Говорим, говорим… по мобилния (или проклятието на безплатните минути)

Публикувано на май 16, 2012 от Вели Велчева

„Да бе, тя го казала това… Казвала го е и на други хора… Представяш ли си, аз я мислех за приятелка, а тя така да говори зад гърба ми… Да, Теодора, да, ама моля ти се, това никога нямаше да го направя…” И така нататък, и така нататък…

Не, това не е откъс от сапунен сериал. Най-малкото българското име би следвало да ви покаже, че не става реч за премеждията на Ферхунде или която и да било там девица, жертва на интриги в много серии. Това е откъс от последния телефонен разговор по мобилен телефон, на който не за първи път и не по моя воля се оказвам неволен свидетел. В този случай просто нямаше как да напусна помещението, в което за определен отрязък от време пребивавахме заедно с приятелката на Теодора и така в продължение на повече от половин час се оказах напълно съпричастна към неволите на иначе непозната за мен девойка, която както се оказа, е станала жертва на най-долни интриги от страна на друга девойка, която смятала за близка приятелка. Чак по едно време ми се прищя да дам съвет, да направим разговора както се казва конферентен, а пък и проблемите бяха тъй сериозни и дълбочинни, че направо си плачеха за професионално мнение. Това в рамките на шегата, разбира се.

>> Кой е предпочитаният от вас мобилен оператор?

Липсва ни култура на говорене по мобилен телефон

Но ако трябва да бъдем сериозни, редно е да си признаем, че заедно с мобилната комуникация масово настъпи и липса на култура на говорене по мобилен телефон.

>> Кажи ми как ти звъни мобилния, за да ти кажа какъв си

Иначе говорим от сутрин до вечер. Говорим у дома пред домашните, говорим в кафенето, в магазина, в заведението, в което обядваме, говорим на масата пред другите хора, с които сме, говорим на улицата, на спирката, във фризьорския салон, в офиса, говорим, говорим…

И така се случва (поне на мен, а убедена съм и на почти всички вас), че ежедневно изслушваме без въобще да желаем купища чужди разговори, като темите варират от лични през служебни до определено безсмислени или направо плашещи. Най-страшно е, когато ни се „падне” да слушаме потребител на безплатни минути. Тогава, може би от радост, че по някакъв начин прецаква мобилния оператор, човекът говори ли, говори. Въобще не се и сеща да затвори телефона. Говори с часове…

Все пак имам и класация

Безплатните потребители обаче съвсем не са на челно място в личната ми класация за най-досадни мобилно – телефоно – говорящи.

Топкласацията определено се оглавява от (любимите ми) продавачки в магазина. Случвало ви се е, нали? Влизате вие, а жената зад щанда е навирила слушалката и си говори ли, говори. Споделя, както се казва. Споделя, ама не се усеща, че споделя и с всички наоколо. Няма какво да се лъжем – някои от тях са по-дискретни и говорят тихичко, други даже прикриват слушалката с ръка, все пак деликатността понякога го изисква. Не им минава и през ум обаче да затворят с извинението, че имат работа например. Случвало ми се е да чакам на касата, за да платя, а тя си говори. А аз с известно неудобство се налага да я прекъсвам, за да приключа с покупката, все пак.

Другата супер досада са (пак в любимата ми обслужваща сфера) сервитьорките. Ти я виждаш, че е там на бара, облегнала се е и си приказва. Предполага се, че си приказва за нещо важно, но ти пък си чакаш. Чакаш да приключи комуникацията и да ти обърне най-после и на тебе внимание. Защото е на работа!

Следват – познайте кои? Следващите ми любимци. Хората, които буквално влитат в обществените сгради и крещят в слушалката. Те най-често са бизнесмени. Заети. Нямат време да спрат и да приключат разговора си на място, затова тичат и крещят. Без въобще да се съобразяват с това има ли хора наоколо им, работят ли тези хора и прочие.

Мога да продължа с хората, които упорито не изключват телефоните си на обществени събития или срещи. Те първо те зашлевяват със звъна си в най-неподходящ момент, а после (понеже явно се страхуват да не пропуснат нещо безкрайно важно в живота си) пак като деликатните продавачки шепнат в слушалката. Понеже е тихо обаче и понеже отсреща рядко могат да чуят шепот, шепнат силно. С наблягане на шипящите съгласни. И ние хората наоколо, пак сме съпричастни.

>> Зависимост към телефон и интернет – засегнати ли сте?

