Днес много ме хвана яд. Както често ми се случва да казвам: „устата ми изпревари мисълта” и… изрекох нещо, дето ако си го бях замълчала щеше да е по-добре. Сега цял ден ще ми е криво и ще минат часове да се самоубеждавам, че съм била права да го кажа, че истината си е истина, независимо дали на някой му харесва или не. Засега още не съм убедена.

Не успявам да си държа езика зад зъбите

Не знам за вас, предполагам че освен всичко друго, припряността си е характерова особеност, но при мен много често се случва да не успея да си задържа езика зад зъбите. Сто пъти съм се заричала да си затварям устата и пак мине се не мине известно време – или ще издрънкам нещо, дето не трябва или ще го изтърся не пред когото трябва. Не че нещо кой знае какво произтича от тези мини гафове, но усещането да те пронижат с поглед е… при всички случаи обратното на безценно.

Да премълчиш и да преглътнеш е висше изкуство. Другият висш пилотаж е да оставиш другия да говори. А ти да мълчиш и да слушаш. Ако се заровим ще открием десетки мъдрости по темата от типа на „Мълчанието е злато” (българска народна) или „Който си владее езика, често мълчи” (Станислав Лец) или любимата ми „По-добре дръжте устата си затворена и оставете хората да ви смятат за глупави, отколкото да я отворите и да разсеете всички съмнения” (Марк Твен).

>> Какво премълчават здравите братя и сестри на хронично болните деца

Кой ни учи на търпение?

Умеем ли да ги спазваме тия, формулирани все от мъдри хора правила? Май никой не ни учи на това. Нито у дома, нито в училище ни съветват кога и доколко да бъдем деликатни и сдържани и кога и доколко да бъдем смели и настъпателни в отношенията и в разговорите си с другите. С този проблем се сблъскваме сякаш изведнъж, когато попораснем и социалният живот ни притисне с всичките си задължения и неволи. Плетем се като патета в общуването и ако имаме някакво вродено чувство за такт – добре, но ако го нямаме? Надяваме се с всички сили това да минава за някакъв вид индивидуална особеност или ексцентричност, но номерът невинаги успява.

Важно ли е да премълчаваме?

А колко е важно да премълчаваш понякога. Бих казала – от изключителна важност. Емоцията да отговориш подобаващо на нечие предизвикателство или пък да изкажеш бързо-бързо своето собствено (и естествено затова и най-важно мнение) невинаги е най-добрият съветник. Ох, ако можехме наистина да се удържим и да преброим до 10 всеки път, когато нещо ни дойде на езика и да го споделим едва ако и след това все още ни се вижда важно… Колко по-малко мъка щеше да има на света, колко по-малко обидени хора, колко по-малко недоразумения, скарвания, че и развалени приятелства и любовни раздели щеше да има по-малко. Ние пък щяхме да се чувстваме все мъдри и стабилни.

Премълчаването като си помисля има неоценимо значение най-вече по отношение на личните взаимоотношения. При деловото общуване сякаш по-важно е другото умение – да оставиш отсрещния да говори. Типична грешка в бизнес преговорите е да пропуснем огромно количество информация, тъй като по време на среща не спираме да дрънкаме за себе си. Стопираме човека срещу нас, той горкият и дума не може да обели, а ние говорим ли говорим, „убеждаваме” го неистово и направо не му оставяме дъх да си поеме от потока думи насреща му. После се чудим защо така нещо преговорите са се били закучили. А моите лични наблюдения убедително сочат, че ако достатъчно дълго оставиш някой да се „пържи” на бавния огън на мълчанието ти (онова златното, а не другото – смръщеното и злобното) – рано или късно той ще ти каже всичко, което очакваш да узнаеш. Да не говорим, че колкото повече мълчиш, толкова по-малко ще ти се налага да лъжеш. А това при всички положения го има в бизнес срещите.

