Какво е нещото, което събира хората. Имам предвид срещите и сближаването между мъжете и жените, естествено. То кое ли друго „събиране” си струва да се обсъжда. Рядко се интересуваме от подробностите по възникването и развитието на професионалните си контакти или връзките, основани на хоби например. Както в повечето случаи смятам да разнищим интимната обвързаност или отношенията, основани на любовни трепети и вълнения.

Моята теория по темата

Имам стройна теория по въпроса за това защо хората се събират един с друг и тя е, че близките (само да не бъда упрекната в хомофобия моля, просто разглеждам типичния случай) междуполови връзки се създават на две бази. А това именно са емоционалната база и рационалната база.

• Емоционалната почва за създаване на връзка – кой не е изпитвал това блаженство! Това е бурята, която ни отнася и интересното е, че въпросното събитие от типа „опустошително за разума цунами” се случва предимно, когато най-малко го очакваме. Всеки може да разкаже историята за това как му се е случило да се е „окопал” в емоционална дрямка и точно, когато най-малко очаква (може би тогава сме и най-беззащитни и податливи) му се стоварва на главата и сърцето оная голямата любов. Решаваме, нещо повече – убедени сме и нищо не може да ни разколебае в непоклатимата увереност, че това е човекът единствен, неповторим и определено съвършен. Абсолютно не ни е ясно как останалите не отчитат тези факти и се чувстваме като откриватели на неземно съкровище, което най-добре е да пазим само за себе си, е хайде – склонни сме от време на време да го показваме за малко на другите, но основно – за да ни завидят! Последиците във времето са ясни – бурна любов, безсънни нощи, опияняващ луд секс и един ден започваме да пренасяме вещите си при другия – като се започне от четката за зъби и се стигне до целия гардероб с дрехи. Връзката е налице.

• Рационалната страна в създаването на двойки е пък онова нещо, което събира хората така да се каже „служебно”. Това са всички запознанства с цел връзка и евентуално брак, всички уговорени срещи, в тази графа са донякъде и интернет свалките. Рационалните връзки и бракове много често, знаем – се оказват по-успешни. Защото не са така пренатоварени с очакванията за перфектност, а оттам и бързата и най-често изненадваща поява на разочарование е по-малко вероятна. Тези връзки са по-здрави и защото често са предшествани от едно съвсем несъзнателно, но почти винаги неизменно щателно проучване на другия кандидат – прави се „предварителен преглед” на социалното му положение, финансовите възможности, интелектуалния капацитет. И когато – както се казва тези двамата се окажат подходящи – запознаваме ги и започваме да чакаме да ни поканят евентуално на сватба, а все по-често и направо на кръщене.

Кое обединява емоционалното и рационалното?

Интересното в случая е, че има едно нещо, което обединява и емоционалното и рационалното като основа за сближаване и това е – ще познаете ли… хайде де, напънете се малко – ами естествено, че сексът. В първия случай – сексът е основната причина да се влюбваме. И обратното – влюбваме се, защото неудържимо желаем обекта на чувствата си. Всичко е ясно, нали? Ще попитате – а къде е мястото на секса при рационалното интимно обвързване. Елементарно – хората се обвързват рационално, защото искат семейство, искат и продължение на рода, а доколкото се сещам единственият начин това да стане е да се опитва с помощта на добрите стари креватни упражнения. Ето ти налице рационална основа за секс.

>> Съществува ли истинската любов?

Бих казала – това ни събира, а какво ни разделя – следващият път.

Може ли завистта да бъде положително качество? Въпросът ми задава онзи ден момиче на около 16 години. Става ми ясно, че въпросът за завистта (особено между момичетата и особено около тази възраст) е важен за тях и то в голяма степен. В случая проблемът на тийнейджърите е, че те гледат на завистничеството изключително еднопластово – откъм лошата му страна. Лошо е да се завижда, лошо е да го мислиш, още по-лошо е да говориш за това, а този, който чувства завист следва да знае, че е виновен и трябва да се опитва всячески да не изпитва ни капка подобни емоции.

Това, разбира се е абсурдно. Като сложа ръка на сърцето си – завиждала съм неведнъж. Случвало се е това усещане да се промъкне в сърцето ми заради това, че някой е постигнал по-голям от мен успех, заради това, че някой е проявил луд късмет, дори и заради това, че някой (по-скоро някоя, разбира се!) е изглеждала или изглежда значително по-добре от мен.

-> Съществува ли женско приятелство?

Какво да правим тогава, продължава да ме пита девойчето? Къде е спасението да не се чувстваме така нещастни от чуждите постижения?

Да се оставиш завистта да те води, би било опустошително за качеството на живота ти, започвам да разсъждавам аз. Изяждайки се от ревност по чуждите сполуки, не бихме постигнали нищо повече от това да продължаваме да стоим (условно) на едно и също място и да зеленеем от злоба. Категорично това не е градивно поведение, никак даже. Значи трябва да търсим друг път. Да извлечем позитиви от иначе не съвсем положителното качество на завист, което е нещо, което не всеки би успял да постигне, но пък си струва да опитаме.

Къде са най-големите трудности в старанието и по пътя да се промени мисленето и съответно поведението, така че да стане един вид самосъзидателно, а не саморазрушително?

