Вели Велчева

За Вели Велчева

Родена в София, на 41 години. Завършила Българска филология и Психология. Просто жена.

Ужас, бримка! (или опит за портрет на дамите със скъсани чорапи)

Правилата на бон-тона са безпрекословни – еднадама е истинска дама, само когато е с чорапи. Голите крака не се препоръчват нито на работното място, нито по време на среща, а на вечерно или официално събитие са си направо проява на лош вкус. И да се разберем – понятието дама няма нищо общо с понятието „модна икона”. Те, модните икони могат да си позволят малко лош вкус, но една истинска дама – никога. Истинската дама е като принцесата и граховото зърно – ценителят я разпознава навсякъде и сред всички. И така – да се върнем на чорапите, или по-често ползваните чорапогащници (…впрочем чорапогащник е отвратителна дума, но това е тема на друг разговор).

Истинската дама е обута целогодишно!

Тя само сменя плътността на чорапите през сезоните. Тъничките лете, средно дебелите – пролет и есен, а по-дебелите са естествено за през зимата. Оставяме настрани още една изключително важна тема – финансовата, защото за купуването на тия чорапи понякога почти се разоряваме, и се спираме на основната – какво правим, когато това иначе прелестно произведение на модния гений, а именно – чорапите, не издържат на срещата си с по-твърд предмет от външната среда и по крака ни плъзне отначало лекичка, а впоследствие все по-шокираща БРИМКА!

За сведение на мъжката половина на човечеството – бримките имат ужасяващия стереотип да се удължават и разширяват с напредването нагоре или надолу по крака. При това според току-що измисления от мен нов Закон за всеобщата гадост – винаги се разпространяват към по-видимата част.

» Какво представлява склеротерапията и как действа

Говорила съм с доста жени по темата. Почти мога да им създам психопрофил според това как реагират на създадената форсмажорна ситуация.

Един резервен чифт в чантата

Естествено има такива, които са суперпредвидливи (мога да ги нарека и супер-дами). Те никога няма да изпаднат в конфуз, защото неизменно имат резервен чифт в чантата. Мъже, не се учудвайте на тежестта на една дамска чанта – там с абсолютна сигурност можете да намерите най-необичайни предмети. Друг път ще поговорим и за способността на една жена да оцелее извън дома в продължение на поне три дни само с помощта на дамската си чанта. Връщаме се към типовете дами, според реакциите срещу (почти) невидимия враг – бримката. Втори тип дами (не-толкова-супер-дами) реагират по сходен начин, но нямат резервен чифт под ръка, а намират начин да отскочат до най-близкия магазин и да си купят.

» Разширени вени – мнения, препоръки, лечение

Слава на търговеца, вече чорапогащници могат да се намерят и в кварталния супермаркет (обикновено около перилните препарати и принадлежностите за бръснене). Така те също успяват да се справят с относително приличие в ситуацията. Третият тип жени, на който съм се натъквала вади невъзмутимо от чантата си лак за нокти или лепило (в зависимост от това дали е повече фешън или повече бизнес-стил дама), отправя се към дамската тоалетна и залепя това чудовище, което заплашва да компрометира външния им вид. Само да направим уговорката, че този третият подход върви само тогава, когато бримката още не е изпълзяла издайнически на видно място. Иначе смисъл няма. И последният тип борци с бримки, тип, към който съвсем честно да си призная се числя и аз, въобще не мислят. Те не се колебаят да свалят чорапите и да ги запратят в коша. Вярно че с това действие автоматично изпадат от класацията на супер-изисканите-дами, но пък попадат в с.другата класация – на крайно-прозорливите-жени, защото нали се сещате, че под сваления чорап, кракът трябва да е в перфектно състояние, така че да може да се демонстрира гордо и смело, дори и на голо… Е, кой сега е № 1?

