Да целуваш божествено

Къде е точният момент, в който решаваш – ще имаш ли връзка с даден човек или тая няма да я бъде. Моментът, в който се влюбваш, в който нещата „се случват”. Всички имаме различни спомени за този вълшебен момент. За щастливците – тези спомени са красиви, не толкова късметлиите хич не искат и да си спомнят за това. Едно е обаче, което прави спомена „пръв” и мисля, че това е усещането на първата целувка. Даже не толкова целувка, колкото лекото приближаване на устните повече от допустимото приятелско или колегиално например разстояние.

Първият допир

Първият допир от целувка променя много нещата. Той ти дава най-важната интимна информация – аромата на устните, нежността на кожата, казва ти от раз ще я има ли химията или няма да я има. Както и досега, ще се опитам да преразкажа гледната точка на повечето жени, когато дойде време за целуването – това понякога дълго мечтано, а понякога – досадно натрапено събитие.

Има няколко неща, които веднага те отблъскват от потенциалния интимен партньор и първото и основното категорично е лошият дъх! Нямаше нужда сигурно да го напомням, но явно тази грешка продължава масово да се допуска, съдейки по вниманието, което продължава да й се обръща по страниците на списания и онлайн издания. Закон е – когато възнамеряваш да целуваш да се въоръжиш с бонбон или дъвка. Освен това – не яж лука на салатата, а чесънът и мерудията ги забрави като подправки.

Второто гадно нещо, което може да направи първата целувка последна е излишната слюнка. За това нямам рецепта, предполагам че някои хора просто са си такива по природа, но този случай също е безнадежден като опит да предизвика омекване в коленете и огън между краката. Олигавят ли те в телесни течности по време на целувка (особено първа), шансът за втори опит остава само в сферата на мечтанията.

Има още два вида идиотски бих ги нарекла начини за целуване и по-малко ужасният е „клъвващата целувчица”. Тя може да бъде по-поносима, защото може да се дължи просто на мила несмелост. Рано или късно обаче ще се наложи да я превърнете в по-страстна, иначе ще си останете на ниво приятелчета с никаква опция за секс.

На другия полюс е естествено другата крайност – да ти засмучат устните, езика и каквото още се доберат в нещо като първично торнадо. Това го слагам на последно място като грешка, защото ако торнадото е майсторско – може и да се превърне в ефектно, а не дефектно начало на интимността.

-> Необходим ли е букет с цветя на първа среща?

Да обсъдим сега, доколкото е възможно и докато не ни се е отщяло от целуване – и другата страна, а именно – сладките, неустоими и подкосяващи краката до легнало положение целувки.

След като сме изключили горните грешки започваме… от очите.

Изкуството да се гледаме

Нямам предвид да ни целунете очите, мъже. Имам предвид – погледнете ни дълбоко, пламенно, немигващо и магнетично. Дълго и страстно. Упойващо. И докато не спирате да гледате, приближете се към нас. Бавно. Така че да започнем да потръпваме. Да се тресем направо от очакване за това, което предстои да ни се случи. И тогава залепете устни върху нашите. Плътно.

Желателно е устните да са топли и малко влажни. Няма никакво значение дали са сочни или по-скоро тънки. Това няма никакво отражение върху качеството на целуването. След секунди, отлепете устните и леко задействайте езика. Пак казвам – леко. Бавно и нежно. Така че желанието да ни залее. Оттам вече всяка една целувка започва да върви по свой собствен път. Заживява собствен живот така да се каже и ако този живот е качествено заченат, има всички основания да бъде продължителен и съвършено успешен.

Да си призная честно помня целувки, които все още ме карат да настръхна. Това изкуство си има нужда от трениране, както и всяко друго, но има и хора – истински таланти. Но ако не всеки може да е гениален, хубаво е поне да опита да се доближи до целуването, което те прави божествен.

Градските луди – чешитите по улиците около нас

Градските чешити или иначе казано познатите на всички ни хора с психични отклонения. Кой не се е сблъсквал с тях? Всеки ден при това. През зимата ги нямаше много, тогава те намират подслон и грижи в разните домове и социални заведения, за да оцелеят. Със затоплянето на времето обаче започваме да ги срещаме. Или поне тези, които са оцелели в изминалите леденостудени месеци.

Кои са те? Те са тези, които излизат най-рано по улиците. Още преди съмване, в тъмно можеш да ги срещнеш из градинките. Тях сън не ги лови. Не робуват на часовника, нито на социалните правила.

Какви са те? Те са най-различни, всеки със своята съдба. Някои са със семейства, някои живеят сами от деца или поне откакто се помнят. Някои ние самите познаваме и срещаме от малки, други се появяват някак изведнъж в града ни и също така изневиделица внезапно изчезват. Едни са пияници, други не близват дори. Почти всички обаче пушат. Част от тях са имали „истински” живот, работа, любов и семейства. Всичко това, което понякога ние не ценим в нашите ужким подредени животи. Те са го имали и са го загубили, защото в един момент са се разболели.

Често първата реакция на близките в такъв случай е да прикрият проблема. Не че той дълго може да остане скрит. Често не са успели в усилията си да обуздаят заболяването с адекватно лечение и „бушонът” безвъзвратно е гръмнал. Същевременно нашето общество непрекъснато показва липсата си на толерантност към болните, особено към психично болните. Така те появяват – градските чешити, каквито и обикновено си остават до живот. Част от живота на града.

Когато са със запазени възможности за комуникация, копнеят за внимание. Могат да ти разкажат невероятни неща, ако имаш време да ги изслушаш. Понякога съвсем наистина прозренията им се простират далеч над нашите възможности. Сигурно защото са освободени от оковите на съзнанието и мислите им се реят свободни.

Когато те приемат за приятел, можеш да разчиташ на тях да ти свършат нещо. Лоши хора използват това и ги манипулират. Често ги нараняват, след което им се смеят. Те страдат от подигравката. Разбират я, но не могат да отвърнат адекватно. Преглъщат, но запомнят и след това всяко следващо сприятеляване приемат все по-трудно.

Понякога спят във входовете и зад оградите, почти винаги имат верен пес за придружител. Той ги топли и споделя дните с тях, съпътства ги във вечните им разходки по улиците. Вечно носят огромни торби, пълни с незнайно какво. Как се издържат, какво ядат, как си намират дрехи за обличане и обувки за обуване в повечето случаи за нас е пълна мистерия. Но и ние най-често избягваме да мислим за това. Предпочитаме да ги погледнем, най-много да им подадем монета, ако просят и да си отминем. Също като тях забързани за някъде.

Луди ли са те? Или просто ние не ги разбираме, както те често твърдят. Ние ли не можем да влезем в техния свят или те не желаят да го споделят с нас? Щастливи ли са понякога, влюбват ли се, страдат ли, изпитват ли чувство на вина, на неудовлетвореност, на срам, на гордост, на заслужена победа? Трудно ми е да кажа с категоричност, но мисля че да. Мисля че незаслужено ги игнорираме, защото външният им вид е неприемлив, защото понамирисват или просто защото не можем да ги изтърпим.

А градските чешити понякога са единствените съвременни Мунчовци, които се осмеляват да повдигнат въпроси, които ние смитаме под килима, за които ни е по-лесно да махнем с ръка и да отминем. Докато те – необременени и свободни, заявяват открито мнението си и имат смелостта да назоват нещата с истинските им имена. Луди ли са? Или ние сме лудите?