво? Гостуването!

В края на септември започва сезонът на нашенското своеобразно и неповторимо „ходене на гости”. На гости си ходим по съседски (малко като в български филм от 70-те); на гости си ходим по роднински; а понякога – с цел разчупване на леда в колектива можем да организираме и между колегиални гостувания. Ако пък целта ни е да спечелим сърцето на началника, или другояче казано – с чисто подмазваческа цел, можем да направим специално „шефско” гости.

Какво характеризира едно чисто българско гостуване? Първо – суетнята. Домакинята например започва да се притеснява още седмици преди събитието, а венец на мъките й е дилемата какво ще сложи на масата. Традиционни ли да са храните, напитките, екзотични ли да са мезетата? Да пробва ли така модерното суши или да заложи на обичайния си специалитет, с който няма как да обърка нещата, а именно – шопската и мусаката. Хич не я питайте горката домакиня как минават дните и нощите й преди деня, в който очаква външните лица да пристъпят прага на светая светих – нейната кухня. Защото забравих да отбележа – нашите традиционни гостувания се провеждат главно в кухнята. Е, забелязала съм, че има и модерни жилища, в които гостната е отделена от мястото за готвене и миризмите на олио, оцет, подправки и печено не съпътстват упорито разговорите. Но колцина са те? В повечето случаи събитието се провежда, както отбелязах в кухнята (при невъзможното да се пренебрегне присъствие на готварската печка) и впрочем така основната цел, а именно сближаването няма как да не бъде постигната. Че как няма да се сближиш с човек, който вижда къде държиш мръсните си чинии и чаши и който посяда доверчиво на щедро отстъпеното от теб собствено място на трапезата?

Но да оставим малко целите и да се върнем на организацията. Да предположим, че менюто е уточнено, списъкът с гостите е направен, часът е спазен и своеобразният мини – празник е стартирал. Какво е присъщото и типично у нас за хората, събрали се да се видят и повеселят, било то със или без повод?

Ами например – ако ще и сутрешно да е гостуването, то алкохолът е неизменен и може да се каже задължителен елемент. Ракийка със салатката, вино с мезето и според наличния финансов ресурс – бира или уиски „за затискане”. Това последното, хората в странство го наричат диджестив. Другото, без което не може да се мине, е здравото плюскане. Порциите са задължително големи и има по много от всичко, „за да не се изложим”. После може и да дояждаме с дни остатъците, но в никакъв случай не бива да се допуска или още по-малко да се признава, че нещо от менюто е привършило. Абсурд! Интересни са и разговорите, които от почти делови в началото и следващи темата на сбирката (ако има такава – рожден ден, друг личен празник и прочие), с напредването на времето и с естественото „разпускане на коланите“ стават все по-откровени, а понякога и откровено закачливи, та чак пиперливи. Затова, да знаете, че съществува опасност на такива „гостита” нерядко основната цел, а именно сближаването да се измести трагично и да се случи такова скарване, че не е истина, просто… Другото любопитно нещо е, че с повишаване на опиянението на гостите, тонусът на домакинята намалява реципрочно. Горката, като се има предвид, че не е спала цели седмици и се е изтрепала с готвенето и чистенето, преди да дойдат всички, като се сеща какво я очаква и като си тръгнат и направо не знае какво е по-добре – да си отиват ли вече тия или по-добре да поостанат още малко, че да се поотложи с някой час неприятния миг с миенето и чистенето „след”.

При все това, като се оставят настрани тези неприятни моменти, българското „гости” си остава един доста добър вариант за разнообразяване на свободните дни и вечери, особено в условия на зимна криза. А и в тези случаи, в които си домакин, има все пак нещо приятно – и това е, че все те топли вътрешно мисълта, че традицията и доброто възпитание изискват „гостито” да се върне, така че другия път ти ще си починеш. Защото ще бъдеш на гости.

Чета тия дни, че мъжете обръщали все по-малко внимание на външността на жените. Предпочитали наличието на ум. Жените пък от своя страна напротив – обръщали все по-голямо внимание на външността на мъжете. Да се разбира – харесвали по-лицеприятните. Чета и си мисля. Какво му е толкова хубавото да имаш за постоянно красавец до себе си?

Да, по-лесно е да се увлечеш по добре изглеждащ, или както е популярно напоследък да се казва „поддържан” мъж. Обаче – случвало ли ви се е наистина да поживеете малко с такъв екземпляр, който се грижи за обезкосмяването си по-внимателно от вас самите? Защото има и такива, повярвайте ми…

Предизвикателство за мен днес е да се опитам да анализирам плюсовете и минусите от съвместното съжителство с мъж от типа красавец.

