… за да ти кажа какъв си, е естественото продължение на заглавната мисъл, естествено. Мобилните телефони, без които вече тотално не можем да живеем, бавно и полека станаха част от нас. Факт. Имаме ги всички – от бабата до внучето, от безработния до шефа. Различно е обаче друго – отношението. Някои се държат към този свой приятел пренебрежително, други се грижат за него като за член от семейството, че и повече дори. Първите го хвърлят небрежно къде да е, пускат го направо в чантата или го пъхат безцеремонно в джоба, вторите задължително имат най-малкото специално калъфче (нещо като легълце), да не говорим и за още ред аксесоари за любимия апарат – например сиджимка, лепенка, и какви не още пазарни приумици.
Безспорно по това какъв апарат използват хората, може да се съди до голяма степен не само за социалния им статус, но и за скрити черти на характера, наклонности и дори хобита. Но от няколко години, с напредъка на технологиите, с категоричност си пробива път и заема място едно нещо, от което не можем да избягаме и което ярко изнася напред нашата индивидуалност. Звънът на телефона. Стопроцентово сте имали случаи, в които сякаш сте знаели как ще звънне телефонът на някой, както и други пъти, в които пък абсолютно сте се шокирали от носещата се на звукови вълни мелодия.
Ще се опитам да направя една мини – класация на различните типажи, обединени от сходни мобилно – телефонни призиви. Не мога да не започна от:
1. Кифлата. Тя неизменно звъни с последния клубен хит. В зависимост от това в какви клубове ходи, вариантите могат да са от така наречения „последен дискотечен”, до „последния мега – турбо – фолк”. Освен това тя никога няма да се изложи с прост телефонен апарат. Може и да гладува или да затъне в заеми до ушите, но ще се фука с (по възможност колкото се може по) последен модел. Хубаво е да е с тъч – скрийн, че да почуква по екрана с пластиките на ноктите си. Но да не се отдалечаваме от темата.
2. Юпито. Той се старае да звъни максимално неутрално, та да не се изложи нещо. Най-често тонът му е от заложените в телефона, а не е изтеглен. Може да бъде и просто „бип”. Защото той е зает човек, скача от среща в среща и не може нон – стоп да включва и изключва звука. Така че дискретността при него винаги е на водещо място. Ненатрапчивият звук кореспондира със задължително класен, но класически (надявам се правите разликата) телефон, сако и хубав часовник.
3. Рокаджията. Той не може, ама просто не може да избяга от натрапчивото желание да въведе като тон на звънене последният рок – хит, за който се е сетил. Понякога може да ви стресне с агресивния звук, който избухва под носа ви, но ако пък сте от „неговата кръвна група” веднага ще се погледнете с разбиране и между вас вече бариерата ще бъде вдигната.
4. Любителят на народно. Да не се бърка с представител на кифладжийството! Той не поставя някой прост не изминал проверката на времето поп – фолк хит. Той поставя на апарата си автентична народна мелодия, най-често хоро. Тази опция честно казано винаги ми е изглеждала абсолютна еклектика (като постижение на технологията, съчетано с творение на народния гений, но факт е, че се наблюдава често, особено в по-малките населени места и във възрастта 45+).
5. Русофилът. Той пък звъни с руския химн. Това винаги ме е изумявало като решение, още повече, че досега никога, ама нито веднъж не съм чула нечий телефон да звъни с американския химн да речем. Факт е, че явно това е доста теглена и ползвана мелодия за телефон. Показва някаква принадлежност, но ми е трудно да определя към какво точно – дали към руската политика, към руската култура или към Русия въобще.
6. На другия полюс – българският националист. Има вариант телефонът да звъни и с нашия химн. Пак ми е спорно защо точно го правят тези хора, още повече, че това решение някак те задължава да станеш прав всеки път, когато някой те търси. Иначе е непочтително някак, издава неуважение към властта и нейните символи.
