Държавната работа – бреме или благодат за чиновника

Публикувано на април 23, 2012 от Вели Велчева

Всички сме се сблъсквали с чиновника. Колкото и да не ни влиза в работата неговата сфера на дейност, в един хубав момент се оказва, че неговото съществуване се налага да излезе от анонимност за нас, а ние от своя страна се налага да го срещнем. Най-често го намираме, след като сме си направили уговорка за среща в неговия кабинет. Най-често този кабинет е в някаква сграда, блестяща със стила си соц-кич, а неговата светая светих (стаята на чиновника) е окичена със стари календари, един нов с оградена в червено кръгче днешна дата, под сянката на саксии с мушкато, фикус, дървото на живота и други популярни за отглеждане сред чиновниците зелени растения.

>> Как обядвате по време на работа?

Ние винаги имаме нашата гледна точка относно чиновника и неговата работа. Първо не я разбираме много – много, тя е обвита в известна тайнственост, но едно знаем със сигурност – той чиновникът винаги е много зает и почти няма време за губене. Затова ни посреща съвсем за кратко и на петата минута от разговора ако телефонът му вече не звъни, той започва да си гледа часовника, същевременно отблъсквайки ни деликатно към изхода. Защото той чиновникът има работа.

Това, за което рядко се замисляме е неговата гледна точка. На чиновника. Или иначе казано на държавния администратор. Какво го кара да работи по осем часа двайсет дни в месеца за 1200-1400 лева заплата (средно за един град със средни размери, тук столицата я оставяме настрана, знаем, че стандартите в София са различни).

И така – защо хората започват държавна работа?

Първо, защото го считат за по-престижно. Току-що завършилият студент си представя, че ако спечели обявения конкурс в три етапа, това е едва ли не старт за изстрелване към висините на държавното управление. Всъщност практиката сочи, че повечето от хората, спечелили конкурс в държавна или местна администрация остават на същото това работно място до пенсия, освен ако не „гръмнат” в някоя далавера. Рядкост са тези, които тръгват по стълбицата на йерархията и това става обикновено едва след като началникът ми се пенсионира.

>> Празничните дни – ядене, пиене и пропиляно време

Второ – продължава да битува много популярното мнение, че държавната работа е „по-сигурна”. Майки и бащи набиват това в главите на нещастните си отрочета – „Хвани, мама, държавна работа, това е най-сигурно. Няма да те уволнят, няма да те съкратят…” Всъщност истината е, че структурните промени в държавните и местни административни структури са много по-често явление от промяната в щатното разписание на частния предприемач или търговец. Работейки на държавна служба нямаш никаква, ама никаква гаранция срещу съкращение, уволнение, лошо отношение и прочие. Дори и да си перфектен в работата си. От друга страна – ако съвестно изпълняваш задълженията си и началството е доволно от теб – в частния сектор имаш почти 100%-ова гаранция срещу уволнение. Нито един собственик на бизнес, който е с разума си не би се лишил от печелившия си работник.

Трето – държавната работа е обвита с тайнственост, относно допълнителните облаги и така популярните напоследък „бонуси”, получавани от чиновника. Едва ли не се счита, че той живее „от въздуха”, когато е на работа, носят му непрекъснато бонбони и уиски, кифлички и кафе, а заплатата само си се трупа в банковата сметка, защото просто не му остава време и възможност да я похарчи. Истината е по-скоро друга. Хората вече изобщо не носят бонбони и пиене, а тези чиновници, които евентуално получават пачки и бонуси са предимно по страниците на вестниците. Редовият чиновник си купува и кафето, и сока, и баничките сутрин.

>> Колко дни трябва да е отпускът?

След всичко това, което посочихме като факти, все още остава въпросът – защо хората се блъскат да започнат държавна работа и още по-важният въпрос – защо същите тези хора се изтрепват да останат на нея и никога (или много рядко) я напускат?