Нека започнем от плюсовете, защото имам смътното чувство, че изброяването им ще отнеме по-малко време.

Първи плюс – красивият мъж до теб просто от само себе си радва очите и сърцето. Прави по-приятни, така да се каже – и дните и нощите. Друго си е да заспиваш до сладка муцунка, а хич не е лошо и да се събуждаш до такава. Дори и малко рошава, брадясала и неумита, тя все си остава по-сладичка от повечето останали.
Втори плюс – където и да се покажеш, си придружена от расов екземпляр, което пък отвсякъде си означава, че няма как двойката ви да остане незабелязана, а ти ще предизвикаш благородната или недотам благородната завист на съперничките от женски пол. Тоест – имаш всички основания да се пръснеш от фукане.
Трети и май – май последен плюс, за който се сещам, като оставям темата отворена и за вашите мнения – това, че си завоювала красавец често (не непрекъснато, но в по-голямата част от времето ти) повдига самочувствието и те кара да се чувстваш нещо по-специално от другите. Тези, които си ходят с най-обикновени и с по-скоро незабележими мъже.

Първи минус – живеейки с красавец имаш едно перманентно задължение – да се бориш със зъби и нокти да задържиш вниманието на въпросния представител на обществото на красивите мъже. Защото следва непрекъснато да имаш предвид, че той ще бъде нонстоп и то доста активно атакуван от всички представителки на женския пол (а нерядко и от други съмнителни в сексуалната си ориентация екземпляри). Като също така е важно да се знае, че жените са доста по-упорити в сексуалните си домогвания от по-голямата част от мъжете и затова именно трябва да сте подготвени за доживотна битка за поста „първа цигулка” в живота му.
Втори минус – тази красота, която в първите 20-ина години е от Бога дадена, да знаете, че след тридесетата година някъде започва да се поддържа трудно. И ако в самото начало сте била принудена да се съобразявате само с часовете му за епилация и евентуално по-продължителното стоене пред гардероба, то с годините стоенето пред огледалото в банята също ще става все по-дълготрайно, на общата тоалетка ще започнат да се появяват непознати за вас уреди и мазила, като основно това ще бъдат средства, съответно стимулиращи или борещи космите. Защото както на всички е известно, остаряването на мъжа си личи предимно по това, че космите започват да падат от подходящите места и започват да растат на неподходящите.
Трети минус – красивият мъж е като паун. Той от малък е свикнал да получава вниманието и любовта на околните и в един момент, когато спре да ги получава или поне започне да ги получава по-рядко, вие ще трябва да се превърнете в безплатен и вечен лечител на егото му. Като същевременно си припомняме, че битката за непостоянното му внимание съвсем не е приключила, работата ви по него хич няма да е малко.

Броя плюсовете, броя минусите и въпреки негативните си очаквания, всъщност получавам паритет. Което значи, че ако ви се е паднал красавец в живота – хващайте го с всички сили и го стискайте здраво – и дано си остане ваш, независимо от всичко.

Пътищата на съдбата ме изхвърлиха вчера на едно място, доста различно от обичайно посещаваните от мен. Място, на което животът тече по друг начин и не само пространството, но и времето сякаш са други. Странни. Необичайни… С две думи – попаднах на панаир. На Юндола. Оказа се, че съборът бил традиционен, провеждал се всяка втора неделя на септември. Така и не разбрах какъв точно е бил първоначалният повод, сложил началото на традицията. Забелязах само, че днес това събитие се е превърнало в панаир. Много шарен и много шумен.

И като оставям настрана коментарите относно невероятната мултикултурна среда и като се постаравам същевременно да бъда максимално описателна, предпочитам да споделя усещането в снимки и малко (колкото да не е без хич) коментар.

Началото – кадър, опитващ се да пресъздаде първоначалното впечатление на човека, който току-що слиза от колата и започва да гледа. Впрочем, това което прави картинката безкрайно еклектична още от пръв поглед е съчетанието на сравнително новите и модерни надуваеми съоръжения със (забелязвате ли я – в дъното) – ретро – въртележката с лебеди. Дори си нямах и представа, че такива съществуват…

Почти непреводимият надпис на машината, произвеждаща това, без което нито един панаир не може – захарен „памук”…

Гроздето е българско. Точно му е сезонът и спокойно можеш да си хапнеш, преди да решиш дали да купиш. Съвсем логична търговска тактика.