Сексуалното въздържание

Сексуалното въздържание, за разлика от сексуалната охота е тема, доста смущаваща хората. Прави ми впечатление, че всички, които смело говорят за интимни неща от личния си живот – например какво са вечеряли миналата вечер и дали това е повлияло на качеството на нощния им сън, както и какви ли не още подробности от близък характер, ревниво замълчават, щом дойде ред да коментираме личния им секс. Особено забележително е мълчанието тогава, когато не иде реч за хвалба. Или тогава, когато трябва да бъде направено признание за сексуалното им въздържание.

Защо мълчим по тази тема?

Нямам представа защо тази тема – стотици години след епохата на Средновековието упорито продължава да се счита за тема табу, още повече, че отдавна вече се знае, че решаването на проблемите започва с признаването им. Темата е табу и в двата възможни случая – и когато въздържането е нежелано, и тогава, когато е желано. Въпреки че вторият случай все повече е изключение, поне когато имаме насреща си здравомислещ човек. Казвам здравомислещ, защото непоколебимото ми мнение е, че интимната радост следва да бъде консумирана докато Бог ни е дал физическа възможност за това.

>> Изневяра – причина, следствие или просто така?

По откъслечните наблюдения, които успях все пак да събера, за видовете и причините за сексуалното въздържание могат да се изградят следните груби обобщения.

  • Първо: Имаме случаи, в които липсата на секс е някакъв период в живота, обикновено между две връзки. Това споделят повече жените, които имат следния морал: могат да започнат ново интимно преживяване едва след като са преживели старото и са сигурни, че не биха се върнали към него. Те с месеци наред продължават да приемат секса с нов партньор като някакъв вид изневяра спрямо стария, независимо че са прекратили всякаква интимност с него. Проблемът е сериозен, защото при тях явно става въпрос за неуспешно прекъснати връзки. Тоест – ако се чувствате така, то със сигурност не сте се освободили от мислите и чувствата към досегашния партньор и следва да направите преоценка на раздялата си с него.
  • Втори вариант: Хора, на които просто не им върви в секса, нямат постоянен партньор (съпруг или приятел), а връзките за една нощ изобщо не са по вкуса им. Тяхното страдание също не е за подценяване. Лошото в този случай е, че когато колелото се търкулне по наклонената плоскост и месеците без секс започнат да стават двуцифрено число (честно, има и такива истории), вероятността перфектният секс – партньор да цъфне на вратата (в офиса, във фитнеса, или където там ходите да сублимирате неизразходваната сексуална енергия), намалява с всяка следваща дата в календара. Освен това, сериозна пречка за подобряване на ситуацията е, че независимо дали сте мъж или жена, липсата на сексуална активност просто е изписана на лицето ви, а сексуалната жажда съвсем не е мощен афродизиак за отсрещната страна. Или с две думи – никой не се нахвърля на отчаяните сексуални самотници.

    Красива дама

    Красива дама

  • Трети случай: Двойки, които са разделени (само в пространството) с постоянния партньор и „го правят” рядко. Толкова рядко, че чак в един момент нещата се случват „от дъжд на вятър”. Да, обаче когато един секс не е редовен, хич не го бройте за такъв. Интимности, на които се отдавате на няколко месеца веднъж са си сексуално въздържание, дори и да сте притежател на най-ленивия сексуален темперамент.
  • И стигаме до четвъртия (според мен направо патологичен) случай: Не правите секс, не защото не ви се отдава възможност, а защото не искате. Не е за вярване, но и такива хора има. Това решение обикновено се възприема от приятелския кръг като доста странно нещо. Вероятно поради факта, че вземането му би трябвало да е продиктувано от доста важна причина. Осмисленото сексуално въздържание има склонност да бъде приемано от околните единствено в късната зряла възраст или поради болест. Религиозните разбирания, които са в противоречие с правенето на секс също имат шанс да бъдат приети като мотив.

При всички случаи обаче сексуалният пост е проблем за хората, които са подложени на него. Независимо дали си го признават открито, или споделят за него завоалирано, липсата на секс е тревожно състояние, което най-малкото може да причини общо невротизиране и явна киселост на характера. А от друга страна – позитивното отношение към живота си е абсолютно основателна причина сексът да си бъде практикуван редовно.