За мен лично отговорът е един – в държавната работа, особено на средно йерархично ниво се вкопчват хората без шанс. Хората, неуверени в себе си, с ниско самочувствие, с ограничени възможности, най-често с поовехтяло образование, без актуални квалификации и без амбиция. За тях тази работа е върхът. Те са на топло през зимата и на хладно през лятото в своите кабинети, разполагат с телефон (понякога и мобилен служебен), с компютър, Интернет и осем часа работно време за пропиляване. Понякога могат да се преборят за ползване на служебен автомобил, понякога им разрешават командировка (на някои късметлии може да им се падне обмяна на опит дори в чужбина). Заплатата им идва навреме, осигуряват ги на брутна сума. В банките гледат благосклонно на тях, когато кандидатстват за кредит, а роднините и приятелите поддържат добри отношения с тях, защото „кой знае, може и да ми потрябва някой ден…”. Друг е въпросът за мотивацията във вид на допълнителни материални стимули, които някои не особено морални чиновници успяват да си заработят. Дори и да не го правят, то другото им стига.

Първото впечатление и шансовете за успех

Публикувано на април 20, 2012 от Вели Велчева

Във всеки един наш ден (е, поне в работните със сигурност) вземаме решения, имаме социални контакти и срещи, водим преговори, общуваме. Какво обединява тези наши действия и кое е едно от най-важните условия да постигаме успех, така че и решенията, до които достигаме да са по-добри? Обединяващото звено е следното – във всичко това ние правим впечатление на някого. Впечатлението, което оставяме у хората, с които се срещаме – даваме ли си сметка колко е важно това обстоятелство за живота ни въобще?

Хората са казали: „По дрехите посрещат, по ума изпращат”

Всичко това е впечатление – и дрехите, и думите, и жестовете и мимиката, и действията. Психолозите казват, че първото впечатление е неизтриваемо и то се изгражда в рамките на първите няколко минути от запознанството. Както се казва: „Няма втори шанс за първото впечатление”.

Какво да правим тогава, така че да се представим добре и да оставим ако не брилянтно, то поне прилично или добро първо впечатление у околните? Може би най-важното нещо е да умеем да се самонаблюдаваме. При социалното общуване в пълна сила важи правилото – внимавайте какво правите и не правете това, което не бихте искали да направят на вас.

Пример – аз лично не бих искала да ми забравят името и да се обръщат към мен с: „Ъъъ, госпожо…”. Няма срам – питайте. Извинете се, че не сте запомнили, обърнете го на лека шега ако е възможно, но при всички положения не се обръщайте към събеседника си безадресно.

Друг пример – ужасно обидно е да не те гледат в очите. Избягването на погледа винаги е лош знак (това не важи за някои култури, при които да гледаш прямо в очите е признак на нахалство, тук ще си говорим за нашия лайфстайл – българския). Ако гледаш настрани, нагоре, надолу и къде ли не – само не в очите нямаш шанс да „грабнеш” събеседника, тоест в този случай първото впечатление ще бъде отново какво? Лошо.

Трети пример – изглеждаш зле. Имам предвид външния вид. Това безспорно също е много лошо! Ако имате съмнения относно външността си – потърсете най-близката тоалетна или друго свободно помещение и направете всичко по силите си да изглеждате спретнати.

За мъжете – пригладете косата, веждите и други места, по които отглеждате косъмчета (например брада, мустаци и прочие), измийте ръцете, оправете сакото или с каквото там сте облечен. Почистете обувките. Използвайте подходяща четка за зъби.
За жените съветите са същите (без грижите за косъмчетата – при вас е добре да няма наболи мустачки), добавяме малко освежаване на грима и лек парфюм. Проверете за размазана спирала около очите и парченца останала храна между зъбите.

Имайте предвид, че външният вид не само е основата на първото впечатление, но има и една специфична особеност. Външният вид дава вътрешно самочувствие и увереност. А те пък от своя страна придават именно неповторимата аура на човека, който успява.

И бонус от мен – един вече съвсем практически приложим съвет. Ако ви предстои представяне – независимо дали става въпрос за представяне пред публика или лична презентация – съществува един лесен за прилагане трик, който ще ви помогне в това да направите подходящото добро впечатление.

Трикът е следният

Вземате материалите, които ще презентирате (ако има такива), обличате си дрехите, които мислите да сложите в деня на събитието и изнасяте „представлението” си пред камера. Запишете първия си опит. Изгледайте го. Гарантирам ви, че не само няма да се харесате – има опция дори да не се познаете! Изгледайте отново клипа – този път критично. Забележете кое у вас дразни или изглежда неподходящо – поглед, тон, дълги или напротив – твърде кратки паузи, бързина на говора, неуместни мимики и жестове.

>> Одобрявате ли фрапантния грим през деня?