7. На последно място останаха хората, които предпочитат странните звуци. Това е някаква сбирщина от (не, не мога да ги нарека мелодии), които не знам защо човек би си причинил да слуша ежедневно – бебешки плач, мяукане на коте, квакане на жаба, недомислици от рода на истеричен крясък „Вдигни си телефона!”, които общо взето редовно карат хората около вас да се оглеждат смутено и да се чудят какво става, аджеба??!!
Бих искала накрая да отбележа, че съм доста далеч от мисълта да съдя някого в това толкова лично решение – да сложи любим звук на телефона си, който да го радва целодневно. Но имайте предвид колко говори това за нас, говори много. После да не се чудите защо така стана, че „направих всичко по силите си да се представя добре, ама в онази среща нещо не се получи… Какво толкова, само телефонът ми звънна веднъж”…

Хората така са създадени, че да живеят по двойки, а не по единици, казваше мъдро една моя приятелка. Непрекъснато, направо всеки ден се убеждавам, че това е така. Хората сме социални животни и не можем да живеем и да се развиваме без другите. А самотата е бедствие. Кошмар. Истинска гадост, която може да те съсипе. Ще кажете, че има хора, които съзнателно са я избрали и живеят самотно, без да допускат никого около себе си по личен избор. Да, има такова нещо, има и такива хора, но това поведение винаги ми е изглеждало малко или много нездраво и определено крие някаква патология на характера в себе си. Самотниците най-малкото са чудаци. А най-многото – истински побъркани, да ме извините за непрофесионалното определение.
Виж, хората, които си имат половинка, се считат за по-нормални. Като казвам „половинка” нямам предвид, разбира се задължително бракувана или поне официализирана половинка. Става въпрос за това, че там – до тебе съществува някой, с когото споделяш нещата, които се случват в живота ти, някой, с когото разговаряш по ежедневните теми, някой, на когото можеш да се обадиш, когато имаш нужда. Но този същият е и някой, с когото делиш кревата. Някой, с когото си емоционално обвързан. Не просто приятел, защото с приятелите не сме двойка, а отново сме си единица.
Когато си единица, животът няма същия вкус. Когато си сам и се чувстваш самотен, всичко случващо се не е чак съвсем безсмислено, но до голяма степен няма значение. Тогава си небрежен, особено към детайлите в живота си. Може да се случи да си лягаш с парцаливата нощница, може да не си бършеш праха у дома с месеци, може да прекараш съботата и неделята на дивана, без си умиеш очите дори. Не че е кой знае какво престъпление, но когато си самотен, съществува голям риск да пренесеш това поведение и навън. Когато си единица нямаш необходимия стимул да поемаш рискове, да се стараеш и да се стремиш към нещо. Затова, когато няма за кого да се помъчиш, както се казва, когато няма кой да те мотивира и подкрепя, направо ставаш мърляв не само във външния вид, но и в отношенията си. В това състояние можеш да изкараш дълго, но съвсем определено – колкото повече продължава, толкова по-лошо става. В един момент ексцентричността може да премине тънката граница на остатъчния разум и да се превърне в истинско душевно разстройство.
Когато си двойка обаче, о, когато си двойка, тогава нещата застават под съвсем друг ъгъл. Всичко започва от (любимия ми, разбира се) външен вид. Започваш да се стараеш – ако си жена боядисваш прорасналите корени на косата си, започваш да се гримираш редовно, стартираш диета (да не говорим, че то и без това много – много не ти се яде). Ако си мъж, започваш да се бръснеш редовно, обличаш се внимателно и се парфюмираш обилно. Промененият към добро външен вид като резултат веднага ти дава криле. Променя се стойката, гърдите неволно се изпъчват напред, погледът става уверен. Усещането за живот се възвръща и нещата започват отново да придобиват смисъл.