>> Да премълчаваш не е да лъжеш – какво представлява лъжата

Така или иначе – на мен ми остава само да изчакам времето да поизмие срама от днешния ми гаф. Този любим мой партньор времето – винаги го прави. И дано следващия път да не забравя – едно, две, три, четири, пет…

>> Да се осъжда е по-лесно, отколкото да се обсъжда

Хората сме създадени така, че предпочитаме да живеем по двойки. Сами нещо не ни е съвсем комфортно. Може да ни е хубаво от време на време, но за постоянно – мерси! Нерядко обаче, дори бих казала – притеснително често двойките ни се разпадат сякаш просто ей така. Изневиделица и за недоумение на околните, в чиито очи всичко си е било наред. Дали това наистина става просто ей така и в кои случаи имаме основателни причини да се разделим с човека, с който сме делили и хляба и леглото?

Започне ли мисълта за раздяла да ни навестява все по-често, да се задържаме на нея и да обмисляме възможните варианти за самостоятелен живот, връзката е в сериозна опасност.

Какви са най-честите причини за това? Без да се замислям и за миг – категорично мога да заявя, че основните причини за окончателна и безвъзвратна раздяла са две – едната е изневярата, а другата – насилието.

• Изневярата – особено, когато се е стигнало дотам нещата да станат явни, определено е най-честата причина за разрив. Малко са хората, които успяват да простят и да продължат безгрижно напред. Появата на трети със сигурност е сериозен трус в отношенията, а след като истината е „лъснала” е ужасно трудно да се възстанови както нормалната и естествена комуникация (поради нарушеното доверие), така интимния живот (поради обидата). Разбира се има семейства, които намират своя изход. Някои успяват и прощават. Да не се заблуждаваме обаче, че това нещо се прощава от сърце и се забравя лесно. В никакъв случай. Но така или иначе – времето е панацеята, която лекува всичко (или поне намалява болката), то рано или късно казва своята дума и раната започва да заздравява. Това обаче е само в случаи на изневяра, в които съгрешилият, претегляйки всички „за” и „против” решава да прекрати страничната връзка. Ако тя обаче е по-силна и новите чувства надделяват над узаконените, никаква прошка и никаква забрава не може да спаси отношенията. Най-добре е при тези обстоятелства „рогоносецът” да започне също да подрежда своя собствен живот без партньора, отдал се безвъзвратно на новата страст.

• Насилието е другата изключително сериозна причина за слагане на край. Нашите майки и баби казват: „Мъж, който веднаж е вдигнал ръка, ще повтори”. Вярно е! Не си мислете, че първият шамар може да се прости, или вторият и т. н. Най-вероятно ще последва първо посиняване, първи престой в болница и дори не ми се мисли дори за възможните крайни сценарии. Като говорим за насилие, знаем нали, че насилието в една връзка може да бъде и емоционално, и сексуално и прочие, а не само физическо. При всички положения това е вторият най-решаващ фактор за вземане на решение за раздяла. И то окончателна.

Факт е, че много често посочените два основни фактора се преплитат и се получава следното – неудовлетворена и малтретирана жена среща нормален мъж (не говорим за мъж – мечта), просто нормален мъж и това вече е – както се казва „камъчето, което преобръща колата”. Намерила е сили и опора и старата, тежаща връзка си отива всякак.

Интересен е и друг факт, а именно че решението за развод (когато говорим за брак) идва най-често от страна на жените. Те са тези, които в крайна сметка влагат категоричност в решението, което води и до предприемане на действия. Мъжете не знам защо сякаш нямат необходимата смелост, а когато мъж е причината за раздяла обикновено, да не кажа почти винаги, зад решението стои пак жена. Другата жена.