Всичко претендира да е най-вкусно. И палачинките, и царевицата (или може би е по-правилно да си поискам от „кочана на пара”). В един момент леко се обърквам…

Част от клиентите се движат по-скоро на групи, а небивал интерес предизвиква всяко по-лъскаво нещо. Сериозна конкуренция на пайетите и ламето обаче са и анцуговите горнища…

И не мога да се въздържа от малко коментар в самия край. Най-шареното нещо на панаира са хората. От забулените лели, през силно гримираните девойки, облекли рокли, най-вероятно от абитуриентския бал, до голите до кръста бараби, които унищожават промишлени количества светло пиво в стъклени бутилки. А музиката… о, музиката, страхувам се, че тук речникът ми е беден да пресъздаде борбата за надмощие между старите чалга шлагери, новите чалга хитове и откровените кючеци.

Оттегляме се от панаира. Леко поопушени от димящите скари и спестили си съмнителното удоволствие да се омажем със захарен памук. Наречете ме сноб, но отивам да хапна и да позяпам някъде другаде. Там, където бих избегнала риска да бъда пометена и културно унищожена от цветната и шумовата вълни на панаира.

Срещам сутринта един съсед по офис, който пуши лежерно на тротоара. Сега нали пушачите са низвергнати от почти всички нормални места, та им се налага да се крият като ученици през 80-те. Той значи не се криеше и си пафкаше пред входа. „Ей, казвам му – досега не съм те срещала на влизане. Внимавай как ще ми почне денят и как ще протече, че ако ми върви леко, ще те карам всяка сутрин да ме чакаш…”. Това, защото аз по принцип си падам малко фаталист. „Хм, отговаря пушещият – то да ти така, не гледай сутринта. Това как си прекарал нощта е по-важно”.

Направо занемях. Влязох в офиса, пуснах си кафенце и се замислих дълбоко. Въпросите започнаха да връхлитат в главата ми един след друг. Как наистина протичат нощите ни? Ами че ние изобщо обръщаме ли внимание на това как си лягаме и какво се случва преди и по времето, когато сме потопени в оная тъмна временна безжизненост?

Вечер обикновено се прибираме, пооправяме дома и себе си, евентуално се къпем и преобличаме, сядаме на масата, хапваме, пийваме, гледаме телевизия и се просваме в леглото. Нощите ни протичат с променлив успех, така да се каже и разликите идват най-вече от качеството на поетите храни и напитки. На времето в малките часове гледаме като на време, в което да се отървем от всички и от всичко, а после наистина се чудим защо отваряме очи намусени от самото начало на деня.

А сещате ли се колко са различни нощите, когато сме влюбени например? Май – май си е съвсем вярно, че като си лягаш щастлив, определено се и събуждаш така. Независимо сам ли си спал или си прекарал нощта в ласки със съответния любим. А нощите, предшестващи дни, в които ни предстои нещо хубаво? Дето се казва – сън не спим, а на сутринта скачаме без излежаване и без уговорки за „още пет минутки”. В това отношение децата (особено култово е преди рожден ден) са най-сладкият пример. Непринуденото им очакване ги изстрелва от креватчетата в тъмни зори щастливи и усмихнати, чакащи събитието да започне и само леко притеснени да не би вече нещо да са изпуснали.

На обратната страна са нощите, когато се въртим в постелките тревожни или мрачни. Тогава пак така сънят не ни хваща, но настроението преди лягане не ни оставя на мира, не „минава” от само себе си, а дава своя си по-различен отпечатък и в крайна сметка ставаме и започваме новия ден също така тревожни и мрачни.

Тук оставяме изобщо настрани нощите, в които не спим. Въпреки че и тези, прекарани в купон до зори нощи определено биха ни гарантирали една такава специфична усмивка на сутринта.

Тук размишленията са за емоционалната страна на индивидуалното ни нощно житие-битие. За интимността между нас, завивките и живота. И като си мисля ли, мисля, все повече се убеждавам, че за да се събудиш в добро настроение и всичко „да ти тръгне на добра страна” наистина трябва да заспиш спокоен и усмихнат. И да не се чудиш в случаите, когато си легнал с отегчение и досада, защо така бе, мама му стара, не ти се става в туй пусто ранно утро, а ти се излежава и направо не ти се иска животът да стартира и през този ужасяващ и отегчителен още от сутринта ден.

В крайна сметка, допивайки първата чаша кафе и запътвайки се за нова, тихичко обещавам нещо пред себе си. Още от този момент променям графика. Ще започвам да правя нещо хубаво за емоционалния си комфорт не чак когато се събудя сутринта. В потвърждение на теорията на пушещия съсед ще търся начините и средствата да заспивам с усмивка.