Може ли завистта да бъде положително качество? Въпросът ми задава онзи ден момиче на около 16 години. Става ми ясно, че въпросът за завистта (особено между момичетата и особено около тази възраст) е важен за тях и то в голяма степен. В случая проблемът на тийнейджърите е, че те гледат на завистничеството изключително еднопластово – откъм лошата му страна. Лошо е да се завижда, лошо е да го мислиш, още по-лошо е да говориш за това, а този, който чувства завист следва да знае, че е виновен и трябва да се опитва всячески да не изпитва ни капка подобни емоции.

Това, разбира се е абсурдно. Като сложа ръка на сърцето си – завиждала съм неведнъж. Случвало се е това усещане да се промъкне в сърцето ми заради това, че някой е постигнал по-голям от мен успех, заради това, че някой е проявил луд късмет, дори и заради това, че някой (по-скоро някоя, разбира се!) е изглеждала или изглежда значително по-добре от мен.

-> Съществува ли женско приятелство?

Какво да правим тогава, продължава да ме пита девойчето? Къде е спасението да не се чувстваме така нещастни от чуждите постижения?

Да се оставиш завистта да те води, би било опустошително за качеството на живота ти, започвам да разсъждавам аз. Изяждайки се от ревност по чуждите сполуки, не бихме постигнали нищо повече от това да продължаваме да стоим (условно) на едно и също място и да зеленеем от злоба. Категорично това не е градивно поведение, никак даже. Значи трябва да търсим друг път. Да извлечем позитиви от иначе не съвсем положителното качество на завист, което е нещо, което не всеки би успял да постигне, но пък си струва да опитаме.

Къде са най-големите трудности в старанието и по пътя да се промени мисленето и съответно поведението, така че да стане един вид самосъзидателно, а не саморазрушително?

Най-трудното сякаш е да се опитаме да преживеем радостно чуждите успехи, да изпитваме приятна емоция от това, че някой е постигнал цел, която има ценност в нашите очи. Това преживяване има едно особено име, не много популярно, а по-точно „сърадост”. Сърадостта е нещо като състраданието, но когато състрадаваш – съчувстваш на другия, докато той изпитва мъка, а когато се сърадваш – съпреживяваш щастливите му мигове. Тази дума е толкова рядка и непопулярна (среща се тук-там във философската литература) може би точно защото отношението на сърадост се среща между хората по-скоро като изключение, отколкото като тенденция, като много често чувството на радост от чуждите постижения не успява да се прояви поради факта, че липсва едно друго много важно чувство, което би помогнало в случая – а това е чувството на уважение. Именно уважението най-често е разделителната черта между проявлението на завист и проявлението на радостно съпреживяване.

Най-важните съвети

Но да се върнем в началото – освен дали можем да я преодолеем, ако все пак завистта не ни оставя на мира, можем ли да я превърнем в полезна? Може, защо да не може… Ще се опитам да направя един вид класация на съвети по степен на важност:

• Първо – възпитайте у себе си чувство на увереност. Каквото и да правите – вие го правите добре или поне давате всичко от себе си, за да се справяте добре. Увереността и удовлетворението от себе си със сигурност ще държи черната завист надалеч.

• Второ – не се състезавайте с хората около вас. Всеки от нас се движи по свой собствен път и именно затова сме уникални като хора и като съдби. Ако някой е постигнал нещо, към което сте се имали стремежи вие не значи, че ви го е отнел „под носа”. Най-вероятно на вас ще ви се отвори нова възможност, все пак не може всички хубави неща да са запазени за вас. Оставете малко и на другите.

• Трето – съсредоточете се в това, което правите. Не можете да бъдете отличници във всичко (въпреки, че можете непрекъснато да се опитвате – това в кръга на шегата). Така ще си помогнете в постигането на посочената в точка първа увереност, което пък ще ви дава още сили да се справяте с негативното усещане да завиждате на чуждите успехи.