И за да завърша с любимото си обяснение, а именно че сексът е в основата на всичко, бих направила следното обобщение. Дори и да се караме люто, дори и да си крещим, а после да си мълчим, до момента, до който сексът е прекрасен и желан – раздяла няма да има! Категорично. Пълноценният и удовлетворителен секс е един вид показател за здравината на връзката. Разделят ли се обаче леглата, започне ли половинката да кръшка от любимите си допреди това любовни ласки или все е недоволен (недоволна), а особено ако вече не му (й) харесва да ви целува навсякъде, особено ТАМ, пиши я бегала тая връзка. Давам й не повече от година – две състояние на агония и всеки ще потърси новото място, на което дори и всичко да не е съвсем наред – страстта ще е на място и ще поддържа магнетизма между двамата.

Какво е нещото, което събира хората. Имам предвид срещите и сближаването между мъжете и жените, естествено. То кое ли друго „събиране” си струва да се обсъжда. Рядко се интересуваме от подробностите по възникването и развитието на професионалните си контакти или връзките, основани на хоби например. Както в повечето случаи смятам да разнищим интимната обвързаност или отношенията, основани на любовни трепети и вълнения.

Моята теория по темата

Имам стройна теория по въпроса за това защо хората се събират един с друг и тя е, че близките (само да не бъда упрекната в хомофобия моля, просто разглеждам типичния случай) междуполови връзки се създават на две бази. А това именно са емоционалната база и рационалната база.

• Емоционалната почва за създаване на връзка – кой не е изпитвал това блаженство! Това е бурята, която ни отнася и интересното е, че въпросното събитие от типа „опустошително за разума цунами” се случва предимно, когато най-малко го очакваме. Всеки може да разкаже историята за това как му се е случило да се е „окопал” в емоционална дрямка и точно, когато най-малко очаква (може би тогава сме и най-беззащитни и податливи) му се стоварва на главата и сърцето оная голямата любов. Решаваме, нещо повече – убедени сме и нищо не може да ни разколебае в непоклатимата увереност, че това е човекът единствен, неповторим и определено съвършен. Абсолютно не ни е ясно как останалите не отчитат тези факти и се чувстваме като откриватели на неземно съкровище, което най-добре е да пазим само за себе си, е хайде – склонни сме от време на време да го показваме за малко на другите, но основно – за да ни завидят! Последиците във времето са ясни – бурна любов, безсънни нощи, опияняващ луд секс и един ден започваме да пренасяме вещите си при другия – като се започне от четката за зъби и се стигне до целия гардероб с дрехи. Връзката е налице.

• Рационалната страна в създаването на двойки е пък онова нещо, което събира хората така да се каже „служебно”. Това са всички запознанства с цел връзка и евентуално брак, всички уговорени срещи, в тази графа са донякъде и интернет свалките. Рационалните връзки и бракове много често, знаем – се оказват по-успешни. Защото не са така пренатоварени с очакванията за перфектност, а оттам и бързата и най-често изненадваща поява на разочарование е по-малко вероятна. Тези връзки са по-здрави и защото често са предшествани от едно съвсем несъзнателно, но почти винаги неизменно щателно проучване на другия кандидат – прави се „предварителен преглед” на социалното му положение, финансовите възможности, интелектуалния капацитет. И когато – както се казва тези двамата се окажат подходящи – запознаваме ги и започваме да чакаме да ни поканят евентуално на сватба, а все по-често и направо на кръщене.

Кое обединява емоционалното и рационалното?

Интересното в случая е, че има едно нещо, което обединява и емоционалното и рационалното като основа за сближаване и това е – ще познаете ли… хайде де, напънете се малко – ами естествено, че сексът. В първия случай – сексът е основната причина да се влюбваме. И обратното – влюбваме се, защото неудържимо желаем обекта на чувствата си. Всичко е ясно, нали? Ще попитате – а къде е мястото на секса при рационалното интимно обвързване. Елементарно – хората се обвързват рационално, защото искат семейство, искат и продължение на рода, а доколкото се сещам единственият начин това да стане е да се опитва с помощта на добрите стари креватни упражнения. Ето ти налице рационална основа за секс.

>> Съществува ли истинската любов?

Бих казала – това ни събира, а какво ни разделя – следващият път.