Опитайте да се поправите. Запишете втория опит. Отново следва критичен преглед и нанасяне на съответните корекции. Продължавате така докато се харесате. При мен това стана някъде на двайсетия път. Но пък представянето после е с гарантиран значително по-добър шанс. И 100-процентово по-добро първо впечатление.

Да преброиш до десет, за да си премълчиш

Публикувано на април 9, 2012 от Вели Велчева

Днес много ме хвана яд. Както често ми се случва да казвам: „устата ми изпревари мисълта” и… изрекох нещо, дето ако си го бях замълчала щеше да е по-добре. Сега цял ден ще ми е криво и ще минат часове да се самоубеждавам, че съм била права да го кажа, че истината си е истина, независимо дали на някой му харесва или не. Засега още не съм убедена.

Не успявам да си държа езика зад зъбите

Не знам за вас, предполагам че освен всичко друго, припряността си е характерова особеност, но при мен много често се случва да не успея да си задържа езика зад зъбите. Сто пъти съм се заричала да си затварям устата и пак мине се не мине известно време – или ще издрънкам нещо, дето не трябва или ще го изтърся не пред когото трябва. Не че нещо кой знае какво произтича от тези мини гафове, но усещането да те пронижат с поглед е… при всички случаи обратното на безценно.

Да премълчиш и да преглътнеш е висше изкуство. Другият висш пилотаж е да оставиш другия да говори. А ти да мълчиш и да слушаш. Ако се заровим ще открием десетки мъдрости по темата от типа на „Мълчанието е злато” (българска народна) или „Който си владее езика, често мълчи” (Станислав Лец) или любимата ми „По-добре дръжте устата си затворена и оставете хората да ви смятат за глупави, отколкото да я отворите и да разсеете всички съмнения” (Марк Твен).

>> Какво премълчават здравите братя и сестри на хронично болните деца

Кой ни учи на търпение?

Умеем ли да ги спазваме тия, формулирани все от мъдри хора правила? Май никой не ни учи на това. Нито у дома, нито в училище ни съветват кога и доколко да бъдем деликатни и сдържани и кога и доколко да бъдем смели и настъпателни в отношенията и в разговорите си с другите. С този проблем се сблъскваме сякаш изведнъж, когато попораснем и социалният живот ни притисне с всичките си задължения и неволи. Плетем се като патета в общуването и ако имаме някакво вродено чувство за такт – добре, но ако го нямаме? Надяваме се с всички сили това да минава за някакъв вид индивидуална особеност или ексцентричност, но номерът невинаги успява.

Важно ли е да премълчаваме?

А колко е важно да премълчаваш понякога. Бих казала – от изключителна важност. Емоцията да отговориш подобаващо на нечие предизвикателство или пък да изкажеш бързо-бързо своето собствено (и естествено затова и най-важно мнение) невинаги е най-добрият съветник. Ох, ако можехме наистина да се удържим и да преброим до 10 всеки път, когато нещо ни дойде на езика и да го споделим едва ако и след това все още ни се вижда важно… Колко по-малко мъка щеше да има на света, колко по-малко обидени хора, колко по-малко недоразумения, скарвания, че и развалени приятелства и любовни раздели щеше да има по-малко. Ние пък щяхме да се чувстваме все мъдри и стабилни.

Премълчаването като си помисля има неоценимо значение най-вече по отношение на личните взаимоотношения. При деловото общуване сякаш по-важно е другото умение – да оставиш отсрещния да говори. Типична грешка в бизнес преговорите е да пропуснем огромно количество информация, тъй като по време на среща не спираме да дрънкаме за себе си. Стопираме човека срещу нас, той горкият и дума не може да обели, а ние говорим ли говорим, „убеждаваме” го неистово и направо не му оставяме дъх да си поеме от потока думи насреща му. После се чудим защо така нещо преговорите са се били закучили. А моите лични наблюдения убедително сочат, че ако достатъчно дълго оставиш някой да се „пържи” на бавния огън на мълчанието ти (онова златното, а не другото – смръщеното и злобното) – рано или късно той ще ти каже всичко, което очакваш да узнаеш. Да не говорим, че колкото повече мълчиш, толкова по-малко ще ти се налага да лъжеш. А това при всички положения го има в бизнес срещите.

