Не знам как е при вас, но аз напоследък отнемам все повече и повече минути от дневното си време в разглеждане на Интернет – предложенията за пазаруване, които изпълват електронната ми поща. Преди няколко месеца, в пристъп на безумно любопитство се абонирах за де що има сайтове за пазаруване, че се и съгласих да ме информират периодично за текущи промоции и други подобни благини. Сега пощата ми се пълни с информация за невероятни възможности за пазаруване. Обаче там е работата, че въпреки известната досада, с която ги разлиствам, не смея да се отпиша и да прекратя този поток от реклами.

Ще питате – защо? Ами защото ме е страх. Страх ме е да не би в момента, в който се отпиша, да взема да пропусна нещо, което е супер мега важно и изгодно и то точно в този момент! Би било адски недалновидно, да не кажа тъпо, ако вземе, че се получи така. Понякога се чувствам като човек, който 20 години неизменно пуска тото – фиш с едни и същи числа. Хайде, кажете му, че трябва да се откаже. Просто няма как.

Другото нещо, което определено ме привързва към пазаруването онлайн е фактът, че не е необходимо да обикаляш като смахнат куп магазини и да се срещаш с още по-голям куп от (любимите ни) продавачки. Сам срещу компютъра някак можеш да се усамотиш в избора си и да решаваш без натиск отвън – имам предвид натиск не само от страна на търговеца, но на други клиенти или приятелката, която си водиш за компания например.

Сега – важно е да знаем какво е хубаво и какво не е хубаво да си поръчваме по Интернет.
Общо взето идеалният вариант е по този начин да си купуваме познат продукт, който така или иначе си пазаруваме, но така ни е по-удобно, защото го поръчваме и получаваме, без да си мръднем нещо повече от пръста. Носят ни го на крака, а понякога доставката е доста изгодна или направо е без пари. Няма особен риск и ако разширим границите на смелостта си и решим да напазаруваме също така и непознати продукти, но от позната марка. Тогава също шансът да сгрешим е минимален, поне не повече от този да направим грешка, ако сме в магазина.
Важно е и друго нещо – да се пазарува от познат сайт. Лично аз досега не съм попадала на мошеници, но предполагам, че има и такива. Тъй като съм доста мнителна по природа, не се притеснявам и да разопаковам стоката пред куриера и тогава да платя. Разбирам го, че бърза, но това си е мое право. По-добре, отколкото да го изкарам виновен за нещо, в което не е. Прави ми впечатление напоследък и това, че получавам стоките си, поръчани по Интернет с прикрепена фактура и касова бележка. Това определено повишава доверието ми във фирмата, от която пазарувам. Записвам си я в любими и вероятността да я ползвам отново нараства.

Съвсем скоро открих и още една причина да пазарувам онлайн. Случва се и дори се счита, че е в рамките на нормалното, нали – да ви доставят дефектна стока например или такава, която не отговаря на първоначалните ви очаквания. Оказа се обаче, че „потребителят има право, съгласно чл. 55, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, да се откаже от получената стока в срок от 7 /седем/ работни дни от датата на получаване на стоката, без да дължи обезщетение или неустойка.” Ха! Супер, нали! Поема се само транспортният разход в двете посоки. Факт е, че този текст работи. За разлика от ситуацията в магазина, където общо взето трябва да гледате „с четири очи” и без да се помайвате в момента на самото купуване. Не че нямате право на рекламация и след това. Имате. Но си е живо ходене по мъките.

Животът ни е все повече онлайн. Защо пък пазаруването да остава назад. Особено ако ходенето по групички „на МОЛ” не ви е особено по вкуса.

Сексът е нещо, за което мислим често. Безспорно е така, независимо признаваме ли си с ръка на сърцето този факт или не. Има едни дни обаче, когато подканата за среща от интимен характер не ме възвисява чак толкова в небесата. Абе, вълнува си ме, не е като да не ме вълнува, но не както друг път. И това не е времето около (извинете ме за откровеността, но повечето ще си го помислят) месечния цикъл. Това е времето, когато температурите на околната среда започнат трайно да се задържат около и над 35 градуса по Целзий.

Ето днес например. Жега. Жега е още от сутринта. След като съм се измъкнала от горещите и влажни чаршафи и съм си взела първия за деня душ, около девет, когато пристигам на работа, слънцето вече гаднярски се е оцъклило от високото и припича ли, припича, сякаш сме сред Сахара. Леката светла ризка, която съм сложила с цел хем да изглеждам приветливо и делово, хем да не ми се лепка на гърба от горещината, вече определено се е лепнала. Някъде, където тялото ми предателски е станало влажно от пот – някъде ниско около гръбнака. Гримът, който старателно съм положила сутринта, вече започва да пропуска първите солени капчици и те кондензират по челото и около носа. Слава Богу, секунди преди да се изложа тотално, плуввайки в течности, пристигам на работното си място и потъвам  в  нормалната офис температура, гарантирана от климатика.
Дотук добре. Добре, ама след час се налага да изляза. Гмурвам се в пространството навън като оскубан и почистен бройлер в добре загрята фурна. Ходя, върша си това, което трябва да свърша и се връщам обратно. В рамките на деня се налага да повторя упражнението с „гмурването” още два – три пъти. Всеки път грозно завиждам на колегите, които си остават на хладно. След последното прибиране вече съм подобаващо изтощена и нервна. И точно в този момент нещастният ми сексуален партньор има лошия късмет да ми звънне и да ме попита не искам ли случайно да се видим след работа „за малко”.
Не ме разбирайте погрешно. Момчето си е супер. Дори мисля, че го обичам. Интимният ни живот е върхът! Обожавам както се казва „да го правим”. Днес обаче предложението за секс ми идва малко непредвидено и нанагорно. Но понеже ние сме зрели хора и имаме зряла връзка, не му се сопвам, а се съгласявам с вътрешното желание, когато се видим да споделя обзелите ме чувства и да го питам какво мисли по въпроса и той.
Оказва се, че неговите мисли са доста подобни. Но като човек (по скоро като мъж) с прагматично мислене, той има няколко конкретни предложения за летните ни креватни забавления. Първо – да си уговаряме срещите само на местата, за които сме сигурни, че са снабдени с климатик. Второ – да не се чувстваме притеснени да си вземаме хладен душ не само „след”, но и „преди”, а и по всяко време, по което ни се прииска. Третото и най-важното в неговото изложение беше – хич да не се притеснявам и да си казвам откровено, ако ми се ще да правя секс с минимално докосване. Под това той имал предвид френските ласки, нали ме разбирате, там горещите прегръдки малко не са приложими. Хмммм, мисля си, ами добре… но не си се сетил за още нещо… и го замъквам директно в банята под душа…