Имам чувството, че класацията може да се удължи до безкрай с все нови и нови попълнения, затова ще завърша с нещо като предупредителен съвет. Най-неприятното нещо, което може да се случи на недискретния телефонист е разговорът му да бъде чут от неподходящи уши. Защото светът е малък. Ама много малък. Няма никаква гаранция, че докато плюеш по началника, жена му или някой негов братовчед не е зад гърба ти. Или докато споделяш служебна информация, конкурентът не е на съседната маса. Още по-неприятното е, че ти може въобще да не ги познаваш тези хора. И никога повече да не ги видиш. Но те ще те запомнят. Живо и с подробности. Така липсата ти на деликатност може да бъде не само неприятна за околните. Може да бъде жестоко наказана.

Помощ! Интернетът ми изчезна! И сега какво да правя?

Публикувано на май 11, 2012 от Вели Велчева

Преди години беше актуален един всъщност уместен въпрос – колко време ще изтрае човечеството, ако токът спре? Сега, при наличието на все повече батерии във всекидневието ни този интересен казус (не че не е актуален), но придобива все нови измерения в посока количество и пестене на природни ресурси.

Но ако изчезне връзката с интернет?

За мен лично обаче, днес със страшна сила застана въпросът – колко дни ще оцелея на работа, а и у дома, ако ме лишат внезапно и невъзвратимо от достъп до Интернет.

>> Пазарувате ли онлайн?

С две думи – изчезна ми връзката с Интернет на работния компютър. Отварям само една малка скоба и моля IT – специалистите да не ме хулят, ако дам някое некомпетентно от тяхна гледна точка определение. Знам, че са много чувствителни по въпроса за професионалния си жаргон, но сега темата е друга.

Загуби ми се значи връзката със света. Първоначално изчаках малко с надеждата да му мине от само себе си. После рестартирах компютъра. Пак почаках. След това рестартирах де що има устройства около него. Почаках. Рестартирах пак. Обаче – тц! Нищо. Внезапно у мен започна да се надига (все още плахо, но определено) паника. Звъннах на поддръжката. Дадоха ми някакви наставления по телефона. Приложих ги, но успех нула. Казаха ми да почакам и че ще дойдат колеги да видят проблема на място. Кога – неясно.

Време е да се паникьосам

Тук вече започна голямото чакане, придружено с голямото мислене и все още малката паника.

Оказа се, че анализът на ситуацията показва следното:

Не мога да започна ни една от текущите си задачи, защото дори и да започна да пиша нещо, когато допра до определени подробности няма къде да ги проверя. У себе си или на хартиен носител нямам нито речник, нито нормативен текст някакъв, нито дори точните адреси и телефони на евентуалните хора, с които бих кореспондирала!

Не мога да работя по останали от преди неща, защото се оказа, че за по-сигурно, а и за да имам неограничен достъп от най-различни места, съхранявам най-важните си документи и преписки в личната си поща (електронна, разбира се)!

Същевременно получавам прозрение като светкавица, че изобщо нямам достъп нито до личния, нито до служебния мейл, така че дори и да напиша нещо, няма как да го изпратя!

Паниката се засилва и ме обгръща все повече. На втория час започвам да се питам какво ли става в града в частност, а и в държавата въобще… Имам навика да проверявам основните новинарски сайтове на няколко часа, просто за да се уверя, че освен обичайните повече или по-малко жълти новини, нищо жизненоважно и касаещо човечеството не се е случило без аз да знам. Естествено, отдавна нямам навика да купувам вестници, радио слушам само онлайн, така че около мен е пусто и празно. И тихо.

>> Говорим ли, говорим по мобилния – проклятието на безплатните минути

На този фон, фактът че не мога да си проверя съобщенията във Фейсбук ми се вижда чак маловажен. Нали довечера ще си ида вкъщи и ще изчета всичко на воля. Даже ще си имам повече насъбран материал за четене и за обсъждане.

В крайна сметка, за да не умра от притеснение, се захващам с някакви съвсем отдавна останали файлове, които чакат редакция в My Documents. Все пак върша нещо, докато дойдат специалистите от фирмата доставчик на Интернет. До края на деня никой не идва. Добре, че имам флашка с голям обем памет. Качвам си всичко на нея и едва ли не тичам до домашния си лаптоп с Интернет връзка.

У дома имам интернет и съм отново човек

У дома отново съм човек. Отново имам достъп до информацията от света. Дори и да не ми трябва, някак си има го усещането, че съществувам. Има го усещането, че ще оцелея. Че не съм сама.

>> Зависимост към интернет и телефон – засегнати ли сте?

Може би въпрос на време е на света да се появи нова фобия – страх от липсата на нет. А може би вече я има. Сигурно и всички сме с налични първоначални симптоми. Ще стане ясно утре. Дано майсторите дойдат навреме!