Юруш на промоциите

Криза е. И всички сме бедни. Поне на теория нещата изглеждат така. Всеки втори наоколо се оплаква, че парите не му стигат, а почти всеки първи споделя, че търси по-изгодните предложения, независимо дали става въпрос за храна, излизане на заведение, почивка, дрехи и прочие. Сайтовете за групово пазаруване пращят по шевовете, магазините за неща втора употреба се роят, а брошурите и дипляните със седмични и месечни промоции се изчитат много внимателно, преди да се запътят с пикиращ полет към кошчето за отпадъци.

Поне на теория нещата изглеждат така. И защо продължавам упорито да твърдя „на теория”, та „на теория”?…

Защото вчера бях задочен свидетел на случка, която излиза извън рамките на теоретичното.

ПРЕЛЮДИЯТА

Квартално магазинче. С повече от две полички, добре заредени с хранителни и дребни промишлени стоки. Знаете ги, едно от тези магазинчета, които бяха и продължават да бъдат хит в последните 20+ години най-нова българска икономическа история. Работило, каквото работило и поради някаква причина (лична или пък поради държавната политика по отношение на малките квартални магазинчета) пристъпило към закриване. По думите на собственика, една от причините е намаляващия, а в някои дни и почти липсващ оборот на парични средства. А всички сме наясно – оборотът е това, от което магазинчетата преживяват. От него те отделят за наем или съответно кредит, ток, консумативи, зареждане на стока, заплати и осигуровки. Все неща, без които животът на малкото квартално магазинче би бил невъзможен.

ЗАВРЪЗКАТА

В последния ден на своето съществуване – дали пак поради прагматични икономически причини (стоката ще се развали) или поради доброто сърце на собственика, внезапно обзет от предколедна топлота и любов към ближния, цените на изложените хранителни стоки са намалени на 50%. Значи – намаление наполовина и то реално, защото в този тип търговия – основно покупко – продажба на хляб, олио и вафли, няма кой знае какви надценки.

КУЛМИНАЦИЯТА

Какво се случва само секунди, след като на витрината отвън е лепнат надписа – „Всичко на половин цена!” Непонятно как, според лично моята оценка „по метода на безжичния телефон” – магазинът се напълва със същите тези хора, които всекидневно са преминавали оттам и са се оплаквали горко от беднотията и недоимъка въобще, както и от трагичните за тях лично последствия от беднотията и недоимъка и рисували месеци наред пред продавачите все едни такива апокалиптични живи картини. За отрицателно време се извива опашка. Настава всеобщ смут с нарастваща опция за кавга „кой след кого е” и дали някой някого не е прередил в суматохата. В крайна сметка, стоката се изкупува за един ден. Включително и препаратите за почистване на канализация. Включително и чипса, скъпите шоколадови бонбони, четките за зъби и кремовете за лице.

ЕПИЛОГЪТ

Магазинът е буквално ометен. И не това е изводът в края на историята. Изводът е концентриран в репликата на продаващия, който с изумление отбелязва: „И същите тези хора – млади, стари, пенсионери и всякакви, които всекидневно идваха и едва ли не брояха стотинките, всички тези хора дойдоха с банкнотите от по 20 и 50 лева, които изобщо не зная откъде извадиха…

Криза е. И всички сме бедни. Но май сме бедни именно защото изплашени от „кризата” крием и не смеем да похарчим левчетата, които ревниво кътаме за тези ужасно плашещи ни черни дни, дето идвали заедно с началото зимата. Която пък също така и така не идва с толкова страшна сила.

