Криза, та криза. Отвсякъде и ежедневно слушаме едно и също. Реалност или добро оправдание е кризата? За мен има и още една гледна точка, по-скоро в подкрепа на второто. Кризата действа оздравително на пазара. Под термина „пазар” разбирам пазаруването в рамките на едно домакинство, не повече. Тъй като не съм маркетинг специалист, предпочитам да не се изказвам по отношение на неща, от които не разбирам. Та моят личен опит показва, че пазарът на домакинството ми определено се е свил в последните години. Също така стоят нещата и при доста от хората в по-близкото ми обкръжение. Покупките са по-малко на брой, пазарни турове се провеждат по-рядко и когато се харчи за нещо, се харчат значително по-малко пари. Всичко това обаче не е толкова страшно, колкото изглежда на пръв поглед. Или както се казва – общата беда не е беда. Пример: Не съм си сменяла телефона от две години. Лаптопът ми е на три години, а телевизорът – на 10-ина. И си ми е добре. Допреди известно време (преди началото на така наречената криза) непрекъснато изплащах лизинг за електроника. В повечето случаи излишна. И докато го изплатя въпросния лизинг, ползваната вещ е морално остаряла, т. е. – време е за потъване в ново задължение, а старата вещ, макар и на практика здрава, заминава забравена в някой шкаф…

Дали да не си купя (все пак) нещо…

Напоследък започвам да се замислям преди да купя нещо. Мисля си дали ми е необходимо и дали мога да мина и без него. В повечето случаи стигам до заключението, че мога. И това не важи само за електрониката. Същото е и с дрехите и обувките. Доста се замислям преди да предприема шопинг, а пазаруването все по-често е с цел. С цел да си купя нещо конкретно, а не просто ей тъй, за спорта. Защото от подобно „спортуване” още се търкалят из гардероба ми необличани дрехи, с етикетите още.

Напоследък започвам да се замислям и в супермаркета. И най-интересното нещо, което открих е, че разумното пазаруване на храна съвсем не означава ядене на боклуци, а тъкмо напротив. Когато пазаруваш с мисъл, купуваш отново и конкретно това, от което имаш нужда, а джънк-фууда е все по-нежелано „удоволствие”.

Кои са фрийганите?

Онзи ден гледах предаване за ново консуматорско течение „фрийгани”. Фрийганите (комбинация от free- свободен и vegan – веган) били хора с нормални професии, не клошари, хора с доходи, но които след работа обикаляли кофите за отпадъци и си доставяли храна само от там. Те не пазарували от супермаркетите, а от отпадъците им, както и от отпадъците на ресторанти и прочие подобни хранителни заведения.

Общо взето философията им била по този начин да защитят земята от свръхпроизводството и свръхконсумацията, а така им оставали и пари, които използвали, за да си доставят друг вид по-скоро духовни преживявания – екскурзии, пътешествия и т. н. На пръв поглед това нещо ми се видя доста гнусно като начин на препитание, но от друга страна – там, сред тези отпадъци имаше изхвърлени цели неотворени консерви и съвсем годни на вид плодове и зеленчуци. Миеш и хапваш. Също така тези фрийгани се обличали само от магазините за втора употреба (като се замисля, това обстоятелство прави нас българите доста free…). Отново намерението е да се избягва свръхконсумацията и да се използват ресурсите (в случая – дрехите) до последно. Екологично и био. Даже модерно.

-> Нова или сравнително нова кола – това е въпросът

Сериозно – това с фрийганството наистина ми се вижда малко прекалено. Но така или иначе никак не е лоша идеята да внимаваме какво купуваме, така че да стига, но и да не изхвърляме. Или да си купуваме само нещата, които наистина ни трябват. Пък било то заради екологията или било то заради кризата – като реалност или като добро оправдание.

„Двете бебета на 2011 и 2012 били родени без брак” – това заглавие не ми дава мира вече десет дни.. Не спира да ме провокира ме и затова ще се опитам да поразнищя темата за съвременните форми на брачно (или безбрачно) съжителство, поне що се отнася до нашето си българско общество. Във въпросния материал за бебетата, който все не ми излиза от главата се изтъква още, че изобщо расте броят на жените, които раждат без брак, както и на родените от тези връзки, така наречени „извънбрачни деца”, а под формата на небрачно, но фактическо съжителство живеели повече от половината от семейните двойки в България. Това са фактите. Това набъбващо по мащаби явление – отказ от граждански брак и съвместен живот под формата на съжителство явно все повече набира скорост и май дебатът „за” или „против” статуквото на брака ще стои все повече на дневен ред.

Едни от причините, които аз лично намирам за отказ от гражданско узаконяване на връзката са следните:

• Първо – сватбата е скъпо и досадно удоволствие. Ще кажете, че може да се сключи брак и без сватба, или тя да не е чак помпозна, ама колцина са тия, които го правят скришом? Друг е въпросът доколко точно сватбата наистина е празник и колко повече е безумие във времена на криза. Безумие, защото лично познавам семейства, които теглиха хилядарки кредит, за да направят пищно тържество на децата си, а после изплащаха парите (похарчени за еднодневно празненство) с години.

• Второ – живеем в изключително интензивен, бърз и мобилен свят. Любовните, а и семейните връзки отдавна вече не са това, което бяха. Ако за нашите баби е било лесно да останат верни цял живот и са можели с чисто сърце да обещаят вярност на своите любими, то ние – с всичките тези контакти, които осъществяваме ежедневно сме все по-затруднени в увереността си, че сме направили верния избор и то доживот. Затова явно са толкова много разпадащите се бракове, новите връзки, съответно тяхното разпадане и така нататък, и така нататък. Цялата тази неувереност сякаш ни кара да се колебаем във вземането на категорично решение за обвързване.

• Логично стигаме до третото: Разводът (не дай си Боже, ама се случва…) също е скъпо и досадно удоволствие. Скъпо, а освен това – не само досадно, но и крайно неприятно, а когато някой е решил да си отиде, никой не може да го спре, най-малкото брачно свидетелство. Така че защо да се женим, при мисълта, че някой ден ако се развеждаме, ще дадем сума пари по адвокати и съдилища, за да получим доказателство (под формата на съдебно решение), че може официално да спим с бившия партньор в отделни легла.

Защо и кои хора се женят?

В този път на разсъждения стигам до търсене на отговор на насрещния въпрос – ако е толкова тъпо и безсмислено защо тогава и кои хора се женят? За мен най-често срещаната женитба в България е с традиционна причина – поради забременяване. Сладкото очакване, примесено с малко родителски натиск обикновено води до сватба. И ето те теб, изтипосан в нов костюм пред всичките роднини да се жениш. За какво и как, общо взето не си съвсем наясно. Това, което ти е ясно е, че обещаваш да делиш с този човек живота си и всичко, което ще имаш занапред. Но какво ти предстои – не само ти, но и никой не знае. Но иначе обещаваш. Така излиза, че женитбата е само и единствено старомодна традиция, неподплатена с никакви сериозни основания.

За да не бъда толкова черногледа, нека отделя време и за онзи определен процент от хората, които се женят изключително по любов и са сигурни, ама много сигурни, че това е човекът, с който искат да остареят. Но защо ли някак ме гложди мисълта, че едва ли някой е влязъл в гражданското с различна от тази идея, или както се шегуват бракоразводните адвокати, всеки развод е започнал с брак. Така че, ако връзката ни е толкова силна, ако нищо и никога нямада ни раздели, какво все пак доказваме с брака?