>> Да премълчаваш не е да лъжеш – какво представлява лъжата

Така или иначе – на мен ми остава само да изчакам времето да поизмие срама от днешния ми гаф. Този любим мой партньор времето – винаги го прави. И дано следващия път да не забравя – едно, две, три, четири, пет…

>> Да се осъжда е по-лесно, отколкото да се обсъжда

Нещата, които ни разделят

Публикувано на март 30, 2012 от Вели Велчева

Хората сме създадени така, че предпочитаме да живеем по двойки. Сами нещо не ни е съвсем комфортно. Може да ни е хубаво от време на време, но за постоянно – мерси! Нерядко обаче, дори бих казала – притеснително често двойките ни се разпадат сякаш просто ей така. Изневиделица и за недоумение на околните, в чиито очи всичко си е било наред. Дали това наистина става просто ей така и в кои случаи имаме основателни причини да се разделим с човека, с който сме делили и хляба и леглото?

Започне ли мисълта за раздяла да ни навестява все по-често, да се задържаме на нея и да обмисляме възможните варианти за самостоятелен живот, връзката е в сериозна опасност.

Какви са най-честите причини за това? Без да се замислям и за миг – категорично мога да заявя, че основните причини за окончателна и безвъзвратна раздяла са две – едната е изневярата, а другата – насилието.

Изневярата – особено, когато се е стигнало дотам нещата да станат явни, определено е най-честата причина за разрив. Малко са хората, които успяват да простят и да продължат безгрижно напред. Появата на трети със сигурност е сериозен трус в отношенията, а след като истината е „лъснала” е ужасно трудно да се възстанови както нормалната и естествена комуникация (поради нарушеното доверие), така интимния живот (поради обидата). Разбира се има семейства, които намират своя изход. Някои успяват и прощават. Да не се заблуждаваме обаче, че това нещо се прощава от сърце и се забравя лесно. В никакъв случай. Но така или иначе – времето е панацеята, която лекува всичко (или поне намалява болката), то рано или късно казва своята дума и раната започва да заздравява. Това обаче е само в случаи на изневяра, в които съгрешилият, претегляйки всички „за” и „против” решава да прекрати страничната връзка. Ако тя обаче е по-силна и новите чувства надделяват над узаконените, никаква прошка и никаква забрава не може да спаси отношенията. Най-добре е при тези обстоятелства „рогоносецът” да започне също да подрежда своя собствен живот без партньора, отдал се безвъзвратно на новата страст.

Насилието е другата изключително сериозна причина за слагане на край. Нашите майки и баби казват: „Мъж, който веднаж е вдигнал ръка, ще повтори”. Вярно е! Не си мислете, че първият шамар може да се прости, или вторият и т. н. Най-вероятно ще последва първо посиняване, първи престой в болница и дори не ми се мисли дори за възможните крайни сценарии. Като говорим за насилие, знаем нали, че насилието в една връзка може да бъде и емоционално, и сексуално и прочие, а не само физическо. При всички положения това е вторият най-решаващ фактор за вземане на решение за раздяла. И то окончателна.

Факт е, че много често посочените два основни фактора се преплитат и се получава следното – неудовлетворена и малтретирана жена среща нормален мъж (не говорим за мъж – мечта), просто нормален мъж и това вече е – както се казва „камъчето, което преобръща колата”. Намерила е сили и опора и старата, тежаща връзка си отива всякак.

Интересен е и друг факт, а именно че решението за развод (когато говорим за брак) идва най-често от страна на жените. Те са тези, които в крайна сметка влагат категоричност в решението, което води и до предприемане на действия. Мъжете не знам защо сякаш нямат необходимата смелост, а когато мъж е причината за раздяла обикновено, да не кажа почти винаги, зад решението стои пак жена. Другата жена.

И за да завърша с любимото си обяснение, а именно че сексът е в основата на всичко, бих направила следното обобщение. Дори и да се караме люто, дори и да си крещим, а после да си мълчим, до момента, до който сексът е прекрасен и желан – раздяла няма да има! Категорично. Пълноценният и удовлетворителен секс е един вид показател за здравината на връзката. Разделят ли се обаче леглата, започне ли половинката да кръшка от любимите си допреди това любовни ласки или все е недоволен (недоволна), а особено ако вече не му (й) харесва да ви целува навсякъде, особено ТАМ, пиши я бегала тая връзка. Давам й не повече от година – две състояние на агония и всеки ще потърси новото място, на което дори и всичко да не е съвсем наред – страстта ще е на място и ще поддържа магнетизма между двамата.