Крием ги тези левчета, кътаме ги, лишаваме се от неща, които биха ни доставили удоволствие сега и на момента, а после, подмамени от една неочаквана промоция – ги даваме за не толкова желаните, но изгодни четка за зъби и чипс на половин цена…

Безсмъртието на найлоновата торбичка

За втори път вече ми се случва – един път в магазин и един път на пазара – в момента, в който кажа, че не желая да ми дават найлонова торбичка за покупките, да ме репликират с фразата: „Ама аз няма да Ви я хващам”. Или „Няма да Ви взема пари за нея”. И бутат ли, бутат нещастното парче пастелноцветна пластмаса в ръцете ми. Или в по-невинния случай – примамливо ми го размахват пред лицето с непонятната за мен решителност да ми го пробутат все пак. Как така не искам?! Чудна работа… Нали разбирам, че няма да ми вземат пари…

Не бе, хора – не е за парите. Изобщо даже. Става въпрос за това, че не обичам найлонови торбички. Мразя ги от години. От времето далеч преди „еко”-то да стане модерно. Тази неприязън въобще не от последните месеци, в които те започнаха рязко да поскъпват, с прозрачната тенденция постепенно да бъдат забранявани. Просто найлоновите торбички – както едноцветните евтини, така тези по-скъпите – с шарените щампи, не са ми по вкуса. Просташки са, мразя да ги размахвам, миришат ми на гадно, а и после – когато все пак ми се е наложило да ги употребя, само се чудя къде да ги изхвърлям. Не че съм кой знае какъв екоактивист. Просто тия пликчета тип „потник” наистина са ужасни. Разбира се, не по-малко ужасни са (да не ги пренебрегваме) и най-често демонстрираните по улиците брандирани с известни марки техни посестрими.

И така ми идва наум за еко културата на българина.

Българинът значи, си умре за торбичка. Забелязали ли сте сутрин колко народ излиза от дома си, смело въоръжен с найлоновото многофункционално пособие. Така стартират деня си повечето мъже, деца, жени, на които дамските чанти не стигат, за да поберат обема на нужните вещи за предстоящия ден, а да не говоря за почти 100% от възрастните, канещи се да щурмуват дневните промоции. Очевидно отдавна отмина времето на мрежичките (не зная дали ги помните – едни такива сгъващи се в шепа, но същевременно с възможност да се разтегнат до безкрайност и да поберат безумно количество пазарски продукти). Очевидно отмина и това ми е ясно, но не мога да проумея защо затънахме в блатото на найлона и не вървим напред към далеч по-приличните текстилни или поне хартиени варианти. Тоест – нека се поправя – не е съвсем вярно, че не вървим – има такива проблясъци, но все още доста незадоволителни, ако мога така да определя.

Найлоновите пликчета засега продължават да се задържат на едно от челните места на неизкоренимите явления в живота ни. Защо ли? Личното ми предположение е, че вероятно те са безсмъртни. Често съм си го мислила. Не се шегувам. Никак дори. Забелязали ли сте например, че торбичките (подобно на всеки един боклук, да вметна) имат странното и неизтребимо свойство да се саморазмножават. Направете опит и оставете торбичка в някой шкаф, ей така – за всеки случай. Оправдайте се с намерението, че може и да потрябва някой ден, ако ви попитат. Знаете ли какъв ще бъде резултатът? Не? Ще ви отговоря! Само след месец ще намерите шкафа пълен с торбички. Значи, не само, че първата не е изчезнала, ами и е съумяла да се мултиплицира някак. Ако започнем да разсъждаваме трезво, ще стигнем до извода, че вероятно някой друг е оставил там новите, следващите имам предвид. Но дали вие (по вече създаден навик) или пък някой друг от семейството, който е решил, че вече там е мястото на употребяваните торбички в къщата… повярвайте ми – това ще си остане загадка! А торбичките ще продължават да се трупат по някаква странна вътрешна спогодба. Те вече ще са станали част от вашето семейство. Дори и да започнете да ги използвате за изхвърляне на боклука например, те странно защо няма да намаляват, а напротив – ще се умножават. Дори и да ги грабнете и да ги изхвърлите до една, помислете си добре преди да погледнете отново в шкафа след като изминат няколко седмици. Да не се изненадате, ако в него отново има торбички…

Дотук с филма. Но ако следващия път някоя продавачка отново се опита с желязна упоритост да ми набута торбичка, не зная дали ще се въздържа да не й споделя едни разсъждения по темата…