• Четвърто – ако завистта касае личния ви живот – важат същите правила плюс още едно. Помислете си и уточнете за себе си дали това, което изпитвате не е ревност (различното е, че при ревността в отношенията на завист има включен и трети човек). Ако това е така – потърсете друг човек и създайте своя собствена двойка с отношения, които пък само по себе си да бъдат достойни за завист.

Ненавиждам масовите празници. Особено ненавиждам набедения за женски ден 8-и март. Не ме разбирайте погрешно. Ценя женствеността. Честно да си призная дори, понякога използвам предимствата на пола (в морално допустими граници) за да спечеля по точки в някои случаи. Не ми харесва обаче съпътстващата този ден леко налудничава суетня, виренето на букети от вчера (7-и) до днешната (на 8-и) късна нощ и прекаляването с любезността, особено между жени, които иначе си съскат ежедневно. Особено ме дразнят например женски поздрави от рода на „Честит празник, момичетаааа!!!” Точно с толкова „а”-та и точно с толкова удивителни. Инфантилно и тъпо. Безвкусно. На днешния ден преднамерено се обличам спортно и се гримирам съвсем леко. Бойкотирам овчето настроение съвсем натрапливо и целенасочено.

Днешният ден обаче се оказа нещо по-различен. Той започна от… снощи. Случайно намерих картонена картичка с надпис „LOVE” и изрязано червено сърце по средата, дело на сина ми, уж скрита от мен (но не съвсем успешно) с цел да ме изненада утре… Сладкиш!

Тази сутрин открих втора картичка, специално подготвена този път от дъщеря ми – с обща снимка на нас тримата и още милички поздрави. Точно мислех, че дневният лимит за сълзи и сополи вече е изчерпан, когато продавачката на цветя, покрай която минавам и поздравявам всяка сутрин ми подари току-що свито и миришещо на пролет букетче кокичета. И то в деня, който за цветарите е един от „Ден година храни”.

-> Как да подарим букет на любимата жена?

Това обаче не е всичко – случва се и нещо, което е на път да ме довърши. Да сломи емоционалната ми съпротива по 8-и март и да ме направи жена – фенка.

До този момент ми се обадиха няколко души, с които съм работила по вече приключени проекти, свързани с техни проблеми – всички с поздравления и горещи благодарности. А аз все си мислех, че българинът по природа си е малко или повече неблагодарен… Че те търси с небивал хъс, когато има нужда, но когато всичко приключи забравя на секундата за теб. Да, може би има и такива, но се оказа, че има и хора благодарни и достатъчно добре възпитани, за да го изразят в подобаваща форма.

И въпреки, че кофите с натъпкани карамфили в тях, разположени за продажба на всеки ъгъл са ужасни, въпреки че разни хора в заведенията и магазините по традиция продължават да ме дразнят с прекалено ентусиазираните си поздрави и мазни изкуствени усмивки (изкуствени, защото ние въобще не се познаваме, какво толкова се радваме едни на други не мога да разбера), въпреки че всеки път, когато някой мъж ме поздрави се изкушавам да му отвърна „Мерси, подобно!”, този продължавам да твърдя набеден за празник ден, още мъничко и ще започне да ми харесва.

Предполагам че защото пролетта тази година закъснява и всички вече сме много жадни за повече слънце, топлина и романтика, предполагам затова суетата днес ме гъделичка повече от приличното. Вероятно това е и основната причина да се размекна и да не демонстрирам както всяка година пренебрежението си към осмомартенската лудница, но понякога се оказва, че е тъй приятно да се оставиш да те поласкаят. Да пококетираш малко повече от обичайно приетото и да се потопиш в мекия комфорт на комплиментите.

Ще се въздържа от поздравления, за да не изпадам от едната крайност в другата, но ще кажа на всички, които прочетат това – отпуснете се и се наслаждавайте. Какво пък, не е толкова лошо и да си жена на осми март. Утре ще му мислим пак.

-> Дамски клуб във Форума на Фрамар

Направете си експеримент и попитайте коя да е жена: „Обичаш ли майка си?”. 99, 9% ви давам гаранция, че ще ви отговори с „Да!”.