Най-трудното сякаш е да се опитаме да преживеем радостно чуждите успехи, да изпитваме приятна емоция от това, че някой е постигнал цел, която има ценност в нашите очи. Това преживяване има едно особено име, не много популярно, а по-точно „сърадост”. Сърадостта е нещо като състраданието, но когато състрадаваш – съчувстваш на другия, докато той изпитва мъка, а когато се сърадваш – съпреживяваш щастливите му мигове. Тази дума е толкова рядка и непопулярна (среща се тук-там във философската литература) може би точно защото отношението на сърадост се среща между хората по-скоро като изключение, отколкото като тенденция, като много често чувството на радост от чуждите постижения не успява да се прояви поради факта, че липсва едно друго много важно чувство, което би помогнало в случая – а това е чувството на уважение. Именно уважението най-често е разделителната черта между проявлението на завист и проявлението на радостно съпреживяване.

Най-важните съвети

Но да се върнем в началото – освен дали можем да я преодолеем, ако все пак завистта не ни оставя на мира, можем ли да я превърнем в полезна? Може, защо да не може… Ще се опитам да направя един вид класация на съвети по степен на важност:

• Първо – възпитайте у себе си чувство на увереност. Каквото и да правите – вие го правите добре или поне давате всичко от себе си, за да се справяте добре. Увереността и удовлетворението от себе си със сигурност ще държи черната завист надалеч.

• Второ – не се състезавайте с хората около вас. Всеки от нас се движи по свой собствен път и именно затова сме уникални като хора и като съдби. Ако някой е постигнал нещо, към което сте се имали стремежи вие не значи, че ви го е отнел „под носа”. Най-вероятно на вас ще ви се отвори нова възможност, все пак не може всички хубави неща да са запазени за вас. Оставете малко и на другите.

• Трето – съсредоточете се в това, което правите. Не можете да бъдете отличници във всичко (въпреки, че можете непрекъснато да се опитвате – това в кръга на шегата). Така ще си помогнете в постигането на посочената в точка първа увереност, което пък ще ви дава още сили да се справяте с негативното усещане да завиждате на чуждите успехи.

• Четвърто – ако завистта касае личния ви живот – важат същите правила плюс още едно. Помислете си и уточнете за себе си дали това, което изпитвате не е ревност (различното е, че при ревността в отношенията на завист има включен и трети човек). Ако това е така – потърсете друг човек и създайте своя собствена двойка с отношения, които пък само по себе си да бъдат достойни за завист.

Ненавиждам масовите празници. Особено ненавиждам набедения за женски ден 8-и март. Не ме разбирайте погрешно. Ценя женствеността. Честно да си призная дори, понякога използвам предимствата на пола (в морално допустими граници) за да спечеля по точки в някои случаи. Не ми харесва обаче съпътстващата този ден леко налудничава суетня, виренето на букети от вчера (7-и) до днешната (на 8-и) късна нощ и прекаляването с любезността, особено между жени, които иначе си съскат ежедневно. Особено ме дразнят например женски поздрави от рода на „Честит празник, момичетаааа!!!” Точно с толкова „а”-та и точно с толкова удивителни. Инфантилно и тъпо. Безвкусно. На днешния ден преднамерено се обличам спортно и се гримирам съвсем леко. Бойкотирам овчето настроение съвсем натрапливо и целенасочено.

Днешният ден обаче се оказа нещо по-различен. Той започна от… снощи. Случайно намерих картонена картичка с надпис „LOVE” и изрязано червено сърце по средата, дело на сина ми, уж скрита от мен (но не съвсем успешно) с цел да ме изненада утре… Сладкиш!

Тази сутрин открих втора картичка, специално подготвена този път от дъщеря ми – с обща снимка на нас тримата и още милички поздрави. Точно мислех, че дневният лимит за сълзи и сополи вече е изчерпан, когато продавачката на цветя, покрай която минавам и поздравявам всяка сутрин ми подари току-що свито и миришещо на пролет букетче кокичета. И то в деня, който за цветарите е един от „Ден година храни”.

-> Как да подарим букет на любимата жена?

Това обаче не е всичко – случва се и нещо, което е на път да ме довърши. Да сломи емоционалната ми съпротива по 8-и март и да ме направи жена – фенка.

До този момент ми се обадиха няколко души, с които съм работила по вече приключени проекти, свързани с техни проблеми – всички с поздравления и горещи благодарности. А аз все си мислех, че българинът по природа си е малко или повече неблагодарен… Че те търси с небивал хъс, когато има нужда, но когато всичко приключи забравя на секундата за теб. Да, може би има и такива, но се оказа, че има и хора благодарни и достатъчно добре възпитани, за да го изразят в подобаваща форма.

И въпреки, че кофите с натъпкани карамфили в тях, разположени за продажба на всеки ъгъл са ужасни, въпреки че разни хора в заведенията и магазините по традиция продължават да ме дразнят с прекалено ентусиазираните си поздрави и мазни изкуствени усмивки (изкуствени, защото ние въобще не се познаваме, какво толкова се радваме едни на други не мога да разбера), въпреки че всеки път, когато някой мъж ме поздрави се изкушавам да му отвърна „Мерси, подобно!”, този продължавам да твърдя набеден за празник ден, още мъничко и ще започне да ми харесва.

Предполагам че защото пролетта тази година закъснява и всички вече сме много жадни за повече слънце, топлина и романтика, предполагам затова суетата днес ме гъделичка повече от приличното. Вероятно това е и основната причина да се размекна и да не демонстрирам както всяка година пренебрежението си към осмомартенската лудница, но понякога се оказва, че е тъй приятно да се оставиш да те поласкаят. Да пококетираш малко повече от обичайно приетото и да се потопиш в мекия комфорт на комплиментите.

Ще се въздържа от поздравления, за да не изпадам от едната крайност в другата, но ще кажа на всички, които прочетат това – отпуснете се и се наслаждавайте. Какво пък, не е толкова лошо и да си жена на осми март. Утре ще му мислим пак.

-> Дамски клуб във Форума на Фрамар