Градските чешити или иначе казано познатите на всички ни хора с психични отклонения. Кой не се е сблъсквал с тях? Всеки ден при това. През зимата ги нямаше много, тогава те намират подслон и грижи в разните домове и социални заведения, за да оцелеят. Със затоплянето на времето обаче започваме да ги срещаме. Или поне тези, които са оцелели в изминалите леденостудени месеци.

Кои са те? Те са тези, които излизат най-рано по улиците. Още преди съмване, в тъмно можеш да ги срещнеш из градинките. Тях сън не ги лови. Не робуват на часовника, нито на социалните правила.

Какви са те? Те са най-различни, всеки със своята съдба. Някои са със семейства, някои живеят сами от деца или поне откакто се помнят. Някои ние самите познаваме и срещаме от малки, други се появяват някак изведнъж в града ни и също така изневиделица внезапно изчезват. Едни са пияници, други не близват дори. Почти всички обаче пушат. Част от тях са имали „истински” живот, работа, любов и семейства. Всичко това, което понякога ние не ценим в нашите ужким подредени животи. Те са го имали и са го загубили, защото в един момент са се разболели.

Често първата реакция на близките в такъв случай е да прикрият проблема. Не че той дълго може да остане скрит. Често не са успели в усилията си да обуздаят заболяването с адекватно лечение и „бушонът” безвъзвратно е гръмнал. Същевременно нашето общество непрекъснато показва липсата си на толерантност към болните, особено към психично болните. Така те появяват – градските чешити, каквито и обикновено си остават до живот. Част от живота на града.

Когато са със запазени възможности за комуникация, копнеят за внимание. Могат да ти разкажат невероятни неща, ако имаш време да ги изслушаш. Понякога съвсем наистина прозренията им се простират далеч над нашите възможности. Сигурно защото са освободени от оковите на съзнанието и мислите им се реят свободни.

Когато те приемат за приятел, можеш да разчиташ на тях да ти свършат нещо. Лоши хора използват това и ги манипулират. Често ги нараняват, след което им се смеят. Те страдат от подигравката. Разбират я, но не могат да отвърнат адекватно. Преглъщат, но запомнят и след това всяко следващо сприятеляване приемат все по-трудно.

Понякога спят във входовете и зад оградите, почти винаги имат верен пес за придружител. Той ги топли и споделя дните с тях, съпътства ги във вечните им разходки по улиците. Вечно носят огромни торби, пълни с незнайно какво. Как се издържат, какво ядат, как си намират дрехи за обличане и обувки за обуване в повечето случаи за нас е пълна мистерия. Но и ние най-често избягваме да мислим за това. Предпочитаме да ги погледнем, най-много да им подадем монета, ако просят и да си отминем. Също като тях забързани за някъде.

Луди ли са те? Или просто ние не ги разбираме, както те често твърдят. Ние ли не можем да влезем в техния свят или те не желаят да го споделят с нас? Щастливи ли са понякога, влюбват ли се, страдат ли, изпитват ли чувство на вина, на неудовлетвореност, на срам, на гордост, на заслужена победа? Трудно ми е да кажа с категоричност, но мисля че да. Мисля че незаслужено ги игнорираме, защото външният им вид е неприемлив, защото понамирисват или просто защото не можем да ги изтърпим.

А градските чешити понякога са единствените съвременни Мунчовци, които се осмеляват да повдигнат въпроси, които ние смитаме под килима, за които ни е по-лесно да махнем с ръка и да отминем. Докато те – необременени и свободни, заявяват открито мнението си и имат смелостта да назоват нещата с истинските им имена. Луди ли са? Или ние сме лудите?

Така се стекоха нещата в живота ми, че тези дни имах поредица от срещи с възрастни хора, прекарващи остатъка от живота си в дом. Под „дом” имам предвид социално заведение за настаняване на възрастни. Както и за повечето външни хора, първите ми стъпки там бяха много предпазливи, чувствах се не на място и съвсем излишна, нахлула в техния живот, откъснат и изолиран, превърнал се в толкова различен, откакто не са при семействата и близките си.

Какво се оказа? Още при първата ми среща с 62-годишната Е. Б. впечатленията ми започнаха да лъкатушат и да се изменят, вече не бях така сигурна в мнението си, че това са хора нещастни, самотни и изоставени. Е. Б. ме посрещна в общото холче, прилично мебелирано и снабдено с почти всички битови удобства, в центъра на което стоеше, нежно завит с покривчица, плетена на една кука телевизорът – една неизменна част от живота на пенсионерите.

Първият ми въпрос към нея естествено беше: „Защо сте тук?”. Стана ясно, че Е. Б. има близки роднини, има деца, но решението да заживее в дома е лично нейно и е дошло след като децата са създали свои семейства и за всички е станало тясно в наличната жилищна площ. Този факт и това изявление („Имам роднини, но предпочитам да бъда тук”) започна да ми се натрапва и в следващите разговори. Аз очаквах да срещна едва ли не прокудени и отритнати от общността хора с невероятни съдби, като от кинофилмите, а насреща ми бяха естествени (е може би малко болни), но напълно адекватни и стабилни хора – поне в по-големия процент от тях. Изключение бяха бездомниците, хората без нито един близък, без контакти и приятели. „Професионалните” бездомници и просяци, които срещаме по улиците често въобще не искали да бъдат настанявани в дом, особено през топлите месеци на годината.

Тогава започнах да се питам липса на алтернатива ли е за възрастните настаняването в дом или е съвсем зряло ( и може да ви звучи малко арогантно), но всъщност – удобно решение. Потърсих отговор на въпроса какво им харесва в дома. „О, всичко!” – светваха те – „Хранят ни, готвят ни – сутрин, обед и вечер. Перат ни, гладят ни дрехите, имаме си лекар, всичко е чудесно, КАТО В РАЙСКА ГРАДИНА!” – беше дори единият от отговорите.
И като се замислиш – какво дава нашето общество на възрастните си, дори и тези, които живеят в своя собственост, когато вече не са професионално активни. Дава им възможността да отидат до магазина, да изгледат сериала, да си поговорят по съседски, да постоят на пейката в парка… Поправете ме, ако греша, но аз за много други активности не се сещам. Тези които водят енергичен живот май все са единици. Бих ги определила дори като едно обособено малцинство – малцинството на дейните възрастни.

Та така – когато в социалния дом така наречените „домуващи” са битово осигурени, когато не им се налага да пресмятат всяка стотинка за отопление, осветление и храна, когато имат и контакт с други хора около тях, защо да не са щастливи. Почти бях решила, че това е отговорът, колкото и да е циничен, когато изведнъж усетих, че в думите на възрастните все пак имаше нещо спестено. Те не го коментираха, не говореха за него, не го демонстрираха в поведението и думите си, но то присъстваше – и това беше изразената липса на интерес към роднините и близките.

Те просто заявяваха, че ги имат и дотам! Нищо повече. Точка. В един момент разбрах, че това е скритата им болка, която тежи и не може да се пренебрегне с факта, че са нахранени и на топло. Те обаче бяха намерили спасението – не говореха за това. Мълчаха. И всъщност колко мъдро – бяха намерили позитивното, удобното, приятното, а не извеждаха на преден план мъката и самотата си. Дали обаче мислеха за това? Неизбежно според мен. Но така или иначе бяха направили своя разумен, неемоционален личен избор. Без алтернатива.