Интервю за работа. Само че от другата страна. От страната на интервюиращия. Хич не мислете, че е лесно. Че едва ли не „изпитващият” се забавлява да ви тормози и да си играе с вас като коте с мишка. Това си е работа като всяка друга – по-лека или по-тежка, в зависимост от няколко неща. Например в зависимост от длъжността, която е обявена, в зависимост от броя хора, кандидатстващи за нея и не на последно място, даже никак – в зависимост от срока, в който съответният човек трябва да заеме мястото си в йерархичната структура на фирмата.

Да поемеш отговорността да препоръчаш даден човек за определено работно място си е тежък ангажимент. Трябва да си отваряш очите на четири да не бъдеш подведен, да не сгрешиш, да не сгафиш… Но понякога е толкова забавно!

Да започнем от началото. На фирмата й трябва например секретарка. Определяме рамката на длъжността и даваме обява. Това е първото сериозно предизвикателство. Добре формулираната обява повишава шанса да бъде намерен точния човек и то значително. Знаем обаче още няколко неща. Първо трябва да се внимава къде се пуска обявата. И тъй като на нас ни трябва човек на „ти”, ама много на „ти” с компютъра, пускаме обявата само в Интернет. Вестниците с обяви за работа напоследък сякаш се четат основно от хора по-скоро без квалификация сме забелязали. Внимаваме да бъдем коректни и конкретни в текста, но също така знаем и че трябва да внимаваме с дискриминационните определения. Не можем да търсим „секретарка”, формулировката е необходимо да бъде например „секретар/ка”. Освен полово, не можем да наложим и възрастово или етническо ограничение, слава Богу поне още можем да изискваме необходима квалификация.
Пускаме обявата и започваме да чакаме. Тук започва и веселата част. В първите няколко часа, мече имаме няколко десетки кандидати. Забелязала съм, че първите отговарящи на обявата са хора, които кандидатстват за работа безогледно и навсякъде. Те са нещо като „кандидати – камикадзета”. Мятат се на всеки нов текст и веднага пляскат CV-то си, придружено със снимка. Сигурна съм, че и при избора на хляб и салам в магазина мислят повече. Надяваме се, че следващите ще са по-сериозни.
Продължаваме чакането няколко седмици – разумно време обявата да бъде видяна от повече хора, но не и повече, че да не се отчаят първите.
Идва моментът, в който сядаме и отсяваме категорично неподходящите кандидати – тези, които нямат необходимото образование например или не отговарят поне на минималните заложени от нас изисквания. След което започваме звъненето по телефоните и каненето на събеседване. Искам горещо да се обърна към всички мераклии за работа. Моля ви се, внимавайте когато изписвате телефонния си номер. И ако не знаете, че 0 е +359 за България, не се опитвайте да се заигравате с цифрите. Иначе се получава телефонна какофония. Ако сте решили да оставите не телефонен номер, а мейл или скайп за връзка, внимавайте още повече. Първо трябва да имате постоянен достъп до пощата си и да реагирате навреме, когато ви търсим, също така и моля ви, много ви моля, не оставяйте ученическата си поща от рода на sexy_girl@… или пък vercheto_malkata@… Абсолютно несериозно е и веднага ви отбелязваме голям минус още в аванс.
На самите интервюта веселбата продължава. Молбите на HR-ите по отношение на тези срещи са няколко. Не си обличайте чисто нови дрехи, а в никакъв случай – абитуриентската рокля! Спестете от грима, спестете моля и от парфюма. Първо вие самите се чувствате неудобно, когато не сте облечени като вас самите, и второ ние просто страдаме като гледаме как се мъчите. Съжалението обаче няма да ни накара да ви вземем на работа. Подгответе се, моля и за разговора. Въобще не ни интересува как, но го направете. Не може да не знаете какъв е предмета на дейност на фирмата, където се явявате за работа. Просто не може! Освен това – не лъжете. Слушала съм небивалици от 1001 нощ, повярвайте ми. А и винаги съществува рискът хората, за които говорите да са приятели или партньори на тези, с които разговаряте. Така изпитващите често могат да изпаднат в положение, традиционно описвано като „да се смееш ли, да плачеш ли”.
И знаете ли кое е най-тъжно-смешното? Че по-голямата част от тези срещи с кандидати за работа завършват с „ляво” за работодателя. Няма и няма човек, който да удовлетвори на поне приемливо ниво изискванията, необходими за заемане на работата.
Работа има. За всички, на които им се работи. Работа, както се оказва има и ще продължи да има и за HR-ите. Интервютата продължават и ще продължават. С надежда, че рано или късно на вратата ще разцъфти (почти) идеалният кандидат…