Помощ! Интернетът ми изчезна!

Преди години беше актуален един всъщност уместен въпрос – колко време ще изтрае човечеството, ако токът спре? Сега, при наличието на все повече батерии във всекидневието ни този интересен казус (не че не е актуален), но придобива все нови измерения в посока количество и пестене на природни ресурси.

За мен лично обаче, днес със страшна сила застана въпросът – колко дни ще оцелея на работа, а и у дома, ако ме лишат внезапно и невъзвратимо от достъп до Интернет.

С две думи – изчезна ми връзката с Интернет на работния компютър. Отварям само една малка скоба и моля IT – специалистите да не ме хулят, ако дам някое некомпетентно от тяхна гледна точка определение. Знам, че са много чувствителни по въпроса за професионалния си жаргон, но сега темата е друга.

Загуби ми се значи връзката със света. Първоначално изчаках малко с надеждата да му мине от само себе си. После рестартирах компютъра. Пак почаках. След това рестартирах де що има устройства около него. Почаках. Рестартирах пак. Обаче – тц! Нищо. Внезапно у мен започна да се надига (все още плахо, но определено) паника. Звъннах на поддръжката. Дадоха ми някакви наставления по телефона. Приложих ги, но успех нула. Казаха ми да почакам и че ще дойдат колеги да видят проблема на място. Кога – неясно.

Тук вече започна голямото чакане, придружено с голямото мислене и все още малката паника.

Оказа се, че анализът на ситуацията показва следното:

Не мога да започна ни една от текущите си задачи, защото дори и да започна да пиша нещо, когато допра до определени подробности няма къде да ги проверя. У себе си или на хартиен носител нямам нито речник, нито нормативен текст някакъв, нито дори точните адреси и телефони на евентуалните хора, с които бих кореспондирала!

Не мога да работя по останали от преди неща, защото се оказа, че за по-сигурно, а и за да имам неограничен достъп от най-различни места, съхранявам най-важните си документи и преписки в личната си поща (електронна, разбира се)!

Същевременно получавам прозрение като светкавица, че изобщо нямам достъп нито до личния, нито до служебния мейл, така че дори и да напиша нещо, няма как да го изпратя!

Паниката се засилва и ме обгръща все повече. На втория час започвам да се питам какво ли става в града в частност, а и в държавата въобще… Имам навика да проверявам основните новинарски сайтове на няколко часа, просто за да се уверя, че освен обичайните повече или по-малко жълти новини, нищо жизненоважно и касаещо човечеството не се е случило без аз да знам. Естествено, отдавна нямам навика да купувам вестници, радио слушам само онлайн, така че около мен е пусто и празно. И тихо.

На този фон, фактът че не мога да си проверя съобщенията във Фейсбук ми се вижда чак маловажен. Нали довечера ще си ида вкъщи и ще изчета всичко на воля. Даже ще си имам повече насъбран материал за четене и за обсъждане.

В крайна сметка, за да не умра от притеснение, се захващам с някакви съвсем отдавна останали файлове, които чакат редакция в My documents. Все пак върша нещо, докато дойдат специалистите от фирмата доставчик на Интернет. До края на деня никой не идва. Добре, че имам флашка с голям обем памет. Качвам си всичко на нея и едва ли не тичам до домашния си лаптоп с Интернет връзка.

У дома отново съм човек. Отново имам достъп до информацията от света. Дори и да не ми трябва, някак си има го усещането, че съществувам. Има го усещането, че ще оцелея. Че не съм сама.

Може би въпрос на време е на света да се появи нова фобия – страх от липсата на нет. А може би вече я има. Сигурно и всички сме с налични първоначални симптоми. Ще стане ясно утре. Дано майсторите дойдат навреме!

Мирише(м)

Пролетта е любимият ми сезон. След есента. Няколко ефекта поставят на второ място в класацията месеците март – април – май и единият от тях е появата на обичайно придружаващите ги алергии. Другото нещо, което детронира пролетта от първото място и я кара непрекъснато да се бори за него със зъби и нокти – това са… миризмите.

Разберете ме правилно. Чудесен е ароматът на напъпваща пролет, прекрасно е да се разхождаш под току-що разлистващи се дървета, сред растяща зелена трева, да вдъхваш първите пролетни цветя, но това са неща, които в действителност ме вълнуват, когато по някаква причина се озова на село.

Виж, в града работата е друга. Тук преобладават съвсем различни типично градски пролетни ухания.

И първото, с което ме посреща обичайно настъпващата пролет в града – това е променената сутрешна миризма от контейнерите. Тя неусетно се видоизменя и започва да настъпва по-широко и по-широко около себе си, като по този начин оформя един устойчив ареал около кофите за смет, който става все по-трудно преодолим без предпазни средства от рода на кърпичка на носа. Слънчицето, което така обичаме да ни целува напролет, целува не само нас се оказва. Погалвайки с топлите си лъчи битовите ни отпадъци то има свойството да ги превръща в доста противно миришеща и сякаш готова да избухне всеки момент адска смес. И тази година се успокоявам като надявам, че хората, от които зависи това ще съобразят работата си със съответния сезон, въпреки че до този момент това все не става. Предполагам, че както винаги те си имат своите железни оправдания за пред обществото. А обществото си диша с пълни гърди аромата на разлагаща се смет всяка сутрин и така – след предстоящия летен пик ще продължим до есента, когато този проблем ще започне да отмира от само себе си. Ще заспи зимен сън. До другата пролет.

Второто нещо, по което рано-рано разбирам, че пролетта пристига е ароматът на пресен чесън. Ароматът на пресен чесън започва да се носи първо в градския транспорт – отначало ненатрапчиво (доколкото един аромат на чесън може да бъде ненатрапчив), но впоследствие все по-упорито завземайки пространство около себе си. Този специфичен мирис е до болка познат и на всички, работата на които е свързана с хора. Те знаят, че пресният чесън е чесън с характер. Той не е като стария чесън. Той като всеки млад стрък има склонността да бъде по-нахален и настойчив в изявата си. Миризмата му е уникална и несравнима с нищо друго. Пресният чесън и неговия аромат – ето това за мен е сигурния знак, че пролетта е близо.

Третият мирис, който все по-твърдоглаво цели да ми покаже, че времето се затопля е мирисът, който излъчват (извинете ме, но ще го кажа) човешките тела. Ето това вече е висш пилотаж в оцеляването за хората с чувствително обоняние. Тук вече започвам да се чувствам като Жан-Батист Грьонуй (главен герой от романа „Парфюмът” на Патрик Зюскинд, впрочем ако не сте го чели – не пропускайте). Носът ми започва да ме води по дирите на всеки, минал покрай мен, като обособява пренебрегналите личната хигиена с тяхното абсолютно неповторимо ухание. Тези ухания се блъскат и варират от (пак ме извинете, но не мога да се сдържа) обикновена пот, през престоялата пот на облечена вчерашна блуза до обикновено мръсно.

Преди ако не се лъжа година, бяха ме присъединили във Фейсбук група с име „Хора, къпете се, нищо че не е неделя”. Тази група е актуална за мен всяка пролет и то със страшна сила. Не че тези хора, за които говоря се къпят повече през зимата. Нищо подобно. Но поразсъблечени напролет превръщат положението така да се каже в нетърпима ситуация…

Иначе обичам пролетта. Този уикенд например планувам да се отдам на Dolce far niente сред природата. По възможност колкото се може по-далеч от „градския” аромат на пролет…