Заковете я сега със следващия въпрос: „А искаш ли да приличаш на нея?”. Хайде отново на бас, че отговорите ще се колебаят между „Не!” и „Мммм, неее…” или ще бъдете свидетел на неловко хихикане. Правила съм този експеримент неведнъж и винаги се получава едно и също.

Защо обичаме майките си, защо ги разбираме, но неизменно искаме да сме различни от тях? Един е въпросът, отговорите обаче сякаш са много.

Според науката психология има няколко основни типове родителско поведение и те са: авторитарно, компромисно и авторитетно. Авторитарното родителство се отличава със засилен контрол и налагане на ограничения. То може да доведе до проява на агресия у децата. Компромисните родители от своя страна са по-„ларж”. Те налагат малко ограничения, децата обаче растат със занижен самоконтрол и неувереност. Най-подходящият за прилагане стил е стилът на авторитетния родител. Той очаква детето му да се държи зряло и залага повече на поощренията и възнагражденията, отколкото на ограниченията и наказанията. Отношенията са открити, а децата растат самостоятелни, приятелски настроени към връстниците, уверени и енергични.

Дотук добре. Така учи психологията, но какво всъщност ние успяваме да приложим на практика, особено ако сме майки, разпънати между различните си обществени и лични роли и ежедневно балансиращи в отношенията си с колеги, партньори, приятели, семейство и прочие.

Много ми се иска да съм авторитетната майка.

Представям си се горе-долу със следния дневен режим. Сутрин се събуждам свежа, усмихната и не се тътря към кафе машината, а самоуверено и с настроение правя вкусна и винаги получаваща се закуска на цялото семейство. После, без да се гримирам много-много излизам от дома делова и продължаваща да излъчвам самоувереност. На работата отново всичко ми се получава, а ако не се получава, приемам с разбиране поуките на грешките си. Дори когато ме навикват или просто изтърпявам лошото настроение на някой (независимо дали това е колега или клиент) все става някак, без да се наранява достойнството ми и професионалното ми излъчване.

През цялото това време децата не ми звънят през петнайсет минути с реплики от рода на: „Кучето се изака на пода и кака не иска да го почисти!!!” или „Сега имаме свободен час и ще скочим с Дени до някой магазин, ти утре нали ще ми дадеш пак пари?” и прочие и прочие… След като почти перфектният ден е към края си, почти перфектният ми съпруг ме чака на ъгъла да се приберем заедно. Междувременно купуваме нещо здравословно за вечеря, а на масата у дома децата с радост изяждат супата и зеленчуците и не питат за шоколад преди лягане. След като са си легнали и са заспали като ангелчета (без караници и без дърпане за ръкава: „Мамо, мамо, мамо, маааамооооо…” си лягаме с мъжа, когото продължавам да обичам все така страстно, както в първите дни на нашата връзка и правим възхитителен и взаимно удовлетворяващ секс. Заспивам и не сънувам кошмари….

Ако дните ми протичаха горе-долу така, мисля че ще мога да се справя с предизвикателството да бъда авторитетен родител. Такъв, който обръща внимание, непрекъснато обсъжда нещата, открит е и залага повече на поощренията и възнагражденията.

-> Силен или слаб пол са жените?

За огромно, признавам си без сарказъм, наистина за огромно мое съжаление на мен просто не ми остават време и нерви да бъда такава. И за още по-огромно съжаление често страдат именно тези, които най-малко заслужават – децата. Но пък за щастие има дни, в които можем да избягаме от всички други натоварващи социални роли и да си отделим време само за нас. В такива дни родителството някак от самосебе си се получава и за огромно (отново без сарказъм – наистина за огромно) мое щастие тези дни оставят неизличим отпечатък в живота ни. Тогава може би ще имам шанс един ден дъщеря ми да каже: „Да, бих искала да приличам на майка ми.”.

-> Българският брак – в плен на традицията или извън нея?

Въпреки че, гледайки статистиката от началото на материала, едва ли…