Тогава самотата заема полагащото й се място и става лукс. Става елегантно оттегляне в себе си и то само тогава, когато имаш нужда. Самотата се превръща в нещо като подправка. Не особено пикантна, но необходима, за да могат нещата от живота да подразнят душевното ти небце. В действителност това се оказва и точната метафора. Оказва се, че със самотата е същото както със солта. В никакъв случай не бива да се прекалява, но и съвсем без нея не може.

Сега ще обясня заглавието. Нямаше как да го направя в самото него, че щеше да стане прекалено дълго. Както са дълги, сложни и многопластови и всички неща, свързани с любовта, секса и изневерите. Така – разгънатият вид на заглавието е следният – причина ли е изневярата за разпадането на една връзка или изневярата се появява като последствие от вече разпадащата се връзка. Или е просто акт без значение.
Любовта, знаем всички – започва прекрасно. Полет, шемет, лунна пътека, лепната неизменна усмивка, розови очила и ендорфин в изобилие. Специалистите по връзките твърдят, че максималната продължителност на подобно състояние е не повече от 6 месеца. Аз, като един любовен оптимист бих заложила и на повече. Има двойки (виждала съм ги, честно), които имат късмета да останат лудо влюбени с години. Виж, как го правят – това вече нямам представа.
При други обаче нещата не стоят така. Там връзката протича с всичките й падания и ставания, върхове и сривове, като моментът със сривовете, май в повечето случаи включва в себе си и момента с изневярата.
Защо идва тая предателка изневярата, в крайна сметка. Кое е нещото, което те побутва да излезеш от рамките на обикновения флирт и да се бухнеш гол в обятията на друг?
Би могло това да е просто съдба. Случка, която не може да бъде предвидена, а е кармично предопределена. Тогава може да се каже, че изневярата е причина. Изневеряваш значи и това, което получаваш от „този път истинската” любов, постепенно трови отношенията, които имаш понастоящем, което пък логично води в крайна сметка до провал в съществуващата връзка.
За мен обаче, по-логична в обяснителен план е втората теза. Тоест – че когато любовната ти връзка в момента куца, се появява нещо, което като следствие кара очите ти да танцуват, което пък от своя страна веднага води до поява на нов партньор в танца. Защото, съгласете се – колкото и апетитен субект да се появи на любовния хоризонт, кое може да ви накара да се закачате с него, ако не ви е писнало или „прекипяло” от настоящия? Или с други думи – влюбените хора обикновено не изневеряват. С уговорката се оказа, че това последното не важи с пълна сила за мъжете. Скоро четох, че за тях сексуалната изневяра била като яденето на сладкиши при жените. Знаем, че е забранено, но много ни се иска. Знаем, че не бива, но едва устояваме. И в крайна сметка – появи ли се удобен момент – хващаме го – всеки своето сладкишче.
И тук ми идва съвсем на място да включа мнението на мой познат, който като чу разсъжденията ми, направо ме върна в изходна точка с въпроса: „А какво е изневяра?”. Хм, изневяра ли е да преспиш с някой, ако не нараняваш партньора си? А ако той няма нищо против? Вече има доста хора, които поддържат подобни „отворени” връзки и които съвсем не поставят сексуалната вярност на първо място. А съществува и въпроса – кое точно поред преспиване те прави изменник? Още първото ли или второто, третото, осемнайсетото… И все с един и същи човек ли трябва да бъде или се брои само ако е с различни? Все въпроси, които някак объркват човека.
Май се оказа, че изневярата е лошо нещо тогава, когато кара другия да се чувства зле. Собствената съвест си е за този, който го прави. И така излиза, че ако и той си е ОК, какво толкова се е случило, че да се вдига пара?
И ако трябва да се върнем на заглавието – ако изневярата не би се оказала причина за разпадане на стабилната ви връзка в момента, ако не е и следствие от разпадането й, тогава? Ами май ще се окажат прави мъжете, че понякога това е не повече от хапване на сладкиш.