Всеки път, когато стане въпрос за това има ли такова нещо като приятелство между жени или тези чувства и отношения са приоритет само на мъжката половина от човечеството, се сещам за оня виц, в който се коментира точно тази разлика:

• За приятелството между жени: Жена не се прибрала една вечер. На другия ден казала на съпруга си, че е спала у приятелка. Съпругът се обадил на 10 от най-добрите й приятелки. Никоя не била чувала за подобно нещо.

• За приятелството между мъже: Мъж не се прибрал една вечер. На другия ден казал на съпругата си, че е спал у приятел. Съпругата се обадила на 10 от най-добрите му приятели. Осем от тях потвърдили – да, спал е у тях. А двама упорито твърдели, че е все още там.

Близо до истината ли е тази история или е само градска легенда, нещо като историите за блондинки?

Имам няколко приятелки в моя живот. С първата се знаем почти от бебета. Връзката ни е такава, че дори и с месеци да не се чуем, винаги когато се срещнем има за какво да си говорим. Знаем, че може да разчитаме една на друга и това правило е безусловно. Т. е. – няма „Ще направя това, ако ти…” или „Ти трябваше да ме предупредиш, ако искаш това нещо…” или нещо подобно. Това приятелство е факт, то е даденост и е част от нашия живот. Такава част, която няма нужда от дефиниране, определение или усилие да се поддържа. Това приятелство е функция на времето, което сме прекарали заедно, функция на общите ни спомени и преживявания, резултат от всичко, което сме преживели или споделили като преживяване. Такова приятелство е благодат.

Имах и друга приятелка. С нея сме преживели и споделили не по-малко спомени. Карали сме се и сме се сдобрявали, връзката ни беше толкова силна, че също като тийнейджърки си звъняхме по телефоните да споделяме и да си доизкажем това, което не сме успели да си кажем до преди само няколко часа. Бяхме като залепени. Все заедно, толкова общи неща имахме. И в един момент тази връзка започна да тежи. Започна да тежи на другите ни отношения – със семействата, с роднините, с децата дори. Нямахме време за други контакти, защото си бяхме толкова близки, че нямаше как да отделим от скъпоценното време заедно, за да го прекараме с някой друг. Това приятелство не издържа. То се провали с гръм и трясък и сега с тази жена дори не си говорим. Няма за какво.

-> Колко наистина близки могат да си бъдат жените?

Имала съм и други, нещо като „приходящи” приятелки. С тях ме е свързвал общ интерес, обща работа, време, което по някаква причина е трябвало да прекараме заедно. Не, тези приятелства между жени съвсем не са повърхностни, дори и да са мимолетни. Те също могат да ти дадат много, да те научат на нови неща, за добро или за лошо даже и да те променят. Те си отминават естествено тогава, когато отмине и причината за възникването им. Остават единствено като изминал етап от живота. Ако има останал контакт обаче, вероятността да има какво да си кажете, ако се чуете след година е почти нула.

Имам и още една приятелка – както и да ви звучи – и това съм си аз самата. С мен никога не ми е скучно, всичко мога да си кажа, всичко мога да споделя, мога да си хапна, да си сипя чаша вино, дори и да е преди обяд, мога да стоя до късно, да гледам странен филм, който на мен ми харесва, без да се чувствам длъжна пред присъствието на някой друг. Ей тая приятелка много егоистично си я обичам. Тя ми помага да постигна неща, които не съм и мислела, че ще осъществя. Слушала ме е цели нощи като плача, мълчаливо и без да ми задава въпроси. Разбирала ме е и ми се е противопоставяла. Помагала ми е. Моята най-добра приятелка. Тя ще си остане с мен докато съм жива. И тук сякаш ми ляга най-добре етикета